— Аз… се страхувам от нея, Господарке Дена.

Дена се усмихна, без да отваря очи.

— Умен отговор, любов моя. Не се опитваш да ме ласкаеш, нали?

— Не, Господарке Дена. Казвам ви истината.

— Добре. Трябва да се страхуваш от нея. Тя мрази мъжете. Всеки път, когато убива някой мъж, крещи името на онзи, който пръв я е прекършил — Растин. Спомняш ли си, когато ти казах за онзи, който пръв ме прекърши, той беше учителят на Констанс. Казваше се Растин. Той прекърши и нея. Именно Констанс ми каза как да го убия. Готова съм на всичко за нея. И понеже убих мъжа, когото толкова много мразеше, и тя е готова на всичко за мен.

— Да, Господарке Дена. Но, Господарке Дена, моля ви, не ме оставяйте насаме с нея.

— Предлагам ти да бъдеш много внимателен в задълженията си. Ако е така и ако не си спечелиш твърде много време, ще оставам с теб винаги когато те обучава тя. Разбираш ли? Разбираш ли какъв късмет имаш да ти се падне мила господарка?

— Да, Господарке Дена, благодаря ви, задето ме обучавате. Вие сте надарен учител.

Тя отвори едното си око, сякаш за да провери дали по лицето му няма следа от подмазвачество. Нямаше.

— Дай ми кърпа и остави дрехите ми за спане на масата до леглото.

Ричард й помогна да изсуши косата си. Дена не облече дрехите си за спане, а се излегна гола на леглото, оставяйки влажната си коса да се разпилее по възглавницата й.

— Иди да духнеш лампата на оная маса — той го направи на мига. — И ми донеси Агиел, любов моя.

Ричард потръпна. Мразеше да го кара да й носи Агиел; от всяко докосване до него болеше. Страхувайки се до какво може да доведе по-нататъшното колебание, той стисна зъби, вдигна го и й го донесе с разтворени длани. Болката завибрира в лактите и раменете му. Тя беше вдигнала възглавниците, опрени на горната табла на леглото, и леко се беше изправила с поглед, забит в него. Когато взе Агиел от ръката му, Ричард дълбоко въздъхна.

— Господарке Дена, вас защо не ви боли, когато го пипате?

— Боли ме също както и теб. Боли ме, защото с него са ме обучавали.

Той отвори широко очи.

— Искате да кажете, че през цялото време, докато го носите, ви боли? През цялото време, докато ме обучавате?

Тя кимна и го претърколи в ръцете си, като за секунда отмести очи от неговите. Леко му се намръщи и веднага след това се усмихна.

— Рядко оставам без болка от един или друг вид. Точно затова отнема години, за да се обучи една Морещица — да се научи да се справя с болката. Предполагам, че това е и причината само жени да стават Морещици; мъжете са твърде слаби. Веригата около китката ми позволява да отхлабвам болката; когато Агиел виси на ръката ми, не боли. Но когато го използвам върху някой, причинява постоянна болка.

— Досега не съм знаел. — Вътрешностите на Ричард се сгърчиха от болка. — Съжалявам, Господарке Дена. Съжалявам, че ви боли, че за да ме обучите, изпитвате страдание.

— Болката има свое собствено очарование, моя любов. Това е едно от нещата, на които те уча. А сега е време за нов урок — тя плъзна поглед по тялото му. — Стига сме говорили.

Ричард разпозна погледа в очите й, забързаното й дишане.

— Но, Господарке Дена, вие току-що се изкъпахте, а аз съм цял в пот.

Устата й се изкриви в лека усмивка.

— Харесва ми потта ти.

Без да сваля очи от неговите, тя стисна Агиел между зъбите си.

Дните се нижеха убийствено еднообразни. Отдаванията не пречеха по никакъв начин на Ричард, защото докато те траеха, не го обучаваха, не го болеше. Но мразеше да произнася думите и се налагаше да се концентрира върху плитката на Дена през цялото време, докато пееше. Да повтаря едно и също час след час, на колене, с опряна в плочките глава беше не по-малко затормозяващо. Ричард установи, че нощем се буди, повтаряйки думите. Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето смирение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Дена престана да се облича в червено; вместо това носеше бяла кожа. Каза му, че това било жест, означаващ, че той е прекършен, че е взет за другар, и че за да покаже силата си над него, тя е избрала да не го кара да кърви. На Констанс това не й харесваше. Що се отнася до Ричард, за него нямаше кой знае каква разлика; усещането от Агиел беше все същото, независимо дали се стига до кръв или не. Констанс беше с Дена горе-долу половината време, като от време на време отиваше да се заеме с обучението на някое ново кученце. Констанс все по-настоятелно молеше Дена да я остави насаме с него, но Дена все не разрешаваше. Констанс влагаше всичко от себе си в неговото обучение. Колкото повече Ричард започваше да я опознава, толкова повече се ужасяваше от нея. Дена му се усмихваше всеки път, когато казваше на Констанс да поеме нещата.

Един ден след следобедните отдавания, когато Констанс беше отишла да обучава някой друг, Дена го заведе в малката стаичка зад покоите си, за да проведат следобедното обучение там. Тя го изпъна на въжето, така че Ричард едва докосваше с пръсти земята.

— Господарке Дена, с ваше позволение, бихте ли разрешили на Господарката Констанс да поеме изцяло обучението ми оттук нататък?

Този въпрос предизвика неочакван за него ефект. Вбеси я. Тя го гледаше бясно, лицето й стана мораво-червено; след това започна да го удря с Агиел, да го пробожда с него, да му крещи, да му казва какво нищожество е, колко е незначителен, как й е писнало от приказките му. Дена беше силна и го удряше с Агиел с всичка сила. Удряше, без да спира.

Ричард не помнеше някога да е била по-ядосана, по-сурова, по-жестока. Скоро съзнанието му се изпразни, не знаеше дори къде е. Изпадна в конвулсии от болка. Не можеше да продума нито дума, да я помоли да спре, през по-голямата част от времето не можеше дори да диша. Тя не забавяше темпото, не се изморяваше. Само изглеждаше още по-ядосана, докато го удряше. Той видя кръв по пода, много кръв. Опръска от горе до долу бялата кожа. Гърдите й се повдигаха от напрежението, от яростта. Плитката й се разхлаби.

Дена го сграбчи за косата и дръпна главата му назад. Без да го предупреди, напъха Агиел в ухото му по-здраво откогато и да било. После повтори отново и отново. Времето се превърна в безкрайност. Ричард вече не знаеше кой е, какво става. Вече не се опитваше да се моли, да плаче, да се държи.

Тя спря и се изправи до него, задъхана от усилието.

— Отивам на вечеря. — Той усети болката на магията да се излива върху него. Опита се да си поеме въздух с широко отворени очи. — Докато ме няма и си почивам, оставям болката на магията в теб. Няма да можеш да изгубиш съзнание, нито да я спреш. Ако изпуснеш гнева си, ще стане още по-лошо. Ще го изпуснеш, обещавам ти.

Дена отиде до въжето и започна да го стяга, докато краката му вече не допираха пода. Ричард изкрещя. Почувства, че ръцете му ще се счупят.

— Приятно прекарване — тя се обърна на пети и излезе.

Ричард се крепеше на ръба между съзнанието и лудостта, болката, която разяждаше тялото му, го правеше неспособен да контролира гнева си точно както тя беше обещала. Пламъците й го поглъщаха. Никога не се бе чувствал толкова самотен, толкова безпомощен, а болката не му позволяваше дори да заплаче; единственото, което му оставаше, бе да се гърчи за глътка въздух.

Нямаше представа колко време е сам. Разбра само, че внезапно се свлича на пода, след това усети ботушите на Дена от двете страни на главата му и я видя изправена върху него. Тя прекрати болката на магията, но ръцете му все още бяха вързани безпомощно на гърба и врящият ад на болката в раменете му не престана. Той заплака с лице към кървавия под, а тя стоеше надвесена над него.

— Вече ти казах — изсъска тя през зъби, — ти си мой другар за цял живот. — Той чуваше тежкото й дишане, яростта й. — Преди да ти покажа още по-лоши неща, такива, че няма да можеш да говориш, искам да ми кажеш защо ме помоли Констанс да те обучава вместо мен.