— Не… кафявите засега са добре.

Констанс се вгледа в лицето й.

— Не приличаш на себе си, Дена.

— Имам си причини. Освен това самият Господар Рал ме изпрати за него.

— Самият Господар Рал. Както искаш в такъв случай. В крайна сметка нали си е твой, можеш да правиш с него каквото си поискаш.

Залата за обучение беше обикновена квадратна стая със стени и под от сив гранит и пресечен от греди таван. На влизане Констанс го спъна. Той падна по лице. Преди да е успял да го спре, гневът му избухна. Тя стоеше над него, доволна от себе си, гледайки как се мъчи да се овладее.

Дена сложи на ръцете му някакъв механизъм, който държеше китките и лактите му плътно допрени едни към други зад гърба му. Механизмът беше закачен за едно въже, провряно през макара на тавана, което се връзваше за стената. Дена го задърпа нагоре, докато накрая се наложи той да застане на пръсти, и едва после върза въжето за стената. Болката в раменете му беше мъчителна, спираше дъха му, а Дена дори не беше докоснала Агиел до тялото му. Ричард беше безпомощен, не можеше да пази равновесие и се гърчеше от болка още преди тя да е започнала. Настроението му помръкна.

Дена седна на един стол край стената и каза на Констанс, че може да се забавлява. Когато Дена го обучаваше, на лицето й често имаше усмивка. Констанс не се усмихна нито веднъж. Тя се зае с работата си бавно и методично, плитката й се разхлаби, лицето й за нула време плувна в пот. Тя не промени нито веднъж докосванията с Агиел. Всеки път едно и също, всеки път силно, грубо, ядосано. Ричард нямаше време да предвиди действията й; нямаше миг почивка. Тя работеше ритмично, без минутка покой. Но не предизвикваше кървене. Усмивката не слизаше от лицето на Дена, докато седеше на облегнатия в стената стол. Констанс най-после спря, Ричард едва си поемаше дъх, стенейки.

— Добре се справя. Отдавна не съм имала толкова дълъг сеанс. Всичките кученца, които ми се падат напоследък, се сгърчват още на първия път.

Столът се строполи на земята, като с трясък падна на предните си крака.

— Може би ще мога да ти помогна, сестро Констанс. Нека ти покажа къде не му харесва.

Дена застана зад него и спря, като го накара да тръпне в очакване какво ще последва. Докато дишаше тежко, Агиел се заби в една нежна точка от дясната му страна. Тя задържа там и натисна, което предизвика силния му крясък. Не можеше да удържи тежестта си, а въжето дърпаше раменете му толкова силно, че Ричард си помисли, че ръцете му ще излязат от ябълките. Със злобна усмивка Дена притискаше Агиел на мястото, докато Ричард зарева с глас.

— Моля ви, Господарке Дена — стенеше той. — Моля ви.

Тя дръпна Агиел.

— Виждаш ли?

Констанс поклати глава.

— Как ми се ще да имам твоя талант, Дена.

— Ето още едно такова място. — Тя го накара да закрещи пак. — А също и тук, и тук — тя го заобиколи и му се усмихна. — Нямаш нищо против да покажа на Констанс твоите специални малки местенца, нали?

— Моля ви, Господарке Дена, недейте. Толкова много боли.

— Ето, виждаш ли? Той изобщо не възразява.

Тя се върна на стола си, а по лицето на Ричард затекоха сълзи. Констанс така и не се усмихна; просто се залови за работа и също успя да го накара да се моли, останал без дъх. Но тъй като тя никога не променяше натиска, никога не отхлабваше хватката си, правеше нещата по-лоши. Не му даваше и секунда почивка. Ричард се ужасяваше от нейното докосване. Понякога Дена проявяваше странно чувство на състрадание. Не и Констанс. Когато преминаваше определена граница, Дена й казваше да спре, да изчака минутка и я учеше как да не го осакати. Констанс се съобразяваше със желанията й и оставяше Дена да избира как точно да му причиняват болка.

— Няма смисъл да стоиш тук, Дена, ако имаш да вършиш работа. Нямам нищо против.

Ричард бе обзет от страх и паника. Не искаше Дена да го оставя сам с Констанс. Знаеше, че тя иска да прави с него неща, които Дена не би й позволила. Не знаеше точно какви, но се страхуваше от тях.

— Друг път ще те оставя сама с него… за да правиш нещата, както ти пожелаеш… но днес ще остана.

Ричард се постара по нищо да не проличи, че изпита облекчение. Констанс се зае отново с работата си.

След още известно време застана зад гърба му и го сграбчи за косата, като дръпна главата му назад, здраво. Ричард прекрасно знаеше какво значи да дръпнат главата му назад по този начин. Спомни си болката от онова, което тя се готвеше да направи. Болката от Агиел, пъхнат в ухото. Затрепери неконтролируемо, от страх не можеше да си поеме дъх.

Дена стана от стола.

— Не прави това, Констанс.

Констанс стисна зъби, не сваляше поглед от него, главата му отиде още по-назад.

— Защо не? Ти със сигурност си го правила?

— Да, просто не искам ти да го правиш, това е всичко. Господарят Рал още не е говорил с него. Не искам да поемам никакъв риск.

Констанс се усмихна кисело.

— Дена, нека го направим заедно, по едно и също време. Ти и аз. Както едно време.

— Казах ти, Господарят Рал иска да говори с него.

— След това?

Констанс кимна и пусна главата му.

— Да не си мислиш, че си се отървал леко? — намръщи се тя срещу него. — Рано или късно ще останем насаме и тогава ще извлека удоволствието си от теб.

— Да, Господарке Констанс — дрезгаво прошепна той.

Щом свършиха с обучението, отидоха да обядват. Ричард ги следваше с верига, закачена за колана на Дена. Трапезарията изглеждаше приятна с изчистения си стил с дъбови стени, издигащи се над бял мраморен под. От масите, на които се хранеха хора, се чуваха разнообразни разговори. Сядайки, Дена щракна с пръсти и посочи пода зад стола си. Прислужници сервираха храна на двете Морещици, но не и на Ричард. Обядът се състоеше от вкусна на вид супа, сирене, черен хляб и плодове. Ароматните миризми разсейваха Ричард. Месо не се сервираше. По средата на обяда си Дена се извърна към него и го уведоми, че днес обяд не му се полага заради двата часа, които си беше спечелил сутринта. Каза още, че ако се държи добре, ще получи вечеря.

Прекараха следобеда в отдавания, а след това — няколко часа обучение. Дена и Констанс си поделиха работата. Ричард положи всички усилия да не сбърка някъде и за вечеря беше възнаграден с купа ориз, поръсен със зеленчуци. След вечеря имаше още отдавания и още обучение, докато най-после оставиха Констанс и се завърнаха в покоите на Дена. Ричард беше смъртно уморен и се препъваше от болка.

— Искам да взема вана — каза тя. Показа му една стая, опираща в нейната. Беше малка, в нея нямаше нищо друго освен едно въже, за което беше вързан оня механизъм, окачен на тавана, в другия й край имаше вана. Каза му, че стаята се използва за обучение в случаите, когато трябваше да го обучава веднага, а не искаше да пръска стаята си с кръв, или пък ако иска да го остави да виси за през нощта. Обеща му да прекарат доста време в малката стаичка.

Накара го да довлече ваната до леглото й. Той взе кофата, която беше оставена вътре и му беше казано къде да отиде за гореща вода. Не биваше да говори с никой, дори и да го заговорят, трябваше да тича натам и обратно, та водата й да не изстине, преди ваната да се е напълнила. Каза му, че ако не изпълни указанията й точно, докато е извън погледа й, болката на магията ще го повали, а ако се наложеше да излиза да го търси, щеше много да съжалява, че я е разочаровал. Той тържествено се закле да изпълни всичко точно. Мястото, от където трябваше да носи горещата вода — горещ извор в басейн, ограден от бели мраморни седалки, беше доста далеч. Когато напълни ваната, Ричард беше напълно изтощен и плувнал в пот.

Докато тя седеше и се киснеше във ваната, Ричард търкаше гърба й, решеше косата й и й помагаше да я измие.

Дена отпусна ръце през ваната, облегна глава назад и затвори очи, отпускайки се, докато той клечеше край нея, в случай, че тя пожелае нещо.

— Констанс не ти хареса, нали?

Ричард не знаеше какво да отговори. Не искаше да каже нищо лошо за приятелката й, но излъжеше ли, щеше да бъде наказан.