Пръчката, която Зед завъртя в ръцете си, вече не изглеждаше като пръчка. Стана мека и лепкава. Ричард я прибра в джоба си. Зед завъртя между дланите си другата пръчка. Подаде я на Ричард, тя също изглеждаше различно. Сега беше черна почти като въглен, но твърда.

— С това — каза магьосникът — можеш да довършиш картината и ако се наложи, да я промениш.

— Как да я променя?

— Не мога да ти кажа, без да съм я видял. Трябва сам да прецениш. А сега побързай. Но все пак си мисля, че ние…

— Не, Зед. Всички знаем на какво е способен Мрачният Рал. Единственото важно нещо е кутията, а не някой от нас — той погледна стария си приятел. — Пази се. Пази и Калан — хвърли поглед на Чейс. — Заведи ги при Майкъл. Майкъл ще може да държи кутията в безопасност по-добре, отколкото ние самите. И не спирайте да ме чакате. Ще ви настигна — Ричард го погледна строго. — Не успея ли, не искам никой от вас да се връща за мен. Просто занесете кутията надалеч от тук. Разбрано?

Чейс го погледна сериозно.

— Кълна се в живота си. — Той даде на Ричард кратки упътвания как да намери войската на брат си, отседнала в Ранг’Шада.

Ричард погледна към Калан.

— Грижи се за Сидин. Не се тревожи, съвсем скоро ще се върна при вас. А сега вървете.

Зед яхна коня си. Калан подаде Сидин на магьосника. Кимна на Зед и Чейс.

— Хайде, вървете. Ще ви настигна след малко.

Зед се накани да възроптае, но тя набързо го сряза и му повтори да тръгват. Проследи с поглед как двата коня и вълкът се впускат в галоп през моста и поемат надолу по пътя, след това се обърна към Ричард.

На лицето й се четеше дълбока загриженост.

— Ричард, моля те, нека…

— Не.

Тя кимна и му подаде поводите на коня си. Зелените й очи се изпълваха със сълзи.

— В Средната земя има опасности, за които не подозираш. Внимавай — по бузата й се изтърколи една сълза.

— Ще се върна при теб, преди да започна да ти липсвам.

— Страх ме е за теб.

— Знам. Но всичко ще се оправи.

Тя го погледна с очи, в които той можеше да потъне цял.

— Не бива да правя това — прошепна тя.

Обви ръце около врата му и го целуна. Силно, бързо, отчаяно.

За миг, докато протягаше ръце към нея и я притискаше към себе си, докосването на устните й до неговите, тихият стон, откъснал се от гърдите й, и усещането от ласката на пръстите й по косата му го накараха да забрави собственото си име.

Докато гледаше как тя поставя крак в стремето и отмята другия над седлото, Ричард загуби ума и дума. Тя дръпна юздите и завъртя коня си до неговия.

— Да не си посмял да извършиш някоя глупост, Ричард Сайфър. Обещай ми.

— Обещавам.

Не сподели с нея какво си помисли — че за него най-голямата глупост беше да допусне тя да изпита някаква болка.

— Не се притеснявай, ще се върна при теб веднага щом се освободя от магията. Пази кутията. Не бива Рал да се докопа до нея. Това е важно. А сега върви.

Той застана с юзда в ръце, загледан как тя галопира през моста и се изгубва в далечината.

— Обичам те, Калан Амнел — прошепна той.

С окуражително потупване по петнистия сив врат на коня си Ричард го поведе встрани от пътя, след като прекосиха малкото мостче и го пришпори по брега на реката. Конят побягна с лекота, разплисквайки с копита плитката вода, щом храсталакът запречи пътя по брега. Осветени от слънцето хълмове, повечето оголени, се издигаха от двете страни на реката. Когато бреговете станаха по-стръмни, той изведе коня на високото, където се вървеше по-лесно. Озърташе се за нечие присъствие или поглед, но не видя и следа от такова. Хълмовете изглеждаха пусти.

От двете страни на потока се разполагаха изсечените профили на еднакви, тебеширенобели хълмове. Ричард слезе от коня още преди той да е спрял. Без да престава да се оглежда, го върза за един храст, чиито червени плодове вече бяха завехнали и сбръчкани. Плъзна се надолу по рохката земя на стръмния бряг. Хлъзгавият, покрит с камъни и прах участък се пресичаше от тясна пътечка. Тя го изведе до високия отвор на една пещера.

С ръка на дръжката на меча той застана на входа и се огледа за художника или който и да било друг. Стените на пещерата непосредствено до входа бяха изрисувани. Рисунките ги покриваха изцяло и продължаваха към тъмната вътрешност.

Ричард беше изумен. Вътре имаше стотици, а може би и хиляди рисунки. Някои бяха малки, не по-големи от дланта му; имаше и по-големи — колкото него. Всяка изобразяваше различна сцена. На повечето имаше нарисуван само един човек, но не липсваха и такива с цели групи хора. Очевидно бяха рисувани от различни ръце. Някои изработени фино, богати на детайли, със светлосенки, изобразяваха хора със счупени крайници или пък пиещи от чаши, върху които имаше нарисуван череп с пресечени под него кости, или пък застанали край нивя с изсъхнали посеви. Други бяха направени от някой, комуто липсваше талант на рисувач: хората, изобразени на тях, бяха нарисувани само с няколко линии. Но сцените бяха също толкова ужасни. Ричард предположи, че талантът в случая едва ли е от първостепенна важност; онова, което имаше значение, бе съобщението.

Ричард откри рисунки, направени от различни хора върху един и същ сюжет. Около всяка рисунка се затваряше в кръг една линия, а вътре в кръга на различни места имаше нарисуван череп с пресечени под него кости, освен това на всяка беше изрисувано и нещо като карта.

Пазителски заклинания.

Но как да намери своето? Рисунките бяха навсякъде. Не знаеше как изглежда неговата. С все по-нарастваща паника оглеждаше стените, като потъваше навътре в тъмнината. Вървеше и опипваше с ръце рисунките, като гледаше да не пропусне нито една, за да не би тя да се окаже неговата. Очите му се стрелкаха във всички посоки, объркан от големия брой рисунки, в търсене на нещо познато, без да знае точно какво търси, нито къде.

Ричард си проправяше път навътре в тъмнината, убеждавайки се, че все някъде рисунките ще свършат и може би най-пресните са най-навътре. Беше твърде тъмно, за да може да види нещо. Тръгна да се връща към отвора на пещерата, за да вземе тръстиковите факли, които бе видял там.

Не след дълго се блъсна в невидимата стена. С все по-нарастваща паника разбра, че е попаднал в капан в пещерата. Губеше време. Нямаше как да стигне до факлите.

Затича се обратно в тъмнината, като продължаваше да търси. С мъка виждаше заклинанията, а те все не свършваха и не свършваха. В съзнанието му се появи мисъл, която определено не му се понрави.

Ако наистина се налага. Нощният камък.

Тъй като нямаше време за губене, измъкна кожената кесийка от раницата си. Погледна я в ръката си, опитвайки се да прецени дали камъкът ще му е от помощ, или ще му донесе повече неприятности. Всеки път минаваше известно време, преди сенките да се появят. Може би ако го извадеше за кратко и погледнеше в тъмнината, а после бързо го прибереше, щеше да успее да види каквото му трябва, преди сенките да са го открили. Не можеше да каже дали идеята е добра.

Изсипа камъка в дланта си. Пещерата се изпълни със светлина. Ричард не се забави нито миг при рисунките, а се отправи бързо навътре, търсейки края им. С крайчеца на окото си видя как първата сянка се материализира. Все още беше далеч. Продължи да върви.

Най-сетне стигна до края. Сенките почти го бяха настигнали. Хвърли камъка обратно в кожената кесийка. В мрака задържа дъха си и с отворени очи зачака болезненото докосване на смъртта. То не последва. Единствената светлинка беше слабата искрица с ярко пламъче по средата — входът — но тя не произвеждаше достатъчно светлина, за да може да огледа рисунките. Знаеше, че ще трябва още веднъж да извади камъка.

Най-напред опипа с пръсти джоба си и намери меката, лепкава пръчка, която му беше дал Зед. Здраво стиснал я в ръка, той отново извади камъка. За секунда светлината го заслепи. Главата му се завъртя на всички страни, оглеждайки рисунките.

Тогава я видя. Човекът, изобразен на нея, беше висок колкото него, но рисунката като цяло беше още по-голяма. Не притежаваше някакви художествени качества, но Ричард знаеше, че е неговата. Върху меча в дясната ръка на фигурата пишеше Истина. Около нея имаше карта, подобна на нарисуваната от Калан на земята. От единия край чертата около външните ръбове се спускаше към Калисидрин и пресичаше моста през средата. Точно там се бе сблъскал с преградата.