Тя му кимна, без да може да пророни и дума, докато се притискаше към него, а в очите й блестяха сълзи.

Всички се наядоха до насита. Дори Зед изглеждаше доволен от вечерята. Ричард се почувства изтощен и същевременно пълен с енергия от факта, че кутията най-после е в ръцете им. Трудното беше зад гърба им, бяха намерили кутията преди Рал. Сега оставаше само да я скрият от него до зимата.

— От седмици се занимаваме с това — каза Калан. — Първият ден на зимата е след месец. По-рано днес това време ни се струваше крайно недостатъчно, за да намерим кутията. Сега, когато тя е у нас, ми се струва цяла вечност. Какво ще правим докато всичко свърши?

Чейс е обади пръв.

— Ние всички сме тук, за да пазим кутията, а зад гърба си имаме хиляда войници, които пазят нас. Когато се върнем обратно през границата, те ще станат много пъти по толкова.

Тя погледна Зед.

— Мислиш ли, че е разумно? Ще сме лесно откриваеми с хиляда човека около нас, искам да кажа. Няма ли да е по-добре да се скрием някъде, сами?

Зед се наведе напред и поглади пълния си стомах.

— Можем по-добре да се скрием, ако сме сами, но в същото време, ако бъдем открити, ще сме по-уязвими. Може би Чейс е прав. Сред толкова войска ще имаме достатъчно добра защита, а освен това, ако се наложи, ще можем да се отделим от тях и да се скрием.

— По-добре ще е да тръгнем рано — каза Ричард.

Тръгнаха още преди съмнало, конете се отправиха към пътя, Брофи — към гората, като ги следваше неотлъчно. Подрънквайки с оръжията си, Чейс ги поведе в тръс, Рейчъл здраво се притискаше до него. Калан, преоблечена в горските си одежди, хванала Сидин в скута си, яздеше до Зед. Ричард настоя Зед да носи кутията; беше увита в кърпата, в която преди това Рейчъл пазеше хляба, и завързана отпред на седлото му. Ричард яздеше зад него и се оглеждаше на всички страни, докато се движеха бързо в утринта. Сега, когато кутията беше у тях, той изведнъж се почувства уязвим, сякаш който и да ги погледне, веднага щеше да разбере за кутията.

Ричард чу водите на Калисидрин още преди да са свили към моста. Радваше се, че пътят е безлюден. Когато приближиха големия дървен мост, Чейс премина в галоп, останалите трябваше да пришпорят конете си, за да не изостанат. Ричард знаеше какво прави Чейс. Граничният надзирател винаги му повтаряше, че мостовете са белязани с проклятието на разсеяността. Ричард се оглеждаше във всички посоки, докато останалите трима галопираха пред него. Не видя нищо.

В самия център на моста, при пълна скорост, той връхлетя върху нещо, което преди го нямаше.

Зашеметен, Ричард се изправи, не можейки да повярва, че се е оказал на земята. Огромният му пъстър кон последва останалите, а когато те спряха и се обърнаха, той също спря. Те объркано погледнаха Ричард, който, все още замаян и шашнат, се изправяше болезнено на крака. Изтупа се и накуцвайки, тръгна към коня си. Преди да стигне до средата на моста, отново се удари в същото място. Сякаш се блъсна в каменен зид, но невидим. Отново се намери на земята. Когато този път се изправи, другите вече го бяха наобиколили.

Зед слезе от коня си, държейки с една ръка поводите, докато с другата подкрепяше Ричард.

— Какво става?

— Не знам — успя да промълви Ричард. — Сякаш се блъснах в стена точно в средата на моста. Сигурно просто съм паднал, това е всичко. Мисля, че вече съм добре.

Зед се огледа и го поведе напред, като не изпускаше лакътя му. Не след дълго Ричард отново се блъсна в нещото, но тъй като този път вървеше бавно, не падна, само отскочи назад. Направи една бавна крачка напред и отново го докосна. Зед се намръщи угрижено. Ричард протегна ръце и усети твърдата повърхност на гладка стена, която пускаше останалите да минат от другата й страна, но задържаше него. От допира с нея му се повдигна, прилоша му. Зед мина отсам и оттатък на невидимата преграда.

Магьосникът се спря точно където минаваше тя.

— Върни се обратно в началото на моста, после ела при мен.

Докато се връщаше назад, Ричард усети цицината на челото си. Калан слезе от коня си и застана до Зед. Брофи се приближи до нея, за да разбере какъв е проблемът. Този път Ричард вървеше с протегнати напред ръце.

На половината път обратно се удари в нещо твърдо и не можа да продължи по-натам, отскачайки назад поради неприятното чувство от докосването.

Зед потърка голобрадото си лице.

Останалите се приближиха до Ричард, тъй като той не можеше да отиде до тях. Зед отново го поведе напред. Когато Ричард пак стигна до невидимата преграда, отскочи леко назад.

Зед взе лявата му ръка.

— Пипни стената с другата си ръка.

Ричард направи, каквото му казаха, докато неприятното чувство не го накара отново да отдръпне ръката си. Зед явно също го усети през Ричард. Вече стояха в началото на моста. Всяко докосване го избутваше все по-назад по посоката, от която беше дошъл.

— По дяволите! По дяволите и пак по дяволите!

— Какво е това? — попита Ричард.

Преди да заговори, Зед хвърли поглед на Чейс и Калан.

— Пазителско заклинание.

— Какво е това пазителско заклинание?

— Заклинание, направено от оня мърляв художник Джеймс. Хвърлил го е около теб и когато първия път го докосна, си го задействал. Колкото повече го докосваш, то се затяга около теб като капан. Ако не го махнем, ще продължава да се свива, докато целият потънеш в него и тогава няма да можеш да се движиш.

— И после?

Зед се изпъна.

— Докосването му е отровно. Затяга се около теб като какавида, докато те смаже или пък докато те убие отровата му.

Калан сграбчи Зед за ръкава, в очите й се четеше паника.

— Трябва да се върнем! Трябва да го освободим от това!

Зед дръпна ръката си.

— Ами, разбира се, че трябва. Ще намерим картината и ще я унищожим.

— Зная къде се намират свещените пещери — каза Калан, като се хвана за седлото си и стъпи с единия крак на стремето.

Магьосникът се запъти към своя кон.

— Няма никакво време за губене. Да вървим.

— Не — каза Ричард.

Всички се обърнаха и го погледнаха.

— Ричард, налага се — каза Калан.

— Тя е права, момчето ми. Няма друг начин.

— Не — той огледа уплашените им лица. — Те точно това искат да направим. Сам каза, че художникът не може да направи нищо на теб и Калан и затова го е направил на мен, като се е надявал това да върне всички ни обратно. Кутията е твърде важна. Не можем да поемем този риск — той погледна Калан. — Ти само ми кажи къде са тези пещери, а ти, Зед, ми кажи как да унищожа тая картина.

Калан сграбчи поводите на своя кон и на коня на Ричард и ги задърпа напред.

— Зед и Чейс могат да пазят кутията. Аз идвам с теб.

— Не, не идваш! Тръгвам сам. Имам меча си, с който да се защитавам. Единственото, което има значение, е кутията. Трябва да запазим нея преди всичко останало. Само ми кажи къде са пещерите и как да премахна заклинанието. Щом свърша, ще ви настигна.

— Ричард, аз мисля…

— Не! Става въпрос за това да се спре Мрачният Рал, а не за живота на който и да е от нас. Това не е молба, а заповед!

Всички настръхнаха, Зед се обърна към Калан.

— Кажи му къде са пещерите.

Калан гневно подаде поводите на коня си на Зед и отчупи една пръчка. Нарисува карта в прахта и плъзна пръчката по една от линиите, които беше начертала.

— Това тук е Калисидрин, тук е мостът. Това е пътят, а онова — Тамаранг и замъкът. — Тя пусна една черта на север от града, с която обозначи път. — Тук, на тези хълмове североизточно от града, има поточе, което минава между два хълма близнака. Те се намират на около миля на юг от мост, който пресича потока. Свещените пещери са в една скала от североизточната страна на потока. Там художникът рисува заклинанията си.

Зед взе пръчката от ръцете й и отчупи от нея две парчета с големината на пръст. Завъртя едното между дланите си.

— Ето. Това ще развали магията. Без да съм видял картината, не мога да ти кажа коя част трябва да изтриеш, но ти би трябвало да можеш да се сетиш, когато я видиш. Тя изобразява нещо, в което трябва да откриеш някакъв смисъл. Това е целият смисъл на нарисуваното заклинание; трябва да можеш да го разбереш, иначе не действа.