Сенките го викаха по име. Обърна се и видя ръце, които се протягаха към него. Хвърли камъка в кесийката и притисна гръб в стената, върху рисунката си, можеше да чуе сърцето си, пулсиращо в ушите. С ужас установи, че рисунката е твърде голяма, за да може да унищожи целия кръг около нея. Ако изтриеше само част от нея, нямаше как да знае къде се намира дупката в нея, откъдето ще може да се измъкне, или как да я направи там, където се намираше в пещерата.

Отстъпи назад, за да се подготви да огледа по-добре рисунката следващия път, когато извади камъка. Сблъска се с невидимата стена. Сърцето му сякаш прескочи един удар. Стената почти го бе заобиколила. Нямаше време.

Извади камъка и бързо започна да изтрива меча, надявайки се това да го направи неразпознаваем, да премахне магията от него. Линиите се изтриваха изключително трудно. Отстъпи назад, за да погледне, и се удари в стената. Сенките се приближаваха, съблазнително повтаряйки името му.

Хвърли камъка в кесийката и застана в тъмнината с разтуптяно сърце, почти изпаднал в паника от чувството, че е попаднал в капан. Знаеше, че няма да може да използва меча срещу сенките, докато изтрива рисунката; и преди се беше бил с тях и това отнемаше цялата му енергия. Мислите му препуснаха. Не можеше да намери изход. Беше изтрил меча, но това не помогна. Заклинанието явно все още го разпознаваше. Знаеше, че не разполага с достатъчно време да изтрие цялата линия около себе си. Задиша на отчаяни пресекулки.

Появи се мигаща светлинка. Той се обърна. Приближи се мъж, носещ една от тръстиковите факли, на лицето му се разливаше мазна усмивка. Беше Джеймс, художникът.

— Предполагах, че ще те намеря тук. Дойдох да проверя. Мога ли да направя нещо за теб?

По смеха му Ричард можеше да прецени, че Джеймс няма намерение да му помага. Освен това художникът беше наясно, че със стената помежду им Ричард не може да използва меча си срещу него. Той се изсмя на безпомощността му.

Ричард бързо хвърли един поглед встрани. Факлата осветяваше рисунката достатъчно добре. Невидимата стена докосваше рамото му, буташе го към стената на пещерата. При допира той почувства как му прилошава и му се повдига. Беше само на една стъпка от стената на пещерата. Само след броени секунди щеше да бъде вкопчен, смазан или отровен.

Ричард се обърна към рисунката. Докато с едната ръка триеше, с другата пребъркваше джоба си. Извади пръчката, с която Зед му беше казал, че може да промени рисунката.

Джеймс се наведе към него, хилейки се, и се загледа в работата му.

Смехът му секна.

— Какво правиш там?

Ричард не отговори, а продължи да изтрива лявата ръка на фигурата.

— Спри това! — изкрещя Джеймс.

Ричард не му обърна внимание и продължи да трие. Джеймс хвърли факлата на земята и извади подобна пръчка за рисуване. Започна да рисува с широки бързи движения, кичури мазна коса се разлюляха покрай лицето му. Рисуваше човек. Рисуваше ново заклинание. Ричард знаеше, че ако Джеймс привърши пръв, няма да има втора възможност.

— Спри, глупако! — крещеше Джеймс, бързайки да завърши рисунката си.

Невидимата стена се опря в гърба на Ричард, избутвайки го към стената на пещерата. Едва можеше да движи ръцете си. Джеймс рисуваше меч, върху който беше започнал да изписва думата Истина.

С пръчката си за рисуване в ръка Ричард свърза краищата на оставената без китка ръка, като оформи от нея чукан. Същият като на Джеймс.

Щом свърши, натискът върху гърба му секна, гаденето престана.

Джеймс изкрещя.

Ричард се обърна и го видя да се гърчи на земята, свит на кълбо. Повръщаше. Ричард потръпна и вдигна факлата.

Молещите очи на художника се вдигнаха към него.

— Аз… нямаше да й позволя да те убие… само да те задържи…

— Кой те накара да направиш това заклинание?

Джеймс пусна малка злобна усмивчица.

— Една Морещица — прошепна той. — Ти ще умреш.

— Какво е това Морещица?

Ричард чу как дъхът на Джеймс секна, костите му изтракаха на пода. Умря. Ричард не можеше да каже, че му е мъчно за него.

Не знаеше какво е това Морещица, но нямаше намерение да се мотае още дълго тук, за да разбере. Внезапно се почувства самотен и уязвим. И Зед, и Калан го бяха предупредили, че в Средната земя има много магически същества, които са опасни, за които той не знае нищо. Ричард мразеше Средната земя, магията. Искаше само да се върне обратно при Калан.

Затича се към входа на пещерата, като по пътя хвърли факлата. Втурнал се навън срещу ярката светлина, която го заслепи, той изведнъж спря. Примигна и видя хора, подредени в кръг около него. Войници. Носеха тъмни кожени униформи и ризници, с препасани през рамо мечове, с увесени на коланите секири.

Най-отпред, с лице към пещерата, срещу него, имаше някой по-различен — жена с дълга кестенява коса, захваната леко отзад на тила й. Беше облечена от главата до петите в кожа, която й прилягаше идеално. Кървавочервена кожа. Единственият по-различен нюанс беше жълтият полумесец със звезда на корема й. Ричард забеляза, че мъжете имат на гърдите си същия полумесец със звезда, само че при тях той беше червен. Тя го гледаше безизразно, върху устните й се различаваше едва доловима усмивка. Ричард стоеше с леко разтворени крака, готов да се защитава, ръката му — върху дръжката на меча, без да знае какво да прави, без да може да предполага какви са намеренията им. В очите й проблесна бегло пламъче, докато тя погледна над главата и зад гърба му. Ричард чу как двама души скочиха от върха на скалата и му пресякоха пътя отзад. Усети как гневът неудържимо обзема тялото му, нахлувайки през китката на ръката му. Стиснал зъби, го остави да се разбушува.

Жената щракна с пръсти към мъжете зад себе си и посочи към него.

— Хванете го.

Той различи металния звук на извадено от ножниците оръжие.

Това беше единственото, което му бе необходимо да знае. Решението беше взето.

Носителят на смърт.

Докато се извърташе на една страна, мечът му се извиси в дъга над главата. Даде свобода на гнева си, който избухна с пълна мощ. Очите му срещнаха очите на двамата мъже. Челюстите им показваха ярост, докато мечовете напускаха ножниците на раменете им.

Ричард държеше Меча на истината ниско, на нивото на кръста си, с цялата си сила и тежест. Мечовете на двамата се сведоха в защитна позиция. Той изкрещя от порива на смъртна ярост. Смъртна омраза. Смъртна необходимост. Отдаде се напълно на страстта си за убиване, знаейки, че не го ли направи, убитият ще бъде той. Острието на меча му засвистя във въздуха.

Носителят на смърт.

Отломъци гореща, разсечена на парчета стомана се разлетяха в чистия сутрешен въздух.

Два еднакви стона. При сблъсъка еднакви, влажни мощни удари, разсичащи противниците като зрели пъпеши. Обърнати вътрешности като дълги червени въжета. Горната част на телата им се строполи на земята, след като краката им отказаха да се движат.

Мечът продължи да вилнее, обозначавайки пътя си с кървави следи. Той концентрира отново гнева си, омразата, необходимостта. Жената даде заповеди. Ричард копнееше за нейната кръв. Гневът, необезпокояван, изпълни цялото му тяло. Той все още крещеше. Тя стоеше с ръка на хълбока. Ричард срещна очите й, съвсем леко промени траекторията на меча си, за да го насочи към тези очи. Нарастващата й усмивка само подхранваше яростния огън на гнева му. Очите им се вкопчиха едни в други. Върхът на острието му изсвистя покрай главата й. Необходимостта му да убива беше станала неудържима.

Носителят на смърт.

Болката, извираща от магията на меча, се стовари отгоре му като водопад от ледена вода върху гола плът. Острието му не успя да я докосне. Мечът се стовари на земята в същия миг, в който болката го повали на колене, пронизвайки тялото му, поваляйки го.

Без да сваля ръка от хълбока си, все още усмихната, тя се изправи над него и започна да наблюдава как той присвива с ръце корема си, как повръща кръв и се задавя от нея. Всяка част от тялото му гореше в огън. Болката, извираща от магията, го изпепеляваше, отнемаше въздуха от дробовете му. Отчаяно се опита да я овладее, да я прекъсне, както беше успял да го направи преди. Не можа да наложи желанието си. С нарастваща паника установи, че тя е извън контрола му.