Отново включих касетофона и след няколко секунди чухме гласа на Шийн.

— Да поговорим за баща ти.

— Винаги съм обичала татко. Винаги.

— Браво, Криси. Добро момиче.

— И татко винаги ме обича.

— Така ли?

— Татко ми каза, че съм най-доброто му момиче и сега, след като мама е болна, аз…

— Какво, Кристина?

— Вече си спомням. Спомням си.

— Много добре, Кристина. Много добре. Какво си спомняш?

— Аз правя татко щастлив. Уж че съм мама.

— Той идва ли в стаята ти?

— Да.

— Правиш ли секс с татко си?

— Разбира се, глупчо. Аз съм му съпруга.

Стрелнах поглед към заседателите. Смайване. Отвращение. Съчувствие към малката Криси. Което трябваше да преобразя в съчувствие към голямата Криси, а за тази цел се налагаше да докажа, че я е сполетяло нещо далеч по-страшно от изнасилване, да докажа, че коварният психиатър е вмъкнал чрез измама в мозъка й фалшиви спомени, за да убие любимия си, невинен баща.

— И тъй, доктор Шийн, какво се случи, докато касетофонът беше изключен?

— Не помня. Не знам. Може да съм се обаждал по телефона. Или нещо друго, каквото и да било.

— Каквото и да било? Например да внушите на Криси — вашата хипнотизирана, упоена, измъчена от тревоги пациентка, — че нейният баща е извършил чудовищни деяния, макар тя да не си ги спомня?

— Не! Не съм го направил.

И нямаше как да го докажа. Но, дявол да ме вземе, нищо не ми пречеше да намеквам.

Пуснах още три записа, всеки един по-впечатляващ от предишните. Болката в гласа на Криси не оставяше и капка съмнение, че тя вярва в злодеянието на баща си. Това бе бръсначът, по който трябваше да балансирам. Тя можеше да е застреляла невинен човек, но сто на сто вярваше в неговата вина. Криси седеше зад масата на защитата и гледаше право напред. Заседателите виждаха великолепния й профил и самотната сълза, плъзнала се надолу по скулата.

Прелистих бележките си и дълбоко въздъхнах. Сега оставаше само да извадя съдбоносното доказателство срещу клиентката си и да го предам на съда. Накрая обявих:

— Ваша чест, бихме желали да пуснем последната касета, номер двадесет и седем.

Чаках реакцията на Соколов и тя не закъсня.

— Ваша чест, в списъка на доказателствата не съществува такава касета — възрази той.

Пристъпих към масата на обвинението и връчих на Соколов машинописното копне от текста на записа.

— Става дума за новооткрито доказателство — поясних кротко аз — и то не ощетява интересите на обвинението.

— Не ощетявало! Ейб изглеждаше много доволен от възможността да се развилнее. — Изненадите винаги ощетяват интересите на обвинението. Ако не бъдат представени най-основателни причини за пропуска…

Ейб млъкна. Четеше текста. После вдигна очи към мен и прошепна:

— Полудял ли си, Джейк? Ще ти отнемат правата зарази некадърност.

— Ако ставаше толкова лесно, половината ни колеги щяха да просят по улиците — отвърнах шепнешком аз.

— Господа — намеси се съдията, — ще бъдете ли така добри да ме включите в разговора?

— Обвинението оттегля протеста — заяви Соколов, опитвайки да прикрие усмивката си.

Първият глас беше на Криси.

— Обмислих онова, за което говорихме вчера.

— Потребността от цели? — това беше Шийн.

— Не. Онова, за което говорихме после.

— О, това ли?

— Взех решение, което няма да ти хареса.

— Може би не трябва да ми го казваш.

— Но след като ти разказах всичко останало, смятам, че трябва да споделя и това.

— Добре тогава. Но първо нека…

Познатите звуци скърцане на стол, шумолене на хартии и след това щрак. Не вътрешният звук на изключен касетофон, а щракване на някаква друга машинка. Аз също натиснах бутона.

— Какво беше това? — попитах аз.

— Вероятно съм изключил касетофона.

— Значи преди няколко минути сгрешихте, като казахте, че никога не изключвате записа по време на сеанс?

Той здраво преплете пръсти.

— Да, но… ами… имаше и резервен касетофон, тъй че информацията не е загубена. Нали разбирате, този запис е от резервния касетофон.

— Но вие не го предадохте на прокуратурата, нали?

— Да. Сигурно съм… пропуснал.

— А на мен го предадохте едва в навечерието на процес, така ли е?

Той се изчерви. Изобщо не беше допускал, че мога да използвам касетата. От къде на къде? Тя доказваше, че убийството е било предумишлено.

— Да, както казах, бях забравил за него.

— И не споменахте на Криси, че има такъв запис?

— Да.

Отново включих касетофона.

— Изключен ли е? — попита гласът на Криси.

— Да — това беше Шийн.

— Е, както ти казах, обмислих нещата…

— И какво?

— Купих си пистолет.

— Мислех, че само ще си представяш.

— Не. Това не стига. Трябва да го убия.

— В преносен смисъл? Като част от терапията?

— Стига, Лари. Ти нямаше предвид това. Не може да си го мислил.

— Нищо не съм имал предвид. Говорех за някои предполагаеми действия, изцяло с лечебна цел.

— Снощи взех решение. Не можех да спя. От седмици насам не съм спала както трябва. Мъчат ме главоболия и кошмари.

— Това е част от процеса. Болката излита навън.

— Не, не излиза. Може би след…

— След?

— Ще убия баща си, задето ме изнасили. Ще го убия, задето съсипа моя живот и живота на мама.

— С какво ще помогне това?

— Не знам. Но ще го направя. Ти разкри какво ми е сторил онзи негодник. Сега знам защо всичко в живота ми е толкова…

— Ще те хванат.

— Онзи ден гледах по телевизията как една жена застреля мъжа си, след като я беше пребил. Оправдаха я.

— Не знам.

— О, Лари, недей да се оклюмваш. Забавно, нали. Уж ти ме лекуваш, а сега аз те успокоявам.

— Знаеш, че не мога да поема отговорност за подобна постъпка.

— Не можеш и да ме спреш.

— Дори не съм сигурен, че говориш сериозно. Повечето хора така И не осъществяват мечтите си за отмъщение.

— Ти ми помогна много. Просто ще се радвам, когато всичко свърши.

— Кое, терапията ли?

— Не, Лари, когато онзи негодник умре.

Записът свърши и заседателите се спогледаха. Откъде пък му хрумна на този тъп адвокат да си проваля защитата? Спокойно, дами и господа. Още не сме извадили заека от цилиндъра.

— Доктор Шийн, вие знаехте, че записвате, нали?

— Да.

— А клиентката ми не знаеше.

— Така е.

— Което е престъпление в нашия щат — сурово изрекох аз.

— Не знаех — отговори Шийн.

Минах зад ложата. Исках заседателите да гледат свидетеля.

— И това беше четвъртият терапевтичен сеанс, след като внушихте на моята клиентка, че е била изнасилена от баща си?

— Това беше четвъртият сеанс, след като Криси си възстанови потиснатите спомени за изнасилването.

— И изобщо последният ви сеанс с моята клиентка?

— Да. Два дни по-късно Кристина уби баща си.

— Ако не възразявате, доктор Шийн, нека оставим на съдебните заседатели да решат кой е убил баща й.

Той отметна глава, сякаш го бях улучил с къс прав удар. Върнах се към масата на защитата. Криси ме погледна със замъглени очи. Приведох се над бележника, пълен с ненужни драскулки. Знаех, че заседателите ме наблюдават, затова сбръчках чело, сякаш разчитах тайната на студената ядрена реакция, после отново заех позиция зад ложата. Също като секса, добрият разпит се нуждае от ритъм. Започваш с бавна любовна игра, постепенно вървиш към върха и изведнъж — бам! Поемаш си дъх, след това почваш пак, за предпочитане под друг ъгъл.

— Поправете ме, ако греша, докторе, но според този запис на четиринайсети юни около шестнайсет и трийсет часа Криси Бърнхард ви е казала най-недвусмислено, че е купила пистолет и възнамерява да убие баща си.

— Да. Каза всички тези неща.

— Вие сте близък приятел на Гай Бърнхард, прав ли съм?