— Не разбирам — казах аз не за пръв път през живота си. — Ако има война, къде минава фронтовата линия?

— Много просто, Джейк. Между хората, които контролират водата, и всички останали. Някога земята е означавала богатство и власт. Днес или в близкото бъдеще на нейно място идва нова ценност. Малцина го разбират, по дяволите, но целият ни свят се променя. Вече всичко опира до водата.

Вече дъвчех третата тревичка, когато Роберто Кондом се появи и седна срещу мен на откритата масичка пред крайпътното заведение за скара. Падаше здрач, но движението не спираше, а от асфалта се вдигаше пара. Колите надуваха клаксони и бензиновият им пушек се смесваше с миризмата на печени ребра.

Предложих на Роберто да му взема сандвич със свинско, но той отказа, озърна се нервно на всички страни и прошепна тревожно:

— Не мога да си позволя да ме спипат, Джейк. Знаеш го. Кой друг ще знае, ако не ти?

— Нужен си ми, Роберто. Довери ми се. Нали те измъкнах под гаранция.

— Добро де, ама ако ме сипнат…

— Знам, знам. Ще те защитавам безплатно.

— Друг път! Ще те накисна. Не на мен, а на теб ще ти трябва адвокат.

От съседната маса един шофьор с татуирани бицепси стрелна поглед към нас. Вдишах чинията ребра със сос барбекю — с повече оцет и малко кайенски пипер и отсипах върху пържените картофи.

Реших да ударя на чувства.

— Вечно приказват за адвокатския дълг към клиента, клиентът няма ли дълг?

— Chingate! — отвърна лаконично Роберто Кондом.

— Май тия приказки минават само на хора, дето знаят що е дълг.

— Майната ти — рече той, в случай че не съм го разбрал първия път.

Бях с черна фланелка на „Оукланд Рейдърс“, облечена наопаки, за да не лъщят номерата под лунната светлина. Наследство от един познат полузащитник — преди години си я забрави у дома след финала за купата, на който и двамата не бяхме канени. Губят ми се спомени, но ако не греша, онзи си тръгна с една блондинка, която уж беше дошла при мен, а за компенсация ми остави фланелката и няколко празни шишета от текила. Ето, затова ги мразя полузащитниците.

Роберто Кондом носеше армейско маскировъчно облекло, кубинките стягаха здраво крачолите на панталоните, а лицето му бе намазано с чернилка. Малко е прекалил, помислих си аз, но с този латиноамерикански чар би стоял много добре върху рекламен плакат на панамската армия.

Пълзяхме през кално поле, ухаещо цялото на зряло манго. Бях оставил олдсмобила край ресторантчето, а оттам нататък Роберто ме откара до фермата на Бърнхард с „Форд Таурус“.

— Наел си кола? — изненадах се аз.

— Не, взех я назаем.

— Какво?

— Работя на паркинга пред бар „Фланиган“, та реших…

— Паркингът пред „Фланиган“ е на самообслужване — прекъснах го аз.

— Да не мислиш, че туристите знаят? Стоя си отпред и щом някой излезе от колата, бягам да грабна ключовете.

— Не искат ли разписка?

— Давам използван билет за кино и най-често получавам новичка кола.

На изток почти пълната луна се мъчеше да изплува от тънък слой прелитащи облаци. Продължавахме да се придвижваме по метода, наречен от морските пехотинци високо пълзене — тоест на четири крака. Ситни комарчета бръмчаха около мен и нахлуваха в ноздрите ми. Из влажния нощен въздух се носеше смесеният аромат на плодородни градини. Пролазихме край един благоуханен храст бял джинджифил — баба му вика пеперудена лилия. Спомних си аромата на цветните гирлянди, които носеше Лайла Съмърс и Мауи. Малко по-нататък цъфнал храст див жасмин ни облъхна с омайно ухание.

— Cristo! Мирише като в погребално бюро — промърмори Роберто.

Самата земя излъчваше животворния дъх на прясна оран, а нощта ехтеше от песните на птици и щурци.

Изведнъж долових аромат на жена.

Или на парфюм.

Досущ като „Шанел № 5“.

— Усещаш ли миризмата? — попитах аз.

— Дървета иланг-иланг — обясни Роберто. — Засадени са около напоителния канал, значи наближаваме.

— Опияняващо. Никога не съм срещал дърво с такъв аромат.

— Джейк, трябва повече да общуваш с природата.

— Като теб, дето крадеш палми?

— Между другото — призна той.

На запад ярки мълнии играеха по тежките кълбести облаци над Евърглейдс. Блясъкът им се бореше със светлината на мощните лампи върху стълбове, стърчащи на всеки петдесетина метра. В нощта се чуваше птиче цвърчене, песен на щурци и непрестанното хленчене на Роберто Кондом.

— Божичко, Джейк, казвам ти, ако видя някой от онези въоръжени пазачи, ще напълня гащите.

— Трай, Роберто. Вече наближаваме.

Изведнъж отекна бучене, едно от грамадните водни съоръжения върху кулите заработи и ни обсипа със ситни пръски от стотина метра разстояние.

— Мамка му, сега и пневмония ще взема да хвана — оплака се Роберто.

Докато вървяхме към къщата, Роберто продължаваше да мрънка:

— Ако вземат да те лишат от адвокатски права, Джейк, къде оставам аз?

— Стига си се тревожил.

— Не искам някакъв тъпанар да ме защитава, ако се издъниш.

— Роберто, не е политически правилно като кубинец да проявяваш съмнение в американската съдебна система.

— Добре де, ама не искам да ме защитава някакъв си новоизлюпен abogado28. Искам теб, Джейк.

— Затова си ми любимият клиент, нищо че на два пъти загубихме — опитах се аз да върна комплимента.

След миг рязко вдигнах ръка и направих на Роберто знак да слуша.

— Чуваш ли нещо?

— Да, чувам съдията да ми отменя гаранцията.

— Вода. Течаща вода. — Надигнах се на едно коляно и видях пред хоризонта да се очертава нещо като далечна планина. — Ето и насипът около канала.

— Божичко, виж това!

Стреснат от гласа му, аз се завъртях, но не видях нищо, освен групичка ниски дървета.

— Сагови палми — каза Роберто. — Хитро ги е скрил в манговата градина. За двуметрова палма като нищо мога да изкарам една хилядарка. Растат само по един пръст на година.

— Стига, Роберто.

— Как мислиш, дали можем да наместим една в багажника?

— Роберто!

Звукът на течаща вода се засили. След малко пролазихме нагоре по калния насип и пред нас се разкри същинска река. Облята в сребристо лунно сияние, водата се носеше по канала, подмятайки камъни, клони и буци пръст.

— Сондите са на километър и половина в западна посока — каза Роберто. — Един Господ знае колко вода изпомпват в канала. Една част засмукват напоителните кули, друга се отклонява по вадите, но повечето просто си тече на изток към залива.

— Защо? — попитах аз. — Защо похабяват толкова много вода?

— No se, мой човек, и не искам да знам. Искам само да се измъкна оттук.

Бяхме на петстотин метра от къщата, когато Роберто пак се разхленчи.

— А, не, няма начин! Не стига, че ме подтикна към проникване в чужда собственост, ами сега искаш да ми лепнеш и взлом.

— Няма да влизаме — успокоих го аз. — Само малко ще поогледаме.

Около къщата имаше лехи с розови храсти. Не бях помислил за тях, но сега открих, че са отлична отбранителна линия. Е, може би не чак колкото минно поле, но почти.

— Олеле! — изпъшка Роберто и измъкна един трън от рамото си. — Джейк, казвам ти, това е лудост.

— Млъквай.

Отпред имаше два джипа. До тях бяха паркирани ландровърът на Гай Бърнхард и ягуарът на Лари Шийн. Може би добрият доктор идваше на частна визитация.

— Роберто, стой тук. Ако стане нещо, изчезвай. Ще се срещнем при колата.

— Да ме мислиш, че ще те чакам? Онези пушки не ги зареждат с шоколадови бонбони.

Докато пълзях към къщата, ми се стори, че го чувам да се моли.