— Млъквай, Джейк. — Соколов се изчерви до уши. Много го беше срам, че не е само прокурор, а и човешко същество. — Като ми паднеш пак с някоя от твоите отрепки, ще ти ритам задника оттук, докъдето си помислиш.

— И аз те обичам, Ейб.

Чарли Ригс чистеше барбуни. Отряза главите, махна костите и вътрешностите, изстърга стомашната кухина и изплакна кръвта с градински маркуч. Действаше бързо и ефикасно. Нито едно неточно движение с ножа.

— Правил си го и преди — казах аз.

— Двайсет хиляди аутопсии са добра подготовка — отвърна Чарли.

Той вдигна обезглавените риби и ги сложи на най-долния рафт в бабината пушалня, която прилича на малка къщичка с керемидено покривче върху двесталитров стоманен варел.

— Няма ли да им махнеш люспите? — попитах аз.

— Не и за опушването, Джейк. Люспите и кожата изолират месото от топлината.

Чарли ме помоли да донеса топеното масло и четката. Поех към кухнята, където баба печеше ягодова пита. Кип както винаги гледаше телевизия в дневната. Даваха „Почивният ден на Ферис Бюлър“, история за някакво хлапе тарикатче. Чух как Кип изпревари репликата на Матю Бродерик:

— Вързаха се. Невероятно. Едно от най-калпавите изпълнения в цялата ми кариера, а те не се усъмниха и за секунда. Как бих могъл да отида на училище в подобен ден?

Мислено си отбелязах да проверя дали напоследък Кип не е натрупал отсъствия по болест.

— Къде е тя? — попита баба. — Не можем да празнуваме без най-важната гостенка.

— Каза, че имала да свърши някаква работа и щяла да дойде по-късно, бабо.

— Горкото дете. Не е добре, Джейк. С тия тъмни кръгове под очите днес изглеждаше тъй печална, макар че я отърва. И от ден на ден става все по-кльощава, кълна ти се. Само кожа и кости.

— Плът и кости — поправих я разсеяно аз.

— Туй пък какво е?

Телефонът зазвъня, преди да отговоря. Минах в хола. Телефонът беше от старите черни модели с шайба. Когато го видя за пръв път, Кип се разсмя и попита баба да не е задигнала реквизита от „Набери У за убийство“. Но не се обаждаше Грейс Кели. Беше Соколов.

— Къде ти е клиентката, Джейк?

— Ако питаш мен, в момента сигурно идва насам по шосе номер едно. Баба готви голям купон. Искаш ли да дойдеш?

— Би било неуместно.

Неуместно. Типично негова дума. Макар че минаваше шест вечерта, бях сигурен, че Ейб още е по сако и здраво стегната вратовръзка.

— Джейк, мисля, че в близките няколко дни трябва да я държиш под око.

— Точно това ще направя. Може и нещо повече. — Настана неловко мълчание. Какво има, Ейб?

— Може би нищо. Пред съда хората се изнервят, това го разбирам. Но твоята клиентка вдигна голяма аларма в деловодството, докато й връщаха вещите. Аз не бях там, но старшият деловодител разправя, че едва не изпаднала в истерия, когато не открили кашона с веществените доказателства. Още бил в съдебната зала, та се забавили няколко минути, а твоята клиентка псувала като разпрана, плачела, треперела и тъй нататък. Накрая й връчили кашона и тя направо хлътнала в него. Разхвърляла всички веществени доказателства, медицинските протоколи, личните документи, роклята от нощта на убийството, чашата, всичко. После хукнала навън само с един предмет.

— Кой предмет, Ейб?

— Веществено доказателство номер три, Джейк. Взела е пистолета.

Носех се по шосе номер едно на север от Исламорада. Криси навярно бе потеглила от Маями на юг. Тя имаше по-малко път до фермата в Хоумстед.

Молех се да не съм закъснял.

Карах със сто и трийсет, тук-там със сто и четирийсет, задминавах на забранени места, където имаше повече платна, лепвах се в най-лявото. Прелитах край бакалии, магазинчета за сувенири и телефонни стълбове, увенчани с гнезда на чапли. Старият олдсмобил 442 имаше яки ресори, заден стабилизатор, две хиляди и двеста кубически сантиметра с триста и петдесет конски сили и адски скапани спирачки за толкова мощна кола. Все едно. Нямаше да намаля скоростта, докато не пристигна.

Гюрукът беше свален и очите ми сълзяха от вятъра. Или поне се залъгвах, че е от вятъра.

Продължих по шосето, отминах моста Кард Саунд и отбих по черния път малко преди отклонението южно от Хоумстед. Двигателят ревеше и гумите вдигнаха прашен ураган, когато заковах пред фермата точно в седем вечерта.

Щом двигателят заглъхна, чух свистенето на напоителните кули из градините зад къщата. И нищо друго. Къщата беше мрачна. Отпред имаше ландровър и други два джипа. Както и откритият мустанг на Криси с все още топъл преден капак.

Вратата на къщата беше открехната и аз се вмъкнах вътре. Минах по мрачния коридор покрай кухнята, прекосих хола и се озовах в нов коридор. През отворената врата на някаква стая в дъното, откъм градините, се лееше светлина. Пристъпих нататък и чух гласове.

— … да те убия — казваше Криси Бърнхард.

Дрезгав мъжки смях.

— Не ми се вярва.

Минах през отворената врата. Същата полирана чамова ламперия. Същата глиганска глава на едната стена и същите рога на другата. Щорите бяха отворени; таванският вентилатор работеше. Криси стоеше встрани, на три метра от мен и на още три метра от Гай Бърнхард, който седеше в креслото.

Стискаше малокалибрения пистолет с трепереща ръка. Косата й беше разчорлена, роклята — смачкана, очите — подпухнали. Най-красивата жена, която съм виждал.

Гай държеше чаша бърбън в едната ръка, с другата крепеше върху коленете си пушка. Дулото сочеше право в корема на Криси.

— Радвам се, че дойде, Ласитър — каза той, без да откъсва очи от заварената си сестра.

— Искам и двамата да оставите оръжието — казах аз. — Първо ти, Гай.

Той пак се разсмя.

— Първо аз ли? Докато тая смахната убийца се цели в мен? Пет пари не давам, че успя да я отървеш. Тя уби татко, опита се да го убие, нищо че друг довърши работата.

— Ще си платиш за това — казах аз.

— Друг път, Ласитър. Нямам нищо общо. Откъде да знам, че дъртият откачалник Лари Шийн бил убиец? Двоен, между другото.

— Дрън-дрън! Ти си го накарал. Първо да нагласи нещата с Криси, после да иде в болницата и да довърши работата.

— Докажи го! Да не мислиш, че ще пропея като онзи скапан доктор?

— Вече всичко си спомням, Гай — каза Криси. — Всяка подробност, твоя глас, как вонеше дъхът ти, болката, кошмарите. Отново и отново. — Тя изхълца — Ще те убия.

— Не, Криси! — извиках аз и пристъпих към нея.

Тя завъртя пистолета към мен.

— Назад, Джейк!

Спрях и тя пак се прицели в Гай.

— Доколкото си спомням — каза Гай, — сестричката не я бива много в стрелбата. А това пищовче стреля с куршуми двайсет и втори калибър. Как мислиш, Ласитър, ще я оставя ли да ме гътне от първия изстрел като добрите момчета по филмите?

— Ти не си от добрите момчета. Кофа помия, това си.

— Или да й пръсна червата по стената? Имам право на самозащита, имам си и свидетел. Тая луда жена нахълта в къщата, размахва оръжие и заплашва да ме убие. Знам, че е склонна към насилие. Какво да направя?

— Ако ще я убиваш, по-добре първо застреляй мен — казах аз.

Той стрелна поглед към мен.

— Ах, благородство. Криси, най-после един мъж да не те е зарязал. За пръв път, нали? Виждаш ли, Ласитър, Криси си има проблеми с мъжете. Рано или късно прави някоя глупост и те се разбягват. Татко все си мислеше, че е много нервна. Но ние знаем истината, нали, сестричке? Ти си куку.

— Ти съсипа живота ми — каза тя с просълзени очи.

— Всичко ти се поднасяше на тепсия, тъй че недей да упрекваш мен — отговори яростно той.

— Не те разбирам, Бърнхард — казах аз. — Защо я накисна? Не й ли беше сторил достатъчно?

— Майната ти! Не знаеш как беше. Не знаеш как я глезеше татко. Всичко за малката Криси. А пък майка й беше още по-гадна. За префърцунената мисис Емили Касълбъри Бърнхард бях обикновено домашно добиче. Докато тя си пиеше чая, аз газех до задника в тор. Но татко… на него не мога да му простя. Бях негов единствен син, кръв от кръвта му, а с ратаите емигранти се държеше по-добре, отколкото с мен. Ръцете ми кървяха от захарната тръстика, докато тя се излежаваше по плажовете с богатите си приятелки и ми се присмиваше.