И гражданската, и криминалната система се месят само тогава, когато обществото закъса. Причинено е зло, или поне някой се е наканил да го стори. Оскърбена от това нарушение на реда, системата измисля как да накара виновника да плати с парите или свободата си. Не е твърде приятно да гледаш как се правят закони, а още по-неприятно — да зяпаш как съдът смила всевъзможна житейска мръсотия.

Ако можехме да смъкнем външните стени на съдебната сграда, както стори навремето ураганът Андрю с няколко жилищни блока, щяхме да видим мравуняк, кипящ от трескава дейност. Обвиняеми с белезници сноват по коридорите; адвокати с черни костюми си шушукат за последното дело или последната партия голф; изтощени от нощната смяна ченгета пият кафе, а на бедрата им се полюшват кобури в знак на почит към тази свещена сграда; съдии с тоги изслушват от високите си столове безконечен човешки поток — жертви, свидетели, обвиняеми, прокурори и адвокати, повлечени в задължителната борба за присъда или прекратяване на делото, без които системата ще закъса и ще спре.

В десетки държавни служби други анонимни чиновници придвижват хартиения поток и съхраняват сведения за приливите и отливите на един обезумял свят. Стенографки, инспектори по помилването, пристави, преводачи, деловодители, а покрай много приятелки и съпруги на самите обвиняеми — всички са също действащи лица в епоса, протичаш под претенциозните и изваяни надписи над всяка съдебна зала: НИЕ, КОИТО РАБОТИМ ТУК, ТЪРСИМ ЕДИНСТВЕНО ИСТИНАТА.

Ако придвижим камерата по-близо до смъкнатите стени, ако микрофонът ни долови шепота и виковете, какво ще видим, какво ще чуем? Потрепването на надзирателска палка по решетките на килиите, приглушените ругатни на затворниците, отчаяните молби на адвокат, който отказва да приеме неизбежното споразумение: „В никакъв случай не сме съгласни с тригодишна присъда“, механичното дуднене на съдия, приемащ самопризнанието на обвиняемия или обявяващ някого за нормален и здравомислещ, макар че ако това е вярно, човекът изобщо не би попаднал тук.

Прекалено дълго съм бил в тази сграда, прекалено дълго съм слушал предполагаемо невинни хора да обясняват как са попаднали най-случайно в чужда кола, как пистолетът сам гръмнал, как ченгетата лъжат, съдружниците крадат и съпругите хойкат. Всичките ми клиенти са набедени, онеправдани, те самите са жертва и за всичко намират оправдание.

А сега имах клиентка, на която отчаяно исках да вярвам, исках да я спася.

Но можех ли да повярвам?

Както винаги в последния ден преди делото аз се мъчех да открия какво съм пропуснал. Ровех из документите, прелиствах показанията, преглеждах за стотен път списъка на веществените доказателства и нахвърлях идеи за встъпителната си реч. Толкова бях увлечен, че забелязах влизането на Синди едва когато тя пъхна под носа ми факс от три страници.

— Току-що пристигна от кабинета на щатския прокурор.

Хвърлих едно око на документа.

— Какви ги върши Ейб?

Сякаш по сигнал прекият телефон зазвъня. Вдигнах слушалката и Ейб Соколов излая името ми. В живота понякога става така. Но този път не беше съвпадение.

— Джейк, ще получиш допълнителен списък на свидетелите, ако вече не си го получил — уведоми ме той.

— Тъкмо го разглеждам — казах аз — Какви са тия глупости? Точно преди процеса.

— Само две нови имена и ще ти дам възможност да ги разпиташ преди почивките — бързо обеща той.

Прегледах документа. Двама свидетели, за които никога не бях чувал — единият с адрес в Рим, другият от Хампшър. Англия.

— Кои, по дяволите, са Лучано Фавиола и Мартин Кент?

— Бивши интимни приятели на клиентката ти. Преди четири години тя прегазила Кент със собствения му ягуар, или поне се опитала. Заплашила го и с пистолет, но не стреляла. Колкото до Фавиола, преди две години се е опитала да го убие в Италия. Стреляла два пъти, но не улучила.

— И какво? — попитах аз, ядосан на Ейб и двойно по-ядосан на Криси, че не ми е казала. — Аз пък веднъж ударих противников нападател. И това ли ще извадиш наяве?

— Джейк, според прецедента по делото „Уилямс“ това доказва склонност към определено деяние.

— Друг път! Това не ти е някаква отровителка, дето се отървава от петима съпрузи поред с арсеник в омлета. Чиста глупост, опит да предубедиш съдебните заседатели чрез странични факти, ако изобщо са факти.

— Всичко е истина. Ще ти пратя по куриер полицейските сводки.

Исках да ощастливя старото си приятелче Ейб с няколко подбрани епитета, но Синди ми изправи знак, че ме търсят по другата линия.

Беше Гай Бърнхард. Имало нещо важно. Много важно. Може ли да дойда веднага?

За пръв път попадах в хола на Гай Бърнхард. Е, бях надничал през щорите. Сега зяпах през прозореца към някогашното си скривалище сред бодливите розови храсти. Усетих, че Бърнхард ме гледа и виновно извърнах очи към глиганската глава на стената.

— Обичаш ли лова? — попитах любезно аз.

— Не, татко беше по тая част. На този звяр му видя сметката в гората северно от Сопчопи. Дъртото копеле изкормило две хрътки. — Гай ми намигна — Глиганът, де. Не баща ми.

Доктор Лорънс Шийн седеше с чаша бърбън на кожения диван и лениво подрусваше ледените кубчета.

— Рогата пък са от елен, застрелян в Монтана — посочи Гай към отсрещната стена. — Аз не си падам по стрелбата и убийствата на живи твари. Градинар съм. Създавам живот.

— Като бог — обади се Лорънс Шийн.

Кривата му усмивка издавяше, че е наблегнал на бърбъна доста преди моето идване.

— Ти предпочиташ една хубава бира, нали? — попита ме Гай.

— Понякога може и две-три — отговорих аз.

Той се наведе над бара, отвори малкия хладилник и извади голяма зелена бутилка с порцеланова запушалка.

— „Гролш“, прав ли съм?

— Откъде знаеш?

Той се разсмя.

— Винаги проверявам с кого си имам работа.

Гай ми донесе бирата и се настани на дивана с чаша чист бърбън. Тази вечер нямаше дайкири с манго и прочие измишльотини. Само мъжки напитки — бира и бърбън. Гай дъвчеше незапалена хаванска пура. Разпознах марката — „Беликосос Финос“, такава пушехме с момчетата в неделя вечер след победите. В интерес на истината — и след загубите. Таванският вентилатор свистеше над главите ни. Навън дърветата вече бяха обрани и се готвеха за идващата зима.

— Само за едно питие ли ме викнахте, или да обсъдим подбора на заседателите?

— Всъщност нито едното, нито другото — каза Гай, опипвайки ръба на бледосивата си гуаябера. — Лари иска да сподели с теб някои нови доказателства.

— Нови доказателства? Утре заставаме пред съда, а вие ми вадите нови доказателства?

— Изчезналата касета — подхвърли небрежно Шийн.

— Каква изчезнала касета? — попитах аз по-високо, отколкото ми се искаше.

— О, всъщност не беше изчезнала. На последния сеанс изключих записа. Но резервният касетофон продължаваше да се върти.

— Не си ми казвал, че е имало резервен касетофон.

Шийн отпи глътка бърбън.

— Е, това щеше да провали изненадата.

Той се изкиска. Изглежда, имаше солидна преднина с пиенето.

Мразя изненадите. В гостната се бе настанала тишина, нарушавана само от неуморното фучене на вентилатора. Огледах Лорънс Шийн. Над ушите му бе набола черна четина, а козята брадичка се нуждаеше от подкастряне. Трябваше да посъветвам главния си свидетел да спре с пиенето и да се погрижи за външния си вид. Но най-напред трябваше да реша дали все още е мой главен свидетел.

— Значи искате да ми разкажете за тая касета? — попитах аз.

— Всъщност — каза Гай Бърнхард — сметнахме, че би желал да я чуеш. Как беше онази поговорка, око да види, ръка да пипне.

— Res ipsa loquitur — спомних си аз една от максимите на Чарли Ригс. — Всяко нещо говори само за себе си.

— Че говори, говори — съгласи се Бърнхард. — И още как!