— Чакай да видим дали съм те разбрал — каза Роберто Кондом. — Измъкнал си под гаранция някаква мацка, дето е обвинена в убийство, но аз — който само съм бил по една случайност около някаква мизерна кражба на плодове — аз, значи, трябва да седя в панделата.

— Ако не се отървеш, това ще ти е трета присъда и ставаш рецидивист — казах аз. — Цял живот на държавни разноски.

— Carajo!18

— Споделям чувствата ти.

— Това е, защото съм кубинец, нали, Джейк? Аз съм потиснато малцинство.

— Съжалявам, Роберто. В Маями си мнозинство.

Седяхме в миниатюрната адвокатска стаичка на областния затвор. На идване си бях проправил път с лакти през многоезична тълпа от майки, съпруги, приятелки и пищящи бебета. Горе мъжете висяха на решетките, а отдолу жените крещяха, че искат да им духат или да ги застрелят, жалваха се от неплатени наеми, забравени рождени дни и прочие домашни проблеми, които обикновено не се обсъждат на висок глас по улиците.

От стаичката продължавах да чувам крясъците им и дрънченето на железни врати. Зад решетките винаги ме хваща клаустрофобия, дори да имам пропуск за свободно излизане. От непрестанната шумотевица и металическия мирис на дезинфекция имах чувството, че клеча в нефтен варел, докато някои блъска отгоре с бейзболна бухалка.

— Дали пък да не поднесеш на съдията дребен подарък? — предложи Роберто.

— Не подкупвам съдии.

— Не ти говоря за подкуп. Един приятел може да му прати човешки череп с червено-черни мъниста и четиринайсет цента на дребно. Да го хване проказа.

— Я стига, Роберт. Трябва да вярваш повече в адвоката си.

— Вярвам само на brujeria19 и palo mayombre20.

— Ако ще съдията да хване вируса Ебола, ти пак ще си останеш на топло. Тъй че ме остави да действам, бива ли?

— Добре бе, ама не е честно. Първо на първо не са доказали нищо срещу мен. Nada21. Може би само навлизане в чужда собственост, което е гражданско провинение и толкоз. Как ще докажат, че съм взел плодовете? Може да са паднали в каросерията. Може би изобщо не е престъпление да събираш плодовете на тая земя, които принадлежат на всички Божии твари, нали така?

Страшно обичам клиентите да ме учат на адвокатска тактика.

— Не биха дали под съд някой опосум, задето краде манго, нали Джейк?

— Не, просто ще го застрелят, както искаше да направи Гай Бърнхард.

— Тоя puerco22! Да крадеш от Гай Бърнхард, не е престъпление.

На горния етаж някакъв затворник викна на друг да си намали радиото.

— Какво искаш да кажеш, Роберто?

— Онзи hijo de puta23 краде вода от половината фермери в Южен Дейд. Братовчед ми Хавиер има стотина декара само на три километра от фермата на Бърнхард и кладенците му пресъхнаха.

— Бърнхард ми разказа за тамошните препирни около водата.

— Бас държа, че не ти е казал всичко.

— Стара история, Роберто. Богатите стават псе по-богати. Бедните умират от жажда.

— Да, ама знаеш ли, че Бърнхард изхвърля по-голямата част от водата, която изпомпва?

— Какви ги говориш?

— Напоителните му вади се вливат в един голям канал, дето отива право към Бискайския залив. След като напои дърветата, Бърнхард продължава да помпа и изхвърля водата. Видях го с очите си. Преди да направим удара с мангото, три нощи наред проверявах градините, цялото имение обиколих пълзешком. Водата в канала беше дълбока метър и половина и течеше като река право на изток.

— Глупости. Той продава водата. Защо да я похабява?

— Откъде да знам?

— Премяташ ме, нали, Роберто? Пак замисляш някакво оправдание. Не си ходил да крадеш манго. Работиш пол прикритие за Службата по водните ресурси.

— Джейк, mi amigo, трябва да ми повярваш. — Правеше се на много обиден. Затворниците умеят да те засрамят. — Гай Бърнхард изхвърля вода в залива. Кълна ти се. Чувал ли си ме някога да лъжа?

— Само под клетва — казах аз и си спомних за Рой Кон.

— Е, казвам ти, че го видях с очите си.

Но защо, питах се аз. Напрегнах си мозъка, без да родя каквато и да било идея. Любителят на манго, всеотдайният брат и запален стрелец Гай Бърнхард ставаше все по-загадъчен.

— Та да си дойдем на думата, Джейк. Не биваше да ме арестуват, задето съм крал манго от онзи cabryn24. Трябваше…

— Знам, знам, Роберто. Трябваше да ти дадат медал.

— С какво мога да ви услужа, мистър Ласитър? — попита тя.

— Можете да ми викате Джейк.

— Чудесно, а вие можете да ме наричате доктор Сантяго. — Тя избухна в сърдечен смях. — Шегувам се името ми, с Мили.

Доктор Милагрос Сантяго беше едра жена на около петдесет години, с очила, вдигнати върху челото. Кабинетът й се намираше на втория стаж в една сграда на „Корал Уей“ — оживена улица с високи индийски смокини и множество магазинчета. Беше горещ юнски ден, но вътре климатикът работеше с пълна сила. Фикусът в ъгъла стърчеше самотно и май се нуждаеше от психиатрична помощ. Стените бяха покрити с бежови платнени тапети. Освен бюрото имаше диван и две кресла в меки кафяви топове.

— Чарли Ригс каза, че можеш да ми помогнеш по един случай — казах аз.

— Mi guerido hombre!25 Да не си приятел на Чарли?

— Той ми е като баща.

— Толкова мил човек. Когато бях в отдела по престъпно поведение, разработвахме заедно психологически портрети на серийни убийци.

— Марли не ми каза, че си била във ФБР.

— Не съм била. Просто им сътрудничех, пишех куп отчети, които никой не четеше. Три години слушах сексуалните фантазии на затворниците от смъртните отделения и накрая реших да сменя професията.

— Частна практика — казах аз.

— Да. Сега разни скучаещи домакини ми разправят как мечтаят Клинт Истууд да спре с камионетка пред тях и да им набере цветя.

Тя смъкна очилата върху носа си и ме огледа за миг.

После стана и отиде до бръмчащата кафеварка в ъгъла. Завъртя една ръчка и гъстата черна течност забълбука в две миниатюрни чашки.

— Ако дам на пациентите пълна чашка — каза Мили, — приказват толкова бързо, че не успявам да водя записки.

Тя ми подаде димящото ракетно гориво, което пия без захар за пълно недоумение на кубинските си приятели.

— Едно време ходих няколко пъти на психоаналитик — казах аз.

— Браво. Някои хора не смеят да си признаят.

— Тъкмо ме бяха изритали от „Делфините“, една приятелка ме заряза и в три правни факултета не искаха да чуят за мен.

— Изглежда, животът ти е бил в своя надир26, а и едва ли си можел да се похвалиш със самочувствие.

— Ако щеш вярвай, но отидох на психоаналитик само за да разбера защо не ми пука. Карах уиндсърф, търчах по купони или просто се мотаех. Много пиех, спях до късно и се отдавах на забавления без никаква ясна цел. Бях бунтовник, без да съм наясно защо и исках да разбера.

Тя се позамисли и сръбна глътка сладко кафе.

— Безразличието ти може да е било защитен механизъм срещу провала. Всъщност си се вълнувал, но не си искал да го признаеш.

— Вярно. Щом го разбрах, поставих си цели и тръгнах по нов път.

— И вече не си припарвал при психиатър.

— Имаше и друг случай. Преди няколко години загина една жена. Жена, която обичах. Мислех, че съм можел да я спася, та трябваше да си изясня някои работи.