Отливът бавно ме влачеше към открито море. Останах още малко по гръб, после се преобърнах и заплувах с бавен кроул на север покрай брега. Зърнах отпред да примигват светлинките на рибарско корабче. Насочих се натам. Една риба изскочи над водата и проблясна сребристо в лунната светлина.

Постепенно си възвърнах силите и размахах енергично ръце, прорязвайки спокойната, топла вода. Внезапно ожаднях и си спомних разказа на Харисън Бейкър за пресния извор насред залива. Помислих си, че нейде наблизо имаше риф, гъмжащ от риба. После се запитах какви ли тайни има отвъд хоризонта. Като дете исках да избягам от къщи и да стана моряк. А ето че сега мечтаех само да се добера до брега. Където също ме чакаше неизвестното.

Полицаят почука на вратата и зачака. Аз също.

От дрехите ми се стичаше вода по дъските на коридора. Тръните бяха оставили по челото ми десетина кървави драскотини. И най-лошото — носът ме сърбеше, а с оковани отзад ръце нямаше как да го почеша.

През прозореца в дъното на коридора виждах как над океана изгрява зора. Беше минала една дълга нощ.

Полицаят почука по-силно. Иззад вратата долетя приглушен глас. След малко Криси по черно-червено копринено кимоно открехна вратата, без да сваля веригата. Сякаш изобщо не се изненада да види полицаи по никое време.

— Извинявайте за безпокойството, госпожа — каза ченгето. Да, наистина рече госпожа, а не госпожо, досущ като във филмите. Беше доста над петдесетте, сигурно му оставаше съвсем малко до пенсийката. Побутна ме към вратата. — Познавате ли този субект?

— Субект ли? — възмутих се аз. — Винаги съм се смятал за обект.

— Чакайте да го огледам — помоли Криси. Тя сви устни и ме огледа с подпухнали от съня очи. — В него има известен животински чар, нали, господин полицай?

— Трудно ми е да преценя.

— Дали да не го съблечем за обиск?

— Криси! — повиших глас аз.

— Значи го познавате — рече ченгето.

Тя отново сви устни.

— В пълни подробности.

— Можете ли категорично да заявите, че е американски гражданин?

Тя сви рамене.

— Si, jefe29 — отговорих вместо нея аз, имитирайки ужасно калпаво гласа на Фрито Бандито. — Аз много обичал този страна.

— Щото тая сутрин изплува на плажа край Саут Пойнт като някой от онези кубински бежанци. Канех се да го предам на властите за депортиране.

— Надявах се да ме пратят в Южна Франция — подметнах аз, — макар да съм чувал, че през този сезон и в Коста дел Сол било доста хубаво.

Полицаят поклати глава.

— Той твърдеше, че излязъл да поплува, после се качил при някакви рибари и те го докарали близо до брега. Разправяше, че идва при вас, но няма нито документи, нито пари… пък и вижте го сама.

Стоях сред локва вода. Мъчеше ме главоболие и имах чувство, че лицето ми е подпухнало.

— Ужасно изглежда — съгласи се Криси.

— Една топла вана ще оправи нещата — казах аз.

— Няма ли да ни оставите белезниците, господин полицай — попита Криси.

Ченгето вече вадеше ключа.

— Не става. На общината са.

Струйка топла вода плъзна по гърдите ми от сюнгера в ръцете на Криси — истински сюнгер, изваден от залива. Тя се приведе напред, а аз се облегнах назад. Обвила крака около кръста ми, Криси седеше, зад мен в голямата старинна вана и притискаше към гърба ми мокрите си гърди.

Тя вече бе успяла да обработи драскотините с кислородна вода и да измъкне водораслите от всевъзможни гънки и отвърстия. Сега оставяше топлата вода да ме унесе и състояние на ленива дрямка и полувъзбуда.

Точно тогава гърдите й се притиснаха по-здраво, връхчетата им се втвърдиха.

Някои части от тялото ми последваха този пример.

Тя плъзна гъбата надолу. По гърдите, по коремните мускули, вече не тъй стегнати, както някога, все по-надолу и по-надолу. После пак нагоре.

— Тормозиш ме — оплаках се аз.

— Отпусни се, Джейк. Денят е пред нас.

Отново се облегнах, назад. Затворих очи, отпуснах се по-ниско в топлата вода и вдъхнах нежния сапунен аромат на влажната й коса. Тя ме прегърна здраво и каза:

— Хубаво ми е да се грижа за теб. След като стори толкова много за мен.

— Още нищо не съм направил и се тревожа за…

— Шшт. Не сега.

Унесох се в топлината. Все още усещах плавното полюшване на океанските вълни. Умиротворение. Но не и покой. Мъчителните въпроси висяха над главата ми. Щях да попитам Криси. По-късно.

Нещо цопна във водата и Криси възкликна:

— Ох, изтървах сапуна.

Ръцете й пак плъзнаха по гърдите ми и по-надолу. Щом се озоваха под водата, сграбчиха каквото трябваше.

— Олеле, Джейк! Да не си донесъл гребло?

— Хрумна ми, че може да ти потрябва за лодката.

— Точно същото си помислих.

С изящно движение тя се измъкна иззад гърба ми, мина отсреща и седна с разтворени крака. Плъзнахме се по-близо един до друг и дългите й нозе обгърнаха бедрата ми. Разпалени от водата и влажното триене на телата, ние се целунахме — дълга сладка нежна целувка. Втората целувка беше по-страстна, по-нетърпелива. Третата, или може би продължението на втората, се прекъсваше от стонове и задавено дишане. Отворих очи и видях Криси да отваря своите. По лицето й бе изписана лека изненада. В този момент тя се плъзна още по-близо, повдигна бедра и се отпусна върху мен. Погледнах я и в очите й зърнах нещо, което ми се искаше да вярвам, че не е виждал нито един друг мъж. Сигурен бях, че е изпитала нещо — нещо съвсем непознато.

Мъжка самозаблуда.

Да любиш жена.

И да си вярваш, че и е като за пръв път.

Чувал съм жени да го казват. Понякога дори да го крещят. Но никога не съм вярвал. По дяволите, нито един мъж не е чак такъв майстор. Криси мълчеше. Но изглеждаше като изпаднала в транс; звуците, настоятелните гърлени стонове, излитащи дълбоко от гърлото й; движенията на тялото й върху моето… и накрая експлозията, която разтърси двама ни и ме тласна още по-навътре в нея.

След малко тя каза:

— Обичам те, Джейк. Божичко, колко те обичам.

Криси търсеше какво да облече.

С едната ръка ровеше из гардероба; с другата стискаше еднолитрова бутилка френска минерална вода. Четири бутилки дневно, обясни тя. За хубав тен. От устата й висеше цигара. За дробовете.

Гардеробът беше пълен с дрехи. Претъпкан. Безредно. Изящни костюми, каквито би носила Одри Хепбърн или Грейс Кели, висяха край ефирни прозрачни дрешки, с които като нищо може да я арестуват в някое провинциално градче на Мисисипи. Поли под коляното, над коляното, много над коляното и такива, дето не беше ясно дали са поли или коланчета. Стилни, плътно прилепнали вечерни рокли, безформени рокли за тенис, рокли с панделки, с бродерии, с вериги, рокля с десетина бронзови безопасни игли. Истинско модно ревю.

След като не откри нищо, Криси отвори един двуметров кашон-гардероб, каквито използват моделиерите. В спалнята имаше още два такива кашона и още три в коридора. Вътре висяха якета в най-различни стилове и изобщо без стил, тюлени панталони, кожени панталони, рокли с корсети и без корсети, предимно в червено и черно.

— Май ще се позабавим, нали? — рекох аз.

— Съжалявам, Джейк, просто нямам какво да облека.

— Ей, нали просто отиваме да хапнем по един хамбургер в Новинарското кафе. Да не мислиш, че там ще е Джани Версаче?

— Миналата седмица беше.

— О…

Моето спортно облекло току-що бе изсъхнало след прането. В момента бях с кимоното на Криси, но на нея и стоеше далеч по-добре. Тя беше пръснала по леглото куп дрехи и тъкмо се канеше да избере чифт джинси с дупки на коленете, когато попитах:

— Какво не ми казваш?

— За кое?

— За водата. Какво знаеш за кладенците на Гай?