Исках да надникна дълбоко в тези блестящи зелени очи. Исках да я видя как ще примига, когато излъже отново. Исках да я видя да плаче.

— Очите ти са кървясали — каза тя. — Пил ли си?

Изглеждаше уплашена. Добре!

— Разполагаме с около пет часа — казах аз. — Искам истината.

Спомних си за Джак Никълсън и Том Круз. Дали истината беше лъжица за моята уста?

— Какво говориш?

— Искам да знам защо уби баща си и какво общо има с това онзи твой гаден доведен брат. Искам да знам всичко за Шийн.

— Гай няма нищо общо. Нито пък Лари.

Стиснах ръцете й още по-здраво.

— Джейк, боли ме.

— Никога не съм удрял жена. Ненавиждам страхливите кретени, които си го позволяват. Но ако беше мъж, в момента щях да пробия с теб тази стена и да те ритам до края на улицата.

— Джейк, ти си полудял!

Пуснах я и тя се отдръпна.

— Мислеше се за много умна — казах аз. — Е, твоят приятел Шийн те е записвал, без да подозираш. Има доказателство, че си подготвяла убийството. Никакво умопомрачение, никакви неудържими импулси. И изобщо нищо, освен цял живот зад решетките.

Тя примига, но не заплака.

— И още една малка изненада. Двама образи на име Фавиола и Кент пристигат в Маями на безплатна ваканция.

— На Лучано не му трябват пари — тихо каза Криси. — Мартин би сторил всичко за долар.

Изгледах я въпросително и тя побърза да отговори.

— Лучано Фавиола е италиански плейбой. Опита се да ме изнасили на един купон, докато бях надрусана. — Тя тръсна глава и мрачно добави. — Жалко, че не го убих.

— Идеално поведение за пред съда — казах подигравателно аз. — Да разкриеш своята нежна, състрадателна същност. Сигурен съм, че заседателите ще проявят голямо разбиране към една разглезена принцеса, която смърка кокаин, носи пистолет и при всеки удобен случай се прави на изнасилена.

— За такава ли ме мислиш?

— Няма значение за каква те мисля.

— За мен има — каза тя и очите й овлажняха. Пристъпи до прозореца и се загледа към Оушън Драйв. — Мартин Кент беше плейбой с празни джобове. Открадна пари от мен. Просто още един пример колко зле подбирам мъжете.

Говореше за Кент, но дали не мислеше за мен?

— Наистина ли могат да дадат показания? — попита тя.

— Зависи от съдията. Повече ме тревожи касетата. Тя е безспорно доказателство и ще ни съсипе.

Тя помълча. После прошепна:

— Ако ти кажа истината, пак ли ще искаш да ми помогнеш?

Не отговорих. Не можех. Не знаех.

— Баща ми ме изнасили, Джейк. Трябва да ми повярваш.

Седяхме до масата в кухнята. Криси посегна за цигара и запали.

— Бях блокирала преживяното и не можех да си го спомня. Винаги съм изпитвала някаква неясна тревога спрямо баща си. Знаех, че е направил нещо, но не знаех какво. Лари Шийн освободи спомените ми чрез хипноза. Всичко е вярно. Само за едно излъгах… или по-точно премълчах… че възнамерявах да го убия. Бях се подготвила и казах на Лари.

— А той го е записал — добавих аз. — И сега съдбата ти е в ръцете му. Ако ми беше казала по-рано, може би щях да направя нещо.

Тя въздъхна и към тавана полетя струйка цигарен дим.

— Какво можеше да направиш?

— Не знам. Нещо.

Криси наля за двама ни по още една чаша кафе. Зад кухненския прозорец слънцето примигваше през тънките облаци на хоризонта над океана.

— Исках да убия баща си. Исках да се пречистя, но не искам да отида в затвора. Бях чела това-онова. Знаех за посттравматичния стресов синдром.

По дяволите, Джейк, наистина страдах от него. Просто успях разумно да реша как да постъпя.

— Разумно ли?

— Да. Каква е разликата между това една жена да застреля гадния си съпруг, докато я бие, или след като е седнала да пообмисли нещата? Има само една разлика. Първо помислих малко, след това го направих.

— Точно това — казах аз — е разликата между предумишлено и непредумишлено убийство.

— Значи трябва да променят закона.

— Чудесно, пиши на конгресмена си. — Кафето прогаряше дупка в стомаха ми и от това се вкиснах още повече. — Шийн насърчаваше ли те за този разумен план да убиеш баща си?

— Не с думи. Каза нещо в смисъл, че смъртта на баща ми може да се окаже благотворна, но го формулира съвсем мъгляво. Нито веднъж не употреби думата убивам или убийство.

— Ами Гай? Той знаеше ли?

— Във всеки случай аз не съм му казвала.

— Но Шийн му е казал! Не разбираш ли? Те са искали да убият баща ти. Скалъпиха ти фалшива защита, после я унищожиха преди процеса. Искат да бъдеш осъдена.

— Защо?

— За пари! Гай заграбва цялото наследство, а ти оставаш до живот в затвора.

Тя не се стресна и не заплака.

— Не ми изглежда логично. Гай и без това си е богат.

— На някои хора никога не им стига. А има и други причини. Той така и не е преглътнал факта, че ти си била галеното дете. Вероятно е ненавиждал баща ти за това.

— Не. Първите няколко години бяха много трудни за Гай — държаха се с него като с ратай — но татко се реваншира. Въведе Гай в бизнеса, постепенни му отстъпи юздите. Не може да е това.

— Тогава какво, Криси? Ако не са парите, ако не е омраза, какъв мотив има?

— Не знам.

Вече губех търпение.

— Трябва да знаеш!

Тя гневно захвърли цигарата в чашката от кафе.

— Ти не ми вярваш. Никога не си ми вярвал. Затова ме измами да приема проверка с детектора на лъжата.

— Това все пак не е като да те измамя да извършиш предумишлено убийство. — Видях яростния и поглед и добавих: — Ако наистина са те измамили.

— Мръсник! Как можеш да ме защитаваш, щом не ми вярваш?

— Правя го всеки ден. Такава ми е работата.

— Не искам да бъде така — каза тя по-скоро тъжно, отколкото гневно.

— Чудесно. Ще поискам от съдията разрешение да се оттегля. Ако той се съгласи, ще получиш отсрочка. Може би някой друг адвокат ще измисли как…

— Не! Искам теб. Вярвам ти, макар че не е взаимно.

— Не знам как да водя делото. Не знам как да победя.

— Не променяй нищо. Пусни касетите. Ще кажа на заседателите, че съм го планирала и пак бих постъпила по същия начин. Нека Шийн каже, че съм се готвила да убия татко. Да кажем истината.

— Истината?

Идеята бе тъй нелепа, че се разсмях.

— Нали това искаше? Нали за това настояваше с онзи праведен глас? Добре, мистър праведник. Дай да яхнем истината, пък където ни отведе.

Аз поклатих тъжно глава.

— Понякога истината не помага.

Седях в мекото кресло пред бюрото на съдията Майрън Стангър. Прясно избръснат, с още влажна коса, опакован в скромен сив костюм, бяла риза и винена вратовръзка, аз почти приличах на адвокат, макар че вратът ми изхвръкваше от яката. Ейб Соколов седеше на съседното кресло и погребалният черен костюм подчертаваше жълтеникавия му тен. До съдията една млада жена се бе навела над стенографския апарат, очаквайки да чуе бисери на юридическата мъдрост или поне що-годе грамотен английски, какъвто понякога се говори в съдийските кабинети.

На дивана зад нас, под безброй рамки с дипломи и грамоти на негова чест, седеше Криси със скромно събрани крака. Беше облечена с черно костюмче и бяла копринена блуза — точно както в една телевизионна реклама, където играеше делова жена, страдаща от газове.

— Дай да се разберем, Джейк — каза съдията Стангър. — Сега кандидатите за съдебни заседатели киснат в съдебната зала, а ти искаш да се оттеглиш от делото.

— Точно така, ваша чест.

— И няма да изложиш причините за молбата си?

— Не мога, ваша чест, ще застраша защитата на клиентката си.

Съдията опипа закопчалката на дървена кутия за пури, заемаща централно място върху бюрото му. Дойдеше ли Коледа, добросърдечните адвокати го затрупваха с контрабандни кубински пури.

— Това не е достатъчно, Джейк.