Криси седеше до мен кротичка и съвсем безобидна, а аз гледах тълпата от няколко десетки кандидати за съдебни заседатели. Беше обичайната колекция: учители, държавни служители, журналисти, авиомеханици, домакини и пенсионери плюс някой друг студент. Имал съм какви ли не заседатели — бракониер на омари, производител на обици за гърди, жрец от сантерийската секта, който през почивките пееше молитви към Бабаду Ай, и травестит от един клуб на Саут Бийч, тъй че днешната група изглеждаше съвсем нормална.

Заех се да задавам обичайните въпроси, като уверявах кандидатите, че нямах за цел да ги притеснявам. След като установих, че почти всички са били жертви на престъпление, и малцина признаваха да са имали работа с психиатър, аз насочих вниманието си към жестовете или кинезиката, както я нарича доктор Уинър.

Търсех напрегнато сплетени пръсти или скръстени ръце — знак, че отказват да ме допуснат до себе си. Дебнех за кръстосани глезени или ръце, здраво стиснали стола. Същевременно мислено внимавах за собствените си жестове. „Дръж дланите дружелюбно разтворени — вечно напомняше доктор Уинър. — Много си висок, затова не пристъпвай до ложата. Вертикалната ти сила ще стресне заседателите. И не слагай ръце на кръста си. Завладяването на хоризонтално пространство е прекалено авторитарно.“

Е, много благодаря. Преди да наема доктор Уинър с неговата конска опашка и очила с цветни стъкла, бях доволен само да проверя дали панталонът ми не е разкопчан.

И тъй, правех се на дружелюбен дангалак, без да приближавам прекалено и без да заемам хоризонтално пространство, усмихвах, се и изобщо се правех на маймуна, опитвайки да намеря шестима честни и милосърдни заседатели, които да ме изслушат с внимание, макар че нямах кой знае какво за казване. Марвин Печения седеше безметежно на първия ред и се мръщеше всеки път, когато навеждах глава да поговоря с наемния си експерт. Докато аз разпитвах кандидатите, доктор Уинър понякога драсваше нещо в бележника си, но през повечето време прелистваше най-новия каталог за яхти. Дванайсетметровата му яхта беше закотвена в Динър Кий и донякъде приличаше на мен — масивна и бавна, но стабилна в бурно море. Отвътре беше облицована с ламперия от тиково дърво и силно впечатляваше женската компания на Уинър, съставена предимно от млади руси любителки на соления вятър и коктейл „Маргарита“ с повечко текила.

Подборът ни отне цял ден. Накрая съдията Стангър изчете обичайната реч, като предупреди заседателите да не обсъждат делото помежду си или с когото и да било. Всички кимнаха мъдро. Бяха чували тия приказки по телевизията хиляди пъти. В нашия съд на това му викахме просто конското.

Станах и се поклоних леко, опитвайки се да надникна в очите на заседателите, докато напускат залата. Щях да го правя при всяка почивка до края на делото. Някои ме поглеждаха, други не.

После хванах за ръка Криси Бърнхард и я изведох от залата. Сега ми трябваше едно питие, спокоен сън и съдебна стратегия. В краен случай бих се задоволил с две от трите.

На сутринта съдията Стангър започна с първоначалните инструкции и всички заседатели се приведоха напред, слушайки най-усърдно. Такива са отначало. Напрегнати, нетърпеливи да изпълнят дълга си. След като свикнат с обстановката, а адвокатите вземат да им досаждат с еднообразни въпроси и шумни възражения, заседателите почват да се разсейват или направо да дремят. Понякога си ги представям като герои от комиксите, с облачета над главите, в които има картинки на риболов или еротични сцени. Защо не?

Лично аз си мисля точно такива работи, докато Ейб Соколов се пъчи пред заседателската ложа или съдията повтаря безконечните си наставления.

— Само по себе си обвинението не е доказателство — говореше Стангър — и не бива да го приемате като признак за вина.

Той обясни на заседателите, че не бива да смятат обвиняемия за виновен, ако откаже да даде показания. Това е стандартна инструкция и аз често се възползвам от нея, защото с показанията си мнозина обвиняеми само оплескват още повече работата. На едно от първите ми дела като обществен защитник прокурорът попита клиента ми:

— Как тъй твърдите, че сте невинен, когато петима души твърдят под клетва, че са ви видели да крадете часовник?

— И какво от това? — отвърна праведният ми клиент. — Аз пък мога да доведа сто души, дето не са видели как го откраднах.

Когато клиентът мълчи, обвинението няма право да коментира отказа му да даде показания, а след заключителната реч съдията още веднъж напомня за Петата поправка към Конституцията35. И все пак се чудя какво ли си мислят заседателите. Макар че не го обсъждат дали не си казват: „Бас държа, че ако аз бях невинен, щях да туря ръка върху Светото писание и да кажа истината напук на целия свят.“

По-нататък съдията нареди на заседателите да не разсъждават защо възразяват обвинението и защитата или пък какви биха били отговорите, ако не е имало възражения. Ама че тъпо. Опитай се да не мислиш за розов слон. Само той ще ти е в главата. Каза им още, че встъпителните речи не са доказателства, а просто мнения на двете страни за онова, което ще бъде доказано. Посъветва ги да не обсъждат делото с приятели, роднини и евентуално домашни любимци. И накрая Честния Ейб получи думата.

— Случаят е съвсем прост — започна Ейб Соколов. — Рано привечер един мъж седи в нощен клуб. Нарича се Хари Бърнхард и никого не закача, просто се наслаждава на плодовете от своя труд. Хари е работлив мъж, много е постигнал в живота си, но още много му предстои да постигне. Докато надига чашата, Хари не подозира, че това ще е последното му питие.

Мелодраматично като в слаб филм, помислих си аз. А и не е съвсем вярно за питието — в болницата са го сложили на система.

— А сега ви моля да си представите — продължаваше Ейб. — Една млада жена влиза в клуба и пред десетки свидетели вади пистолет от чантичка на Версаче.

Версаче. С други думи — богата разглезена кучка.

— И както Хари си седи, тази жена с пистолета тръгва право към него.

Хари. Очовечаване на нещастника. Ейб караше заседателите да затаят дъх, докато той кинематографично прехвърля действието ту към злодея, ту към жертвата.

— Жената насочва към Хари пистолет „Берета 950“, който е носила скрит в чантичката си. Скрит от охраната, скрит от Хари, скрит от света, за да може тя да извърши предварително подготвеното убийство. Хари не е имал време да приключи делата си, да се сбогува с близки и приятели. Не е изживял отредения му срок и не е чул гласа господен да го пита, както питал някога Йов: „Видял ли си сенчестите врати на смъртта?“

Йов ли? Да знаят заседателите, че и Господ е на е страната на обвинението.

— Жената, тази жена, седнала тук…

Ейб се приближи до нашата маса и протегна показалец само на педя от носа на Криси Бърнхард. Тя не трепна. Просто си седеше, облечена със стоманеносин костюм на Келвин Клайн и сива копринена блуза.

— Тази жена, Кристина Бърнхард, насочила пистолета към Хари Бърнхард, към своя баща, после жестоко и преднамерено натиснала спусъка. Неведнъж, не дваж…

Триж?

— … а три пъти. Бам! Бам! Бам!

Двама заседатели трепнаха от звуковите ефекти. Другите не, може би защото хроничният синузит на Ейб действаше като заглушител.

— Хари светкавично бил откаран в болницата „Връх Синай“, където лекарите положили героични усилия да спасят неговия живот. Но два часа след операцията сърцето му спряло и смъртта настъпила като непосредствен резултат от стрелбата. За разлика от повечето съдебни дела, на днешното няма съмнение по всичко, което ви казвам. Ще чуете показания на свидетели, които ще потвърдят под клетва, че Кристина Бърнхард наистина е застреляла баща си. Ще чуете показанията на санитаря, хирурга, сестрата и съдебния лекар. Ще чуете, че спирането на сърдечната дейност е било пряко свързано и предизвикано от огнестрелните рани, и следователно ще бъдете склонни да отсъдите, че Кристина Бърнхард е убила баща си и носи отговорност за предумишлено убийство.