— И одобрявам това до последната капка. — Оригнах се. — Откъде ги вадиш тия проценти?

— От дружество „Вега“ — каза тя и се тръшна на едно от двете креела за клиенти, върху чиито подлакътници бяха оставиш отпечатъците си множество потни длани.

О, вегетарианците. Никакви животински храни, включително млечни продукти, яйца и мед. Представях си ти като шайка мършави откачалки, които преживят водорасли и вдигат аларма срещу нормалните човешки потребности от бифтеци или омари.

— Какво имаш за мен? — попитах аз.

Синди прегледа бележника си.

— Роберто Кондом е в чакалнята — каза тя с приглушен смях. — Толкова правни услуги му вършиш, че се чудя защо не го уредиш и с една смяна на името.

— Не ти ли харесва Роберто?

Тя сбръчка носле. В днешно време хората просто нямат чувство за хумор.

— Както и да е, размърдай се — нареди Синди. — В три имаш среща с Ръсти Маклийн в дома му. В пет с Кристина Бърнхард, в дома й.

— Много смешно, Синди.

В момента домът на Криси се намираше в женския затвор, където я държаха без гаранция. Поне засега.

— Боби, изглеждаш страхотно!

— No se1. Джейк. Тоя път искат да ми лепнат ефективна присъда.

— Какво? Пак ли те спипаха да ловиш омари?

Моят клиент ме погледна обидено.

— Джейк, mi amigo2, освобождавах ги от капаните. Не помниш ли как ме защити последния път? — И той леко повиши глас, имитирайки доста успешно част от пламенната ми заключителна реч. — Роберто Кондом, защитник на околната среда, приятел на флората и фауната, на млекопитаещите и членестоногите.

— Можехме и да спечелим — напомних му аз, — ако онези от морския патрул не бяха открили в камионетката ти сандъци с лед и триста бройки умъртвени омари.

Роберто сви рамене. Такъв е животът. Той беше на около трийсет и пет години, мършав като тореадор, със зализана назад черна коса, тънки мустачки и дълги бакенбарди, напомнящи ятагани. Обикновен носеше бледосиня риза с широки ръкави и бели ленени панталони. Макар че приличаше на жиголо от архивен филм, истинската му стихия не бяха хотелските фоайета, а блатата.

Като крадец Роберто имаше много тясна especialidad3 кражби на живи животни. И с пръст не докосваше чужда кола, но отмъкваше говеда от фермите край Окала. Не посягаше на чужди пари, но веднъж се вмъкна в магазин за домашни любимци и обра всички тропически рибки. Събираше нелегално яйца от морски костенурки, за които някои botanicas4 в Малката Хавана плащаха по сто долара на парче, защото се смяташе, че възстановяват мъжката сила; крадеше редки орхидеи от резервата Факахачи и малки щраусчета от Сафари Парк. В момента на краката му имаше ботуши от щраусова кожа, които вървят по около хиляда долара чифта. Освен ако донесеш на обущаря готов материал.

Роберто презираше криминалните престъпления, особено търговията с наркотици. Така го бях отървал преди време, когато вкара нелегално в страната седемстотин питона, а неговият партньор му погоди голям номер: натъпка ги с кондоми — да бе, майтап и половина, — пълни с кокаин. Преди змиите да напуснат Богота, някой напъхал пакетите в анусите им и след това ги зашил — без съмнение трудна работа, макар че досега не съм я срещал в обявите за търсене на работна ръка. Когато на митницата спипаха змиите и откриха от какъв запек страдат, Роберто бе обвинен в контрабанда на наркотици и жестокост към животните. На процеса той се яви с любимата си двуметрова боа Бозо около шията и заяви, че обича змиите и никога не би им причинил зло. Съдебните заседатели отсъстваха само двайсет минути, после го пуснаха да си върви. За Коледа Роберто ми подари яке от змийска кожа, която изглеждаше някак позната, но чак след няколко месеца забелязах, че Бозо се е изгубил.

— Какво е, щом не са омари? — попитах аз. — Раци, сюнгери, морски звезди, щъркели? Да не си крал живи корали от резервата Пенекамп?

— Джейк! — възкликна той още по-обидено. После опипа огърлицата си от алигаторски зъби и аз разбрах.

— Алигатори! Бракониерствал си из Евърглейдс.

— Chingate!5 Не съм бракониер. Имам си разрешително.

— За шест алигатора на сезон.

— Шест! — изсумтя той. — Как да си изкарам хляба с шест бройки? За една кожа взимам двеста долара, а после разните лъскави магазини в Бар Харбър продават чантичките двайсет пъти по-скъпо.

— Така е, няма правда на тоя свят.

— Verdad6. Дори да простреляш голям кайман право в окото, часове наред ти се мята из лодката. За да го убиеш, трябва да му натъпчеш тел в гръбнака, а след това газиш до колене в крокодилски лайна.

— Ако ще ме каниш на следващия си лов, забрави!

— Просто ти казвам, че на трудовия човек като мен хич не му е леко.

— Добре де, значи си пролетарий. С колко кожи те спипаха?

— Solamente7 петдесет и седем.

— Божичко, ти си бил сериен бракониер.

— Ами, има-няма три дни работа. По това време на годината би трябвало да ги докарам до сто. Чудна работа, ще знаеш. От шест месеца насам блатата непрекъснато спадат.

— Много ясно, че спадат. Сега сме в края на сухия сезон. Изчакай още няколко седмици и ще ти втръсне от дъжд.

— Да, ама тая година сухият сезон не беше чак толкова сух. Има нещо мътно, казвам ти. Алигаторските леговища са пресъхнали. Гладуват, горките, щото рядко се мяркат костенурки и патици, а пък риболовът отиде по дяволите. Обадих се в Службата по водните ресурси и се представих за един от ония смахнат еколози. Рекоха, че щели да проверят, ама нали ги знаеш чиновниците.

Прибрах информацията в едно от затънтените кътчета на паметта си, като се питах дали ще можем да я използваме. Както винаги Роберто бе с една крачка пред мен.

— Та си мислех, Джейк, може пък да съм правил услуга на животинките.

— Като ги гърмиш с карабина в очите ли?

— По-добре, отколкото да пукнат от глад, verdad? Естествен подбор, оцеляване на най-силните. В известен смисъл аз съм мечтател, изпреварил своето време.

Спомних си думите на Чарли за случая с Криси.

— И какво искаш сега, Боби? Условил присъда, порицание или общественополезен труд?

— Не, мамка му! Аз съм герой, по дяволите. Медал трябва да ми дадат.

— Мо-Са-Би — изрече Ръсти Маклийн, натъртвайки на всяка сричка. — „Модели от Саут Бийч“. Хитро измислено, нали?

— Хитро е — съгласих се аз.

Седяхме и кабинета му на третия етаж над Оушън драйв. Сградата беше от трийсетте години, но фасадата бе боядисана в морскозелено с бледорозови ивици. Над прозорците имаше сгъваеми сенници, а по стените на фоайето висяха каменни фризове на тема риба-меч.

В кабинета на Ръсти стените бяха украсени по-скромно с корици на списания, които не помнех да съм разлиствал: „Мондо“ „Грация“, „Еспри“. „Вог“ и „Ел“. На всяка корица имаше хубава млада жена с модни парцалки и деколте, способно да привлече дори човек, който и хабер си няма от мода.

— Стената на славата — обясни Ръсти.

С други думи, неговите преуспели момичета. Върху една корица от „Мари Клер“ разпознах леко нацупените устни на Криси Бърнхард.

През остъклената стена отстрани се виждаше съседното помещение, където една от специалистките на Ръсти — очилата жена на средна възраст с димяща цигара в устата — разговаряше с две хлапачки и майка им. И трите бяха еднакво облечели с плажни блузки, черни миниполи, три четвърти чорапи и бели маратонки с дебели подметки.