— А ако има нещо вредно, не е ли по-добре записите да са у мен?

Този път се замислих за по-дълго. Шийн се оказваше хитра лисица. Най-напред ми предложи готова защита. А сега си на укривателство. Какво толкова имаше в тези записи?

— Да не се боите, че мога да предложа записите на обвинението?

Шийн пак хвана греблото, макар че според мен торът си беше изравнен идеално.

— След като дам показания, вече не мога да се оправдавам с лекарска тайна, нали? — попита той.

— Да.

— А в делото „Менендес“ съдът призна подобен запис за доказателство, така ли беше?

— Вярно.

— Значи…

— Значи каквото и да има на записа, не можете да го унищожите. Това ще е възпрепятстване на правосъдието.

— Разбирам — каза той.

— Все пак благодаря за доброто желание.

Прегледах датите на записките.

— Имали сте по три сеанса седмично.

— По някое време бяхме стигнали до пет.

Прелистих една тъничка папка с надпис ЛЕКАРСТВА.

— Нямах представа, че е взимала толкова много лекарства. „Ксанакс“ и „Ативан“…

— Срещу депресии и страхова невроза.

— „Меларил“…

— Срещу натрапчиви спомени — поясни Шийн, после пренесе на масата една саксия с папрат и седна отсреща.

— Имате ли представа дали ги е взимала в деня на убийството?

Той сви рамене. Явно пак трябваше да питам Криси.

— „Прозак“ и „Дезирел“…

— Срещу депресия.

Той взе по-малка ножица и отряза няколко стръкчета папрат. Кой знае защо жестът ми напомни за жена, която си скубе веждите.

— „Ресторил“, „Дарвоцет“ и литий.

— Срещу безсъние, главоболие и рязка смяна ма настроенията.

— Чрез химия към по-добър живот — казах аз.

— Употребата на подходящи лекарства е съществена част от терапията.

— Аха… Ами сега?

— Моля?

— Трябват ли й сега лекарства, сеанси или нещо друго?

— О, не. Кристина се изправи срещу своите демони и ги прогони.

— Чрез спомена… или чрез убийството?

Доктор Шийн остави ножицата, озърна се за момент из своята пустинно-екологична градина и за пръв път ме погледна в очите. Усмихваше се почти самодоволно.

— От една страна, убийството на Хари Бърнхард бе твърде неприятно.

— Особено за самия Хари — съгласих се аз.

— Но от друга страна, с тази постъпка Кристина най-сетне пое живота си в свои ръце, а това е благотворно. Дори много благотворно.

Наближавах кръстовището на Calle Ocho12 и Двайсето авеню в Малката Хавана с намерението да завия наляво и да продължа на север. Но градските власти пак бяха сменили пътните знаци и объркан за миг, аз изтървах отклонението към моста, който щеше да ме отведе до сградата, наречена навярно по недоразумение Дворец на правосъдието.

О, не споря, всички търсим там правосъдие, както търсим праведност в църквата. Но и двете неща се постигат трудно, тъй че взорът на простосмъртните рядко ги вижда. Което обаче не пречи на въпросната сграда да бълва купища присъди. Присъдите са полуфабрикат, изскачащи от съдебните зали стотици пъти на ден. Виновен, невинен, условна присъда, извънсъдебно споразумение, прекратено дело, излежан срок, опорочен процес, съдът се въздържа — десетки етикети на един и същ дефектен продукт. Но самото правосъдие е идеал, мъглява представа, която не можем дори опишем, камо ли да я пресътворим в живота.

Правосъдието изисква подготвени адвокати, почтени свидетели, образовани съдии и будни заседатели. Правосъдието е като Полярната звезда, пламтящия храст и Светата Дева. То е недосегаемо, неописуемо и невидимо, но щом си му посветил живота си, трябва да вярваш, че то съществува и можеш да го достигнеш.

И тъй, продължих на изток по Calle Ocho, наричана още Осма улица или булевард „Олга Гийо“, както пишеше на табелата, заради която се обърках. Нямам представа защо са удостоили с подобна чест една фолклорна певица, освен може би защото няколко пресечки по-нататък същата улица носи пак певчески имена в следния ред: Селия Крус, Карлос Арболея, Фелипс Валс и Лоринг Еванс. А ако още не сте се объркали, една отсечка от съседното Дванайсето авеню е наречена „Роналд Рейгън“.

В неизменния си стремеж да лижат краката на гласоподавателите, нашите градски и областни управници веднъж кръстиха улица с името на големия спонсор Леомар, който се оказа още по-голям контрабандист на наркотици. Има улици, посветени на перуанския адмирал от деветнайсети век Мигел Грау и колумбийския генерал Франсиско де Паула Сантандер. Дори са нарекли една улица с името на бейзболиста Хосе Канеско, отнесъл цял куп глоби за шофиране на спортна кола със сто и шейсет километра в час. По-добре да му бяха посветили някое от скоростите платна на магистралата. В крайна сметка успях да се върна назад, попаднах на булевард „Генерал Масимо Гомес“ — не ме питайте, нямам представа кой е, по дяволите — и подкарах на север към Двореца на правосъдието, подслонил мнозина престъпници и разни други злодеи от рода на съдии, прокурори и адвокати.

Малко преди девет сутринта спрях на паркинга до затвора. Отгоре имаше закрит мост, по който водеха обвиняемите до килиите на четвъртия етаж. Криси навярно вече беше пристигнала с автобус от женския затвор и ме чакаше.

Хукнах по тясната уличка към задния вход на сградата и едва не се блъснах в Рошавия Хендри, който се подпираше на една боклукчийска кофа. Всъщност Рошавия нямаше нито косъм по темето и беше излежал няколко присъди в областния затвор. Веднъж ми се случи да го защитавам, когато ченгетата го спипаха както се мъчеше да отмъкне автомат за безалкохолни напитки, вързан с верига за камионетката му. Но напоследък се занимаваше с честен труд — метеше градските улици.

— Que pasa13, Рошав?

— Хич не ми говори на шланьолски, Джейк. Аз съм просто една будала, дето чисти подир онез скапани островитянски дръвници. — Той посочи кофата за боклук и си запуши носа. — Дотук тая сутрин открих три умрели пилета и една козя глава. Я, туй пък какво е?

Той заобиколи кофата и се втренчи в смачкана торта с глазура.

— Да подслади настроението на съдията — обясних аз.

— Скапана вуду магия.

— Според мен по-скоро е работа на сантерийците.

— Ще взема да се преселя в Джорджия, тъй да знаеш. Вчера пък бяха нахвърляли смачкани яйца. Слънцето се добра до тях преди мен, та вонеше чак до Хаялеа.

— Яйцата са за провал на обвинението.

Рошавия загреба тортата и я метна в кофата.

— Миналата седмица намерих умрял гущер със зашита уста.

— Това е…

— Знам. Магия срещу доносници.

— Точно така.

— Ами теб, Джейк, какво те води насам, при всичките тия шамани и навлеци от Третия свят?

— Заседание за освобождаване под гаранция. Слушай, Роша чувал ли си за нещо, дето да ми уреди гаранция в дело за предумишлено убийство.

— Майната им на тортите и гущерите, Джейк. Просто се моли съдията да има баджанак лихвар, дето се е специализирал по заема за гаранция. Ако ли не, пъхни в плик няколко хартийки с лика на Бенджамин Франклин и кажи, че е предизборно дарение.

— Рошав, нали знаеш, че не е в моя стил.

Той отново хвана метлата.

— А пък аз се чудя защо излежах двайсет и седем месеца.

— Ако тежкото детство беше оправдание за убийство, затворите щяха да се изпразнят — заяви мрачно Ейб Соколов. — Сигурен съм, че всеки затворник в смъртното отделение е имал ужасяващо детство. Далеч по-страшно, бих казал, от това на мис Кристина Бърнхард в имението край океана.

Би казал, а?

Ейб Соколов имаше склонност към надути фрази, но за разлика от повечето прокурори понякога проявяваше почти човешки черти. Малко суров, малко педантичен, но безупречно честен. Беше висок, мършав, с жълтеникав цвят на лицето и носеше погребален черен костюм с бяла риза, кървавочервена вратовръзка и бутониера във формата на миниатюрни сребърни белезници.