— В моя двор не виждате палми, хибискусов жив плет или магнолии, нали?

Въпросът навярно беше подвеждаш, тъй че можех да протестирам, но предпочетох да премълча.

— Те просто гълтат водата. Знаете ли градчето Маналапан?

— Да, в област Палм Бийч. Големи къщи, големи дворове, хотел „Риц-Карлтън“.

— Преди да сложат край на безумието, онова малко градче използваше дневно по две хиляди осемстотин четирийсет и шест литра на глава от населението — предимно за поливане на градини и тревни площи. Представяте ли си?

Стояхме в двора на неговото ранчо в областта Редландс. Миналата нощ бях прекарал изцяло на бабини разноски — спах при нея, ядох при нея и пих от нейното уиски. Само дето не можах да бия Кип на джин-руми. По някое време той ми заяви с леко видоизменен филмов цитат: „Злобни карти играеш, дебелако.“

Сега, в горещото юнско утро, се мъчех да определя колко полезен може да бъде доктор Шийн при защитата на Криси Бърнхард. Той беше слаб, на възраст малко под шейсетте, с бръсната глава и малка козя брадичка. Кой знае защо бях очаквал да носи спортно сако с кожени кръпки на лактите, но го заварих да полива градината си по работен комбинезон и гумени ботуши.

— Знаете какво става с Бискайския водоносен слой, нали? — попита доктор Шийн.

— Нивото на водата спада всяка година.

— А нивото на солта се покачва! Не променим ли навиците си, чака ни катастрофа.

Той направи няколко крачки към къщата и завъртя крана, после врътна още малко, за да не капе. Взе лозарска ножица и сряза няколко сухи листа от цъфналата бугенвилия.

— Вие познавахте семейство Бърнхард, родителите на Криси — опитах се да изместя разговора от екологията към правото.

— Да. Познавам и Криси още от малка.

— Разкажете ми за Криси и баща й.

— Тя не ви ли каза?

— Още не.

— Но вие сигурно подозирате…

— Да, но трябва да го чуя. От вас и от нея.

— Да говоря ли откровено?

— Така е за предпочитане.

— Хари Бърнхард изнасилил Криси, когато била на единайсет години. Извършил неописуемо грозно деяние, наречено кръвосмешение. — Без да ме поглежда, той сряза една суха вейка на бугенвилията с такава ярост, сякаш кастрираше стария Хари. — Продължил да се вмъква в леглото й… о, какво го усуквам, по дяволите! Продължил да чука своята дъщеричка, докато навършила четиринайсет и я заварил с момчето от конюшнята. Нарекъл я мръсна пачавра, казал, че майка й е фригидна, а тя малка курва и тъй нататък.

Опитах да си представя малката Криси, живееща в страх и болка под товара на тази тайна. С голямо усилие запазих професионална безпристрастност. Един адвокат е длъжен да дава на своя клиент ясна, логична мисъл, а не състрадание и емоции.

— През тези години вие често посещавахте техния дом, нали? — попитах аз.

— Да.

— Но изобщо не подозирахте какво върши баща й?

— За жалост не. Естествено, днес, когато погледна назад, виждам нещата съвсем различно. Съвсем невинни гледки, като например Кристина в скута на татко си, изведнъж придобиват зловещи размери. Той я глезеше, ревнуваше я от вниманието на други хора. По онова време просто си мислех, че е прекомерно грижовен, ала това изобщо не беше присъщо за него.

— А какво му беше присъщо? — попитах аз, като си спомних бабиното оплакване: най-напред оплювате жертвата.

— Хари Бърнхард беше корав човек. Безчувствен към Емили, майката на Кристина, която бе толкова чувствителна и изтънчена, колкото той груб и студен. И все пак кой би повярвал, че може да падне толкова ниско, до кръвосмешение… — За момент той млъкна, оставяйки грозната дума да виси между нас, после добави — Признавам, че бях неописуемо изненадан.

Той взе гребло, подравни тора около корените на един кафеен храст и обясни:

— Така задържам влагата и намалявам изпарението.

— Значи Криси го застреля, защото си спомни какво й е сторил?

— О, прекалено опростявате ситуацията. Кристина страда от посттравматичен стресов синдром. Вероятно сте чували този термин.

— Да, във филма „Джералдо“.

— Предишното поколение го наричаше виетнамски синдром. А преди това е имало снаряден шок — през Първата световна война, и бойна умора — през Втората. Но днес психиатрията напредна. Не само войниците погребват в душите си ужаса от живота.

Доктор Шийн разговаряше с мен, но разглеждаше плътните зелени листа на кафеения храст. Чудех се какво ли би казал някой психоаналитик за нежеланието му да ме погледне в очите.

— Когато Кристина се върна от Европа и за пръв път дойде при мен — продължи той, — беше й много трудно да контролира емоциите си. Миналото й беше същинска енциклопедия на очевидни симптоми. Прекомерни реакции при стрес, безпричинен гняв, проблеми с алкохола, наркотиците и дори с храната. Все класически симптоми.

— Класически ли?

— За жени, преживели кръвосмешение. Главоболия, кошмари, чувство на безпричинен ужас. Огромни части от детството липсваха в паметта й. Тя не можеше или не искаше да си ги спомни — още един признак за отхвърляне на реалността. Просто беше заключила тези спомени.

— А вие ги отключихте?

Той приведе глава настрани и лекичко се усмихна.

— Нека просто да кажем, че и предложих ключа. От нея зависеше дали да го превърти.

Отвърнах му със същата усмивчица, сякаш исках да кажа: „Леле боже, колко сте умен.“

— Сигурен ли сте, че спомените са истински?

— Категорично. Разказваше ги малкото момиченце в Кристина, нейното вътрешно дете, а то няма причина да лъже.

— Не може ли да е сбъркала?

— В никакъв случай. Кристина бе потиснала своите спомени, ужаса в детството. Всъщност те си бяха на място, но затрупани под дебел слой от срам и отрицание. Когато се завърнаха, бяха вече отчетливи и действителни.

— Не може ли да са сънища или фантазии?

— Господин адвокат, вие май имате навика да гледате зъбите на харизан кон. Та аз ви поднасям готова защита.

— Нищо подобно. Поднасяте на прокурора готов мотив. Ето как ще го приеме Ейб Соколов. Криси завъртяла вашия ключ, незабавно намразила баща си заради онова, което й сторил преди години. Но Хари Бърнхард вече не представлявал непосредствена заплаха за Криси, тъй че не става дума за убийство при самозащита. Било си е чисто отмъщение, а това ни насочва право към предумишлено убийство.

— Разбирам — каза докторът, леко посърнал.

— Вижте какво, може и да помогнете при определяне на присъдата, но това става чак след като бъде призната за виновна, а при предумишлено убийство възможностите са само две — смърт или доживотен затвор без помилване.

Доктор Шийн спря да ровичка из тора и се подпря на греблото.

— Би ли имало значение, ако Кристина е застреляла баща си в пристъп на умопомрачение или докато отново е преживявала спомена за изтърпяното?

— Така ли е?

— Не бих се учудил.

— Готов ли сте да го потвърдите пред съда?

— Естествено.

Замислих се. Ако Криси бе изпаднала в умопомрачение, значи липсваше престъпен умисъл. Убийство — може би, но не и предумишлено. С малко късмет щях да сваля присъдата на десет години, може би дори и на шест. Все е по-добре, отколкото до живот без помилване. Естествено, трябваше да попитам Криси как се е чувствала. А още по-добре би било да я попита Джими Стюарт.

— За предварителното заседание ще ми трябва медицинският й картон — казах аз.

Той махна с ръка към градинската масичка.

— Вече ви извадих копие от всичко.

Папката беше дебела над половин педя. Седнах да я прегледам. В един плик имаше записки от терапевтичните сеанси, в друг — някакъв плътен текст, вероятно свален от магнетофонен запис.

— Записвате ли сеансите? — попитах аз.

— Само хипнозата. Всичко е пренесено на хартия дума по дума.

— Добре. Но бих желал да разполагам и със самите записи.

Веждите му подскочиха въпросително.

— Ако открия нещо полезно, ще го пусна пред съда — обясних аз.