— Да, част от работата ми.

— Вие казахте на Криси, че нейният баща е виновен за смъртта на майка й, нали?

За миг лицето му се изкриви. Всяко споменаване на Емили Бърнхард го пробождаше като с нож. Той захапа юмрук, закривайки част от лицето си.

— Всички го знаеха… виждаха как се държи с нея. Тя беше тъй нежна, тъй крехка и чувствителна, а той — пълен простак. Беше безцеремонен и груб. Прикриваше това с шеги, но шегите му винаги нараняваха. Той не можеше да стане част от света на Емили, затова трябваше да го разруши. Присмиваше се на културата, на такта, на всичко, което отличаваше Емили от останалите.

— И затова упреквате Хари за смъртта на Емили Бърнхард?

Той пак се загледа настрани.

— Да. Той я уби. Не с пистолет или спринцовка, а като я лиши от достойнство, като я държеше затворничка в собствения й дом. Престана да ме допуска при нея, тъпчеше я с успокоителни и приспивателни. Тя изпадна на два пъти в кома от смес на барбитурати и алкохол, а накрая почина без време от сърдечен удар.

— В такъв случай, сър, ще отречете ли, че мразехте този човек, който обвинявате за смъртта на обичаната от вас жена?

Той се вкопчи в подлакътника на стола и замахна отсечено е другата ръка.

— Не. Знаех що за звяр представлява. Той бе продукт на средата, в която е израснал. Не заслужаваше жена като Емили. Но не го мразех.

— А Кристина? — попитах аз. — Не я ли упреквахте?

— Защо да я упреквам? Тя беше невинно дете.

— Тя е стояла между вас и Емили.

— Не бих я упрекнал за подобно нещо. Това би било неразумно.

— Смятате ли се за напълно разумен човек?

— Никой не е напълно разумен, но аз…

— Мислили ли сте някога, че Кристина въпреки цялата си невинност, е била пречката между вас и Емили?

Той се размърда на стола и скръсти ръце.

— Не си спомням да ми е хрумвала подобна мисъл. Никога.

— А подсъзнателно, доктор Шийн?

— Какво?

— Не ви ли е минавала тази мисъл там, където се спотайват толкова много неща, които не можем мито да овладеем, нито да обясним?

Той не отговори. Пък и как би могъл?

— С един куршум и бащата, и дъщерята — промърмори Чарли Ригс.

— С три куршума — поправих го аз. — Но иначе имаш право, такава ми е теорията.

— Не се ли каниш да лапнеш голям залък, Джейк? — попита той и захапа чесново хлебче, намазано обилно с масло. — Искаш да се отървеш от Кристина и Хари с един юнашки замах.

— С един юнашки замах! — не пропусна да се намеси Кип. Беше облякъл фланелка с номера на Дион Сандърс само за да ме дразни. — Рече го Питър Селърс в една серия от „Розовата пантера“.

— Откровено казано, и в двата варианта не ми е ясно — признах си аз.

Чарли Ригс отпи глътка черпено вино.

— Ако погледнем староанглийския произход на думата замах, ни става ясно…

— Чарли, в момента сме насред съдебен процес, така че…

— Ако трябва да бъдем точни — поправи ме той, бършейки със салфетка мустака си, — в момента сме насред един приятен обяд.

Нямаше как да възразя. Седяхме в „Пиколо парадайз“ на Маями Авеню оттатък реката и разполагах с деветдесет минути да изям една порция ригатони с водка, преди да се върна в съда.

— Но ако държиш да прескоча етимологичния спор — предложи великодушно Чарли, — ще се съглася.

— Благодаря — казах аз и махнах на любезния сервитьор за още една бира. Никога не пия по време на дело, но както изтъкна Чарли обедната почивка не се води за официална част от процеса. А аз като адвокат умея да използвам формалностите.

Бях оставил Криси под опеката на моята секретарка Синди и доктор Милагрос Сантяго. Идеята дойде от Кип, господ да поживи кинолюбителското му сърчице. Както каза мъдрият ми племенник, ако доктор Шийн я бе програмирал, спомените й трябваше да са нейде в главата й. Просто трябваше да ги възстановим като онези проблясъци в киното. Възложих тази задача на доктор Сантяго.

По-късно щях да поработя с Криси, за да се подготвим за показанията. Забележете, не казвам да репетираме, макар че лично аз предпочитам най-точните, макар и невинаги деликатни термини. Често наричам клиентите паплач, съдебните такси — пладнешки грабеж, експертите — курви, а любезните лихвари, дето осигуряват пари за гаранция — кръвопийци. Търсенето на клиенти е търчене подир линейките. Благотворителната правна помощ става прахосан хонорар. А предварителното заплащане означава: плати ми сега за услугата, дето може изобщо да не я свърша. Изобщо адвокатските сметки са истински творчески съчинения, според които клиентът ни плаща не само за свършен труд, но дори за ходенето по скъпи ресторанти и загубеното време в размишления над менюто. Така нареченият период на проучване най-често е посветен на задачата да узнаем онова, което не сме научили като студенти или отдавна сме го забравили.

Ако ви звучи малко цинично, позволете ми обръщение към съда. Признавам се за виновен с една уговорка. При всички боклуци и съмнителни сделки в нашия занаят, все пак има и мигове на чисто адреналиново опиянение. Един от тях е моментът, когато заседателите излязат с присъдата. Оставил съм късче от сърцето си във всяка съдебна зала, във всеки клиент. И ако бях философски настроен, бих се запитал имам ли още сърце.

— Макар че не искам да тържествувам преждевременно — заяви Чарли с пълна уста, — трябва да кажа, че разпитът на коварния доктор Шийн мина по мед и масло.

— По мед и масло — повторих аз, просто заради удоволствието да търкулна думите по езика си.

— И все пак чака те още дълъг път — добави Чарли.

— Шийн ще се пропука като кокосов орех под мачете — обещах аз.

— Гот! — възкликна Кип. — Както направи Хосе Ферер с Хъмфри Богарт в „Бунтът на Каин“. — Той разклати в дланта си някакви въображаеми дребни предмети. — „Хлапето от столовата е столовата е откраднало ягодите.“

— Ще разпитвам Шийн цял ден. И след като доктор Сантяго даде показания, пак ще го призова.

— Щом разцепваш разпита му на две — промърмори замислено Чарли, — значи очакваш през първия рунд да изясниш нещо, което през втория ще го просне в нокаут.

— Единствено истината, Чарли.

— Magna est veritas. Велика е истината. Но едно не схващам. Изнасилил ли с Хари Бърнхард дъщеря си или не?

— Не знам. Не съм бил там.

— Джейк!

— Мисля, че мога да повдигна основателни съмнения по въпроса.

— Но защо? Внасяш невероятен хаос в умовете на заседателите. Те очакват да докажеш, че я е изнасилил. Може би дори ще са готови да я оправдаят, ако го докажеш. За бога, щом тя ще им каже, че е изнасилена на единайсетгодишна възраст, защо ти трябвала да хвърляш съмнения?

— Помисли малко, Чарли. Тя не е имала мотив да убие баща си. Никакъв. Била е пионка в ръцете на Шийн. Това е единственият начин да се отървем от тайната касета. Ако е била изнасилена, заседателите ще я осъдят за хладнокръвно отмъщение след толкова много години. Но ако не е била изнасилена, ако Шийн е изградил фалшиви спомени и е насочвал нейните действия, ако е записвал едно, а не е записвал друго, тогава само той има мотив за убийство. Криси е точно толкова жертва, колкото и баща й. Пред морала тя е невинна.

— Но не и пред закона — възрази неуверено Чарли.

— Не пред съдията, не пред дебелите правни книги — казах аз. — Но заседателите са хора. Те не се водят от някакви правни текстове, а от моралния дълг.

— А-ха… — промърмори Чарли, без да крие съмнението си. — А не е ли възможно заседателите да повярват, че Шийн е мразил Хари, но не е пожелал да прибегне към убийство? В края на краищата мотивът му е отпреди петнайсет години. Защо да чака толкова дълго, преди да отмъсти за смъртта на Емили? И защо не се е изправил по мъжки срещу Хари?

— Точно така — намеси се Кип, размахвайки вилица с набучени макарони. — Като Манди Патънкин в „Принцесата младоженка“, когато спипва лошия и му казва: „Името ти е Иниго Монтоя. Ти уби баща ми. Приготви се да умреш.“