— Мамчето живее за дъщеричките — бе подхвърлил Ръсти, когато минахме покрай тях на път към кабинета му. В приемните дни тук гъмжи от девойчета, дето и на пръсти да се изправят пак не достигат метър и шейсет, а вместо скули имат картофено пюре. Ейлин Форд често казваше, че на тоя свят няма фотомодел с къса шия, но никой не се е сетил да го съобщи на майките.

Загледах се към океана отвъд Лумъс Парк. Плажът беше осеян със сини чадъри, а навътре в морето един туристически кораб браздеше тюркоазните води с хиляди щастливци на борда.

— Бива си я гледката, а? — попита Ръсти. После кимна към телескопа, насочен право на изток, към океана. — На плажа покрай Десета улица всичко живо е по монокини. Искаш ли да погледнеш?

— Друг път, Ръсти. Трябва да посетя женския затвор и…

— Бразилките — каза той.

— Какво?

— Те го измислиха. Просто си свалиха горнищата. То и долнищата им не бяха кой знае колко големи. После модата дойде и при нас. За нула време всички тръгнаха по монокини. А тръгнеш ли на север към Холовър, голотията става тотална.

— Ръсти, не смяташ ли, че трябва да поговорим за Криси?

Той сви рамене и смъкна от една лавица дебел албум.

— Тя дойде тук преди около година с великолепни отзиви. Веднага разбрах, че е победителка, истинска находка за агента. Може би не чак онова, което французите наричат top du top des models8, но все пак висша класа. С много труд и усилия си беше пробила път по обичайния маршрут Италия, Франция, Ню Йорк. А наистина й потръгна, когато циците пак излязоха на мода.

— Че кога не са били?

— В нея имаше всичко необходимо. Чувал ли си израза „скули като акули“?

— Не помня да са го споменавали в кварталната кръчма — признах аз.

— Е, все едно, че за Криси са го измислили. Тънък прав нос, безупречен тен, дълги крака и фантастични рамене. За модния подиум трябват хубави рамене, иначе дрехите стават пълен боклук. Има изразително лице, страхотна коса и може да изглежда ту мършава и суперизтънчена, ту като обикновено калифорнийско момиче на плажа — каквото поиска клиентът. Тялото й е съвършено, всичко точно по мярка, но с това могат да се похвалят много момичета. Има обаче и още нещо, което е трудно за описание, някаква искра, пламваща пред обектива, някаква енергия, която те кара да гледаш. Най-добрите модели кипят от живот дори когато стоят неподвижни. Не са пасивни, освен ако снимките го налагат. Разбираш ли, Джейк?

— Нито дума.

Той прелисти албума. Криси по бански костюм и обувки с висок ток; Криси с раирана копринена блуза и минипола; Криси с дълга вечерна рокля. После две черно-бели художествени фотографии, направени сред гора. През листата прозираха слънчеви лъчи, голата Криси лежеше върху паднал дънер и срамежливо повдигаше едното коляно, за да прикрие слабините си, а двете ръце висяха над гърдите, без да ги закриват напълно.

— Из Европа й се носеше славата на доста опърничава, но за нашия занаят това е в реда на нещата. Казваха, че можела да купонясва цяла нощ, а в осем сутринта да се яви на снимки съвсем свежа. Приемала работата сериозно. Често побъркват целия снимачен екип — осветителите, гримьорките, гардеробиерките и тъй нататък. Всичко трябвало да е идеално, а знаеш, че никога не става така. Във Франция и лепнали прякора Casse-Couille, превежда се горе-долу като „Трошачка на топки“.

Ръсти плъзна пръсти през дългата си коса и леко подръпна конската опашка отзад.

— Когато се върна, аз и уредих една реклама по националната телевизионна мрежа. За чай с лед. Беше по бяло костюмче за тенис и още преди да си е допила чая, всеки американски мъж искаше да я изчука, да се ожени за нея или да я осинови. От рекламата капнаха към сто и петдесет бона. По-късно направи и някои международни клипове в Латинска Америка и Далечния изток, доста се занимаваше с мода, по пет хилядарки на ден за каталожни снимки, често я фотографираха за различни списания. Само едно й е лошото, не ще да се чука с мен.

— Значи не само талантлива, но и умна — казах аз.

— Да бе, като го спомена, наистина й сече пипето. Не като на повечето моделки. Знаеш ли какво казват, ако чуят, че някоя манекенка има половин мозък?

— Не, но май сега ще науча.

— Много й е.

— Брадат виц, Ръсти. И злобен.

— А знаеш ли какво казва манекенка, когато се чука?

— Какво?

— Хей, момчета, всичките ли сте от един отбор?

— Ръсти, понякога имам чувството, че душевното ти развитие е спряло някъде около двайсет и втората година.

— Хубава година беше. Тъкмо навлизах в професионалния футбол. По една мацка във всеки град, където гостувахме, и две в Балтимор.

— Обвинението няма повече въпроси.

Ръсти остави албума и пристъпи до прозореца. Лепна око на обектива и завъртя настройката.

— Криси се различава от повечето момичета, защото е израснала в богато семейство. Другите идват от ферми из Средния Запад или от бедняшките квартали на Джорджия. На шестнайсет години заминават за Ню Йорк или Милано и през следващите десет години забранят що е книга.

— А пък ти си същински Гутенберг.

— Кой?

— Няма значение. Та, какво казваше?

Той се замисли. Майката и дъщерите бяха изчезнали от съседната зала. В коридора някаква служителка гледаше как една манекенка стъпва върху медицински кантар. Сцената ми напомните претегляне на жокей, само че девойката беше поне с една педя по-висока и не носеше седло. Стори ми се изящна, дори малко слабичка, но служителката надраска нещо в бележника си и произнесе беззвучно: килограм и половина с тъй зловеща физиономия, сякаш за тая работа се полагаше доживотен затвор.

Най-сетне Ръсти се обади:

— Казвах, че Криси имаше всички предимства. Знаеш ли кой е Хари Бърнхард?

— Беше — поправих го аз. — Отсега нататък Хари Бърнхард е в минало свършено. Не се ли занимаваше със земеделие?

Ръсти избухна в смях.

— Да бе. Все едно да речеш, че Рокфелер въртял търговия на дребно. Ако искаш да знаеш, Хари Бърнхард е… беше същинска корпорация, дявол да го вземе. Захарна тръстика, добитък, недвижими имоти и какво ли не още. Къщи в Палм Бийч, Аспен и Лондон. Солидни политически и обществени връзки, големи политически дарения и за двете партии на щатско и национално ниво. Ако някога е хващал мазоли, сигурно е било от игра на бридж в Монако.

— Криси говореше ли за него? — попитах аз.

— Нито дума. Напуснала с дома си още непълнолетна. Малцина знаеха за връзката помежду им, докато не го гръмна.

— Някакви други произшествия? Чувал ли си да е заплашвала някого?

— Криси ли? Виж какво ще ти кажа. Криси Бърнхард може да не е ангел и определено си има мътно минало, но не съм чувал да е сторила зло, комуто и да било, освен евентуално на себе си. Тъй че щом претрепа баща си, което ние с теб можем да потвърдим от първа ръка, значи е имала адски солидна причина.

От Джими Стюарт и Хосе Ферер съм се научил как да разговарям с клиенти.

Добре де, знам, че да гледаш архивни филми не е като да учиш право в някой реномиран колеж или да носиш куфарчето на знаменит адвокат, но всички използваме каквото ни поднесе животът. Лично аз, след като напуснах спортната кариера, неволно се увлякох по примера на филмовите актьори.

В „Анатомия на едно убийство“ Джими Стюарт пуши пура, докато разговаря в затвора със своя клиент Бен Газара.

— Лейтенант, какво е вашето оправдание за убийството на Бени Куил?

Бен Газара крачи напред-назад из шерифската кантора и си напряга мозъка.

— А какви оправдания има? — пита той и веднага разбираш, че пред теб стои умен клиент. Не някакво си дрънкало, а човек с мозък в главата.

— Откъде да знам — отговаря Джими Стюарт с провлачен южняшки акцент. — Вие застреляхте Куил, не аз.

Бен Газара продължава да крачи, после замислено промърморва: