— Просто се чудя — казах аз. — Щом мистър Бърнхард още е бил замаян от упойката, едва ли би могъл да води разговор. Чудя се какво е търсил при него доктор Шийн.

— В тежки моменти някои хора просто искат да бъдат с онези, които обичат — отговори сестрата.

— Да, някои хора — съгласих се аз.

Липсваха ми разцъфналите хибискуси.

Ставах рано, бягах в съда, прибирах се по тъмно. Нежните кървавочервени цветчета разцъфват сутрин заедно с изгрева, а по здрач се затварят.

Hibiscus rosa-sinensis, така ги нарича Чарли Ригс. Червени, виолетови и жълти, те растат буйно из задния двор. Рано призори стоях край кухненската маса и режех папая. Кафеварката бълбукаше и ронеше в каната тъмни капки. Нейде навън проплака котка — зловещ, почти човешки писък. На изток над хоризонта се разтилаха оранжеви ивици, но в моя двор все още тегнеха мътни сенки сред гъсталака от храсти, плевели, дъбове, черници и лаври.

Откъм стълбата долетяха стъпки. Боси нозе потупваха тихичко по дъбовите стъпала. Криси беше облякла старата ми фланелка от Пенсилванския университет, бяла със сини номера. На корема имаше избеляло петно от трева. Дали бях успял да отбия топката, или само се бях озовал с нос в калта? Кой знае? По фланелката нямаше елегантни райета или светкавици, нито пък име на гърба или реклама на спортна фирма. Само номер 58. Просто и ясно. Като мен.

Криси дойде изотзад, прегърна ме и отпусна глава върху рамото ми.

— Говореше насън — каза тя, — но думите не се разбираха.

— Може би съм репетирал речта си пред Върховния съд.

— Не. Беше развълнуван.

— Сънувал съм.

— Разкажи ми.

— Не помня — излъгах аз.

— Аха…

Криси ме пусна и си наля чаша кафе. Не запали цигара. Мъчех се да я накарам да ги откаже. Изобщо винаги се старая да оказвам благотворно влияние върху клиентите. Не убивай повече никого и моля те, престани да пушиш.

Зад прозореца се раздаде птичи крясък. И без да погледна, знаех, че е черният гарван, който си бе свил гнездо в короната на дъба. Веднъж Чарли Ригс ми каза, че гарваните са много верни и се събират за цял живот. За разлика от врабчетата и синигерите.

— Някога смятахме, че повечето птици са моногамни — обясни Чарли, — но това се оказа грешка. Някои женски например тайничко напускат гнездото, за да се чифтосат набързо с мъжкия, който стои по-високо от съпруга им в птичата йерархия. Пчелната царица се съвкупява с двайсетина търтея дневно и всички те умират, когато гениталиите им избухнат.

— Има ли някаква поука в това? — попитах аз.

— Бозайниците са най-развратни — продължи Чарли. — Вероятно по-малко от два процента сред тях са склонни към моногамия.

Ние, хората, явно не спадахме към тия два процента. Гарванът пак изграчи в задния двор, само че този път с бостънски акцент — га-а-а!

Изстисках лимон върху папаята и надникнах навън да видя птицата. Не я забелязах.

— Джейк, за какво си мислиш?

— За нищо.

— Невъзможно.

Не ми приличаше на въпрос, затова премълчах.

— Страх ме е, когато се събудя, а теб те няма — каза тя. — Винаги си мисля, че си ме зарязал.

— Събудих се рано. Нищо повече.

Сънят все още не ме напускаше. Гола жена. Криси? Кой знае? Нямаше едри планове, а осветлението беше лошо. Аз влизах в кадъра, посягах и обгръщах с длани едрите голи гърди. Стържещ звук, после болка. Връхчетата на гърдите се превръщаха в свредла и пронизваха дланите ми. Дявол да го вземе, символиката беше толкова очебийна, че нямаше смисъл да търся доктор Сантяго за анализ.

След съня се събудих облян в пот и тихо напуснах леглото. Криси се размърда, но успях да сляза долу, без да я събудя. Заредих диск в уредбата, пуснах я съвсем тихичко и седнах да слушам как Шаде шепне, че съм нежен майстор. Така си е.

Какво правех? Накъде отивах? Аз съм човек без план, без определена цел. Търкалям се през живота, отскачам от неподвижните предмети, намирам приятели, бия се с врагове, губя любовници. Нося се по течението, тъй близо и същевременно тъй далеч от брега.

В средата на делото не бива да има нищо друго. Не е имало нищо преди; после също може да няма нищо. А сегашното дело бе по-обсебващо от всички останали.

Заради нея. Сега не знаех кое би било по-зле — да я загубя или да се проваля.

Светът сякаш се свиваше около мен. Ейб Соколов приключваше с обвинението. Вчера един криминален експерт бе потвърдил, че отпечатъците на Криси са открити върху изтървания пистолет. После дойде асистентката на съдебния лекар, чиито показания относно причината за смъртта бяха по-важни дори от тези на доктор Куинтана, защото именно тя бе направила аутопсията.

Доктор Мей Линг дойде в съда по бяла престилки с лична карта, защипана върху джоба на гърдите. Беше дребничка, късо подстригана, педантична и придирчива. Просто не си я представях да бърка до лакти в коремната кухина на някой пиян шофьор или — още по-лошо — да преглежда трупа на дете, измъчвано до смърт от жесток втори баща. След като изреди всички дипломи, назначени, стажове и научни публикации на доктор Линг, Ейб Соколов премина към същността на въпроса.

— А сега, доктор Линг, моля ви да разкажете на съдебните заседатели какви изследвания извършихте по отношение тялото на Хари Бърнхард.

По отношение? Брей, че изтънчен си станал, Ейб!

— Най-напред прегледах трупа. Забелязах признаци за три пресни рани, и трите превързани. Свалих бинтовете и установих наличието на рани от малокалибрено огнестрелно оръжие. Върху гърдите все още имаше лепенки от кардиографа. Забелязах татуировка. — Тя спря за момент и прегледа записките си. — Името Емили върху рамото на покойника. Освен изброеното нямаше други рани или белези.

— Какво направихте след това?

— Пристъпих към аутопсията по обичайния начин.

Лесно й е на нея.

— Направих Y-образен разрез през гърдите и корема, като прорязах кожата и мускулите, за да разкрия гръдния кош. След това изрязах и отстраних гръдната кост. Прегледах гръдната кухина за наличие на кръв и други течности.

— И какво открихте? — попита Ейб.

— В гръдната кухина имаше следи от телесни течности, по-точно жълтеникава смес от вода, белтъчини и електролити.

— За какво свидетелстваше това?

— За сърдечната недостатъчност. Когато сърцето и дробовете спират, течностите се оттичат в гръдната кухина.

— Какво направихте след това?

— Разрязах околосърдечната обвивка и взех кръвни пробив аортата. Кръвта бе изпратена в токсикологията за провеждане на стандартните тестове.

Които бяха дали нормален резултат, както вече знаех. Нито арсеник и стари дантели, нито арсеник и стар психоаналитик.

— А след това?

— Разрязах белодробните кръвоносни съдове — белодробната артерия, горната и долната куха вена и аортата. После извадих сърцето и го претеглих…

Тя отново прелисти бележките.

Хайде, кажи ни! Голямо сърце ли имаше Хари?

— Сърнето тежеше четиристотин и пет грама, което е в рамките на нормалното за човек с такова телосложение. Направих разрези през коронарните артерии и открих признаци за стеноза, стесняване на сечението.

— За какво говори това?

— За атеросклероза. Имаше стесняване и втвърдяване на лявата предна низходяща коронарна артерия и на дясната възходяща артерия. Вероятно и двете имаха задръстване около седемдесет, седемдесет и пет процента. Всъщност срещнах затруднения при разрязването им и се наложи да заменя скалпела с ножица.

— Защо?

— Мистър Бърнхард е страдал от онова, което наричаме „вкаменени артерии“. При докосване се усеща калцирането отвътре.

— Какво друго извършихте?

— Прегледах миокарда и сърдечния мускул за следи от предишни сърдечни удари.

— И какво открихте?

— Нямаше белези.

— Нещо друго?

— Потърсих бледи петна, които могат да се окажат признаци за продължителен недостиг на кислород, но не открих такива. Потърсих признаци на тромбоза, но също не ги открих.