— Защото Шийн е страхливец — отвърнах аз — и навярно никога нямаше да се престраши, ако Гай Бърнхард не го бе подтикнал.

— Много теории, малко доказателства — каза Чарли, атакувайки парче пилешко.

— Тази сутрин преди заседанието открих едно доказателство.

— Да не би Соколов да ти е дал каквото търсеше?

— Да. Не уточних какво ми трябва, просто поисках цялото съдържание от бюрото на Хари и то беше там.

— Значи Соколов няма представа какво искаш?

— Изобщо не е в час.

Старият лешояд оглозга пилешкия кокал, после каза:

— Здравата си се вкопчил в това дело.

— Правя каквото мога, Чарли.

— Но готов ли си да загубиш?

— Какво означава това?

— Готов ли си емоционално да живееш и по-нататък, когато… ако загубиш?

И той ме изгледа с онази бащинска загриженост, която съм срещал само у Чарли.

— Добре де — признах аз. — Живея и дишам само за делото. За мен то е по-важно от всичко на света.

Чарли въздъхна и внимателно сложи ножа и вилицата върху чинията.

— Джейк, знаеш ли, че докато ние тук си говорим, кометата Суиф-Тътъл, едно парче скала с диаметър десет километра, лети през космоса право към нас? Пътувайки по сегашната си траектория с двайсет и пет километра в секунда, тя ще рухне върху нашата незначителна дребна планета на 14 август 2126 годила.

— Повечето клиенти на вуйчо Джейк още ще са в затвора — подметна Кип.

— Накъде биеш, Чарли? — попитах аз.

— Това е скалата на Страшния съд — обяви той с тежък глас. — Експлозията ще е милиард пъти по-мощна от бомбата в Хирошима. Облак прах ще обгърне Земята за десетилетия и това ще унищожи цялата растителност, ще съсипе световния климат, ще предизвика глобален глад и навярно ще сложи край на човечеството.

— Еха-а, „Междузвездни войни“! — възкликна Кип.

Аз допих бирата си.

— Схващам, но не приемам идеята. Искаш да кажеш, че при тези мащаби няма значение какво се случва в нашето всекидневие. Като личности сме нищожни прашинки, а като вид…

— Сме обречени — отсече неумолимо Чарли.

— Тогава защо да правим каквото и да било? — попитах аз. — Защо просто не идем на плажа да се печем, да ловим риба и да зяпаме мацките?

— За рибата и аз съм навит — одобри Кип с мазни устни.

— Доколкото си спомням, вече опита да караш по този начин — каза ми Чарли — и го сметна за незадоволителен. Трябва да има баланс. Човек трябва да си намери увлекателно занимание — Мортимър Адлър го нарича игра, а Джоузеф Кембъл — откриване на блаженството. Същевременно не бива да залагаш целия си свят, цялото си самоуважение върху нещо тъй мимолетно като капризите на съдията или заседателите. Не и когато ни предстои така наречената цивилизация да бъде унищожена с…

— С един замашки юнах — подсказа Кип.

След обяд доктор Лорънс Шийн каза на заседателите, че в съзнанието на всеки от нас има тайно кътче, където заключваме най-мъчителните спомени.

— Моята работа е да отключвам това кътче и да освобождавам спомените. Само чрез спомена можем да оздравеем.

Задавах въпросите кратко и ясно, оставяйки Шийн да говори. Исках да е спокоен и самоуверен. Така контрастът щеше да бъде още по-ярък, когато го пречупех. Ако го пречупех.

— Всички спомени се съхраняват някъде в мозъка — продължаваше Шийн. — Някои са достъпни, готови да излязат наяве по всяко време. Други са замразени като в ледник. Аз използвам лекарския си опит, за да затопля този ледник, да разтопя ледовете и спомените да рукнат на воля като река през девствен лес.

Беше затънал до уши в цветисти изрази, но аз го оставих да си играе играта. Също като риба на въдица, щеше да плува насам-натам докато го подсека. Той разказа на заседателите за хипнозата, образните спомени, психодрамата, свободните асоциации и хипнотичното връщане към детството. Продължи да говори за пациенти, отхвърлящи миналото и за неволните проблясъци у жертвите на насилие. Думите спомен и изцеление се повтаряха почти толкова често, колкото и съкращението ПТСС.

— Посттравматичен стресов синдром… този термин навярно ни е познат — обърна се Шийн към заседателите с леко високомерие. — Наричахме го и виетнамски синдром преди време, когато войниците ни страдаха от него. Какъвто и термин да изберем, той означава, че пациентът е потиснал дълбоко в себе си ужасите от миналото.

Той разказа за миналото на Криси Бърнхард. Проблемите с храненето, алкохола и наркотиците, пагубните връзки с мъже, липсващите спомени от детството, чувството, че не владее живота си. Описа разликата между травматичните спомени, които се съхраняват в пълни подробности, и онези, които изобщо не можем да си припомним.

— Травмата от първи тип е кратък инцидент, който оставя ярки, незаличими спомени — обясни Шийн. — Травмата от втори тип се дължи на многократни преживявания и често бива забравена. Съзнанието предвижда идващото насилие физическо, сексуално или емоционално — и потиска паметта, за да продължи да функционира. Естествено, този защитен механизъм е колкото полезен, толкова и вреден. Жертвата не се спасява от мъките при насилието. Тя просто ги усеща по други, самоунищожителни начини. Криси бе преживяла травма от втори тип и поради това не я помнеше, докато не отключих вратичката, за да започна процеса на изцеление.

— Значи тя не помнеше за предполагаемото насилие, докато вие не й го разказахте, така ли е?

— Не, изобщо не е така. Нищо не съм й казал.

Този път Шийн бе възмутен и напълно подготвен, защото знаеше накъде го водя. Той отправи към заседателите небрежна усмивка, за да подскаже, че ще се справи с коварния адвокат.

— Не й ли подсказахте, че е била изнасилена от баща си?

— Не, помогнах й да си спомни какво е станало, за да може да оздравее. Става дума за малко момиченце, подлагано многократно на изнасилване. — Той натърти на думата изнасилване. Думата беше грозна и една от заседателките неволно се сви. — За да преодолее болката и срама, тя е изпадала в транс всеки път. След това не казвала никому. Нито на майка си, нито на учителите, нито дори на самата себе си. Не помнела, защото не си позволявала да помни.

Изглеждаше самоуверен и убедителен. Очевидно беше или блестящ лекар, или цар на шарлатаните. Мислех, че знам кое точно, но можех ли да го докажа? Тогава пуснах записа.

— На колко години си, Кристина?

— На единайсет.

— Щастливо момиче ли си?

— О, да. Имам всичко, което може да иска едно момиче.

Заседателите седяха като омагьосани и слушаха детинския глас:

— Какво имаш?

— Играчки, приятели и чудесна мама.

— А баща ти?

— Той ми дава всичко.

— Мама обича ли го?

— Не знам.

— Кристина, аз съм доктор Шийн. Аз съм приятел на твоята мама.

— Знам. Ти се грижиш за нея. Харесваш й. Тя ми го каза.

— Майка ти е чудесна жена. Разкажи ми за баща си.

— Той я удря. Много я удря и казва лоши думи. Мама се разболя, затова не излиза от стаята. Татко се пренесе в друга стая, близо до моята.

— Удря ли те баща ти?

— Не. Никога. Дори когато съм лоша.

— Кога си лоша, Кристина?

— Когато не правя каквото ми каже татко.

— Той докосва ли те по начин, който те плаши?

— Не.

— Идва ли в твоята стая да ги прави разни неща?

— Не. Не си спомням нищо такова.

Спрях касетофона.

— А сега, доктор Шийн, поправете ме, ако греши, но не чухме ли току-що Криси отрича да е била изнасилвана от баща си?

— Да, чухме.

— След дълги часове предварителни разпити?

— Да.

— Под хипноза?

— Да.

— Инжектирана е с натриев амитал за стимулиране на паметта?

Вярно, знаех, че според Мили Сантяго натриевият амитал не помага, но аз съм адвокат. Мога да си затворя очите, ако смятам, че е в интерес на защитата, а Шийн едва ли можеше да възрази, след като го бе използвал.