— Няма такова животно — обади се Шийн.

Бърнхард не му обърна внимание.

— Докато бил спортен агент, Ръсти влязъл в спор с един свой клиент за комисионата. Имало чернова на договора и спортистът я бил подписал по погрешка. Ръсти искал да представи пред съда черновата за оригинал. А ти си я скъсал.

— Това щеше да бъде измама — казах аз. — Никога не лъжа съда и на клиентите не позволявам да го правят.

— Колко доблестно — каза Бърнхард. — И си загубил от цялата работа. Без фалшивия договор не е имало какво да правиш в съда.

— Както ще загубиш и този път — намеси се Шийн.

Почвах да се чудя дали Бърнхард не го е наел вместо хор от митична трагедия.

— Накарай я да си признае убийство при смекчаващи обстоятелства — изрече властно Бърнхард. — Двайсет години присъда, след дванайсет ще е на свобода. Естествено, губи своя дял от наследството.

— А ако не се съглася?

— Соколов ще получи касетата — отговори спокойно Бърнхард. — Кристина ще бъде осъдена за предумишлено убийство. Доживотен затвор без право на помилване.

— Нямаш друг избор — обади се Шийн, окуражен от бърбъна. — Пуснат ли веднъж записа пред заседателите, спукана ти е работата. Не бих могъл да помогна, дори и да искам. И Господ не може да ти помогне. Просто няма да имаш какво да правиш в съда, също както в случая с Ръсти.

— Има една малка разлика — казах аз тъй враждебно, че Шийн, без да иска се отдръпна назад на дивана. — Никога не съм обичал Ръсти.

Докато карах на север към Маями Бийч, по бузата ми плъзна сълза. После още една.

Не се притеснявах. Не се срамувах.

Аз съм едър и груб. Имам два декара гърди и рамене на зидар. Играл съм оная игра с коженото кълбо на най-високо ниво, макар че имах повече желание, отколкото спортна дарба. Когато веднъж ми строшиха с лакът носа, натъпках си памук в ноздрите и пак излязох на терена.

Свикнал съм с телесната болка и я приемам безропотно.

С душевната болка не е така.

Убиха баща ми в пиянска свада, когато бях на десет години. Беше рибар. Още помня неговите силни, груби ръце и мириса на сол и рибени черна по дрехите му. Често се боричкахме в плитчините край Кий Ларго. Той можеше да държи въдица с едната ръка и да ме метне на рамо с другата. Възхищавах се на неговата сила и търсех утеха в прегръдките му. Той не се боеше да прояви чувства и ми е казвал неведнъж, че ме обича. И до днес ужасно ми липсва.

Един ден видях баща си да седи сам на верандата пред нашата вехта къщичка с тенекиен покрив. Слънцето залязваше над залива, спокойните води искряха в оранжево и сребристо. Татко пиеше от бабиното домашно уиски и отначало си помислих, че очите му сълзят от алкохола. Но не беше виновна пиячката. Нещо ставаше с майка ми и макар че остана премълчано, аз го разбрах. След малко вратата се разтвори с трясък й майка ми хукна навън с развяна руса коса и тясна шарена рокля без ръкави. Изглеждаше като мачкана от валяк, както би казала баба. Минута по-късно раздрънкания ни пикап профуча покрай къщата и изчезна по шосе номер едно. Аз се изкатерих в скута на татко, а той ме прегърна, отпусна брада главата ми и го чух как хълца.

Около една година по-късно никакъв пияница заби нож в сърцето на баща ми. Баба нищо не каза, но винаги съм подозирал, че татко е защитавал честта на майка ми, макар тя да не го заслужаваше. Но може би си въобразявам. Може да са спорили за карти, за футбол или кой има право на риболов край Кард Саунд.

Майка ми замина за Оклахома с един непрокопсаник, който беше прекарал зимата в изоставен фургон недалече от нашата къща. Казваше се Конклин и макар че я напусна, без да се ожени за нея, все пак й остави незабравим спомен — дъщеря на име Джанет. Днес мама отдавна е мъртва. Джанет е в някоя клиника за наркомани, синът й Кип живее при мен. Баба също участва във възпитанието му, понеже смята, че щом е успяла да ме отгледа от парче месо, значи може да го повтори.

Опитах се да разкажа на Кип за баба му, тоест моята майка, но макар че се постарах да разкрася образа — „Беше сърдечна блондинка със заразителен смях, която много обичаше да слуша Елвис от автоматичния грамофон в местната кръчма“. Кип незабавно я заклейми:

— Прилича ми на Джесика Ланг в „Синьо небе“.

Разказах му и за баща си. Да знае, че дори силен мъж може да се разплаче.

— Аз никога не плача — каза Кип.

Вярно беше. Веднъж преживял болката да бъде изоставен, днес той живееше зад висока стена и нищо не можеше да го нарани.

— Не ти ли става тъжно понякога? — попитах аз.

— Не. Никога.

— Когато бях на твоята възраст, четох една книга, която ме накара да се разплача — казах му аз.

— Книга ли?

— Да, едно такова нещо с картонени корици и много листове между тях.

— Знам какво представляват книгите, вуйчо Джейк. Сигурно са били страхотни преди Интернет и сателитната телевизия.

— Наричаше се „Дневникът на едно момиче“ от Ани Франк.

— Знам я, вуйчо Джейк. Гледах филма. Опичало помислих, че телевизорът се е скапал, ама после разбрах, че филмът е черно-бял. — Той замислено сбръчка чело. — Наистина беше тъжно.

— Най-тъжната история, която съм чел.

— Добре, това ли беше вуйчовската поука за днес?

— Не само това. Преди години, докато тренирахме на игрището на Пенсилванския университет, в долината нахлуха тежки стоманеносиви облаци. Висяха право над нас, но към планините беше ясно и слънчево. После заваля проливен дъжд, а в далечината изгря най-ярката дъга, която съм виждал в живота си.

— И какво?

— Просълзих се.

— Защо?

— И аз не знам. Може би защото гледката ми напомни за татко. Искаше ми се да я види. Той обичаше природната красота. Скачащи делфини, торнадо над залива, морски залез.

— Накъде биеш, вуйчо Джейк?

— Не е срамно да си поплачеш. Няма нищо лошо в това да разкриеш чувствата си. — Помъчих се да измисля пример. — Да речем, че си гледал тъжен филм…

— Като „Нежни думи“, където Дебра Уингър умира.

— Да. Няма нищо лошо да поплачеш, ако ти се иска.

— Аха…

— Или пък ако нещо те натъжи, можеш да си поговориш с вуйчо Джейк.

Усетих, че една се удържа да не извърти очи към тавана.

— Разбрано.

— Искаш ли да си поговорим за нещо?

— Не, благодаря, вуйчо Джейк, но се радвам, че си побъбрихме.

Вярната ми колесница стигна до центъра на Маями, после зави по магистралата „Макартър“ към Маями Бийч. Докато се носех на север по Алтън Роуд покрай еврейски гастрономи, погребални бюра и смесени магазини, вятърът най-сетне пресуши сълзите ми. Завих надясно по Единайсета улица, отминах Фламинго парк и се насочих към Оушън Драйв.

Жилищният блок имаше заоблени ъгли, веранда на две нива и широки тераси с декоративни парапети. Стените бяха наскоро боядисани в цвят, който аз бих нарекъл аптекарско розово, но бояджията сигурно имаше по-благозвучно название. Над прозорците надвисваха каменни козирки, а върху покрива стърчеше куличка като параходен комин. Екскурзоводите навярно можеха да й лепнат два-три архитектурни стила, но за нас, местните жители, си беше вехта сграда със слой прясна боя.

Блъсках по вратата цяла минута, преди вътре да светне.

— Криси, аз съм, Джейк.

Тя отвори и ме погледна сънено.

— Знаеш ли кое време е?

— Защо хората вечно задават този въпрос, когато ги будим? Защо поне веднъж някои не каже „Ти акъл имаш ли? Часът е три и трийсет и седем след полунощ“?

— Джейк, не трябва ли тази сутрин да се явим и съда?

Аз прекрачих прага и я сграбчих. Беше само по фланелка „Делфините“ без нищо отдолу. Номер 13. Доколкото знаех, Дан Марино беше верен съпруг, тъй че не вярвах да се спотайва в гардероб. Хванах Криси за раменете и я придърпах към себе си. Беше ме излъгала. Нямах представа дали Шийн и е внушил фалшиви видения, или спомените са истински. Сега това нямаше значение. Беше излъгала мен — своя адвокат и любовник.