Сега видях, че тя гледа не Ръсти, а едрия дебелак на съседната табуретка. Около шейсетгодишен, с охранено розово лице, прекалено дребен нос и масивни загорели ръце под широката бяла риза с къси ръкави. Преди малко човекът на два пъти бе попитал бармана колко е часът. После ме погледна и се усмихна:

— Познавам те. Петдесет и осми номер от „Делфините“, нали?

— Отдавна беше.

— Помня как на един мач срещу „Джетовете“ нахълта в центъра на мелето, разблъска ги, грабна топката… — Той пак се усмихна, после продължи с дълбок, гъгнещ глас: — И хукна в обратната посока. Към вашата врата.

— Бях се объркал в суматохата — обясних аз, навярно за стотен път от години насам.

— Голям късмет, че един от вашите защитници те подкоси.

Да бе! Гаро Епремян не може да ме подкоси дори ако съм пиян и вързан. Просто сам се спънах, а той падна отгоре ми.

Войната свърши, всички знаят. Добрите хора губят пак.

Но това бе прели малко. Сега жената бръкна в малката черна чантичка. Едрият мъж до мен като че я позна и на устните му се появи колеблива усмивка. Когато усмивката изчезна, аз се озърнах към Криси Бърнхард, която вече държеше „Берета 950“ — смешен мъничък пистолет, стрелящ с куршуми двайсет и втори калибър. Общо взето калпаво оръжие за убийство, но пък тежи по-малко от триста грама и оставя в чантата място за цигари и грим.

По лицето й плъзна самотна сълза — стече се покрай изящните очертания на гранитните скули — сетне Криси Бърнхард стисна пистолета с две ръце и даде първия изстрел. Трясъкът не бе силен, напомняше гърмеж на бутилка шампанско и навярно повечето клиенти си помислиха, че управата е решила да почете с пенливия калифорнийски буламач своите гости от „Мо Са Би“ или някоя друга изчанчена тайфа.

Естествено, дебелият мъж с оредяла прошарена коса не помисли подобно нещо. Особено след като високо отдясно върху гърдите му изникна червено петно. За секунда той застина от смайване, гледайки как кръвта шурти по широката бяла риза. После безмълвно вдигна очи към високата млада жена.

Аз също.

По прекрасното лице плъзна втора сълза, искряща в лъчите на малките прожектори над открития бар. Наоколо палми в саксии шумоляха под ласките на мекия нощен вятър, понесъл соления океански дъх, смесен с аромат на жасмин и висококачествена марихуана местно производство.

В цялата сцена имаше нещо холивудско, само че ако това беше кино, аз щях да се метна с плонж от табуретката и да избия от ръката й пистолета, а после тя щеше да се влюби в мен.

Но не се метнах. И тя не се влюби. Всъщност знам ли…

Зяпнал досущ като ченгето от онази снимка, на която Джак Раби застрелва Лий Харви Осуалд, аз я гледах как стреля повторно, този път по-надолу. Куршумът закачи отстрани таза на жертвата и рикошира към пода, откъдето по-късно полицаите го прибраха в найлонова торбичка, както си им е навикът.

Всички знаят, корабът потъва. Всички знаят, капитанът лъже.

Залепнал за табуретката, аз видях как Криси Бърнхард свали пистолета още по-надолу и се прицели в слабините на мъжа.

Всеки има скапаното чувство, че баща му е на смъртен одър.

Мъжът се помъчи да прикрие слабините си с длани. Третият куршум мина между разперените му пръсти, закачи пениса, навлезе в бедрото и се заби в костта, без да я строши.

Всичко това стана за броени секунди. Ръсти дори не мръкна, само дето леко се приведе към мен, по-настрани от стрелбата. Някога на игрището станеше ли напечено, той вечно гледаше да духне към скамейката, а мен оставяше да търча с разбитите си колене срещу разни горили.

Когато тя се прицели отново, аз най-сетне скочих от табуретката, хвърлих се с плонж и избих пистолета. Криси Бърнхард припадна и аз я подхванах — просто стоях и я държах на ръце, а бузата и лежеше върху рамото ми и дългата руса коса ме гъделичкаше по врата. Точно така се появих на първата страница на „Маями Хералд“ — с припаднала хубавица в ръцете и глуповато отворена уста. Под снимката напечатаха: „Адвокат обезоръжава фотомодел… твърде късно“.

Открай време съм си такъв — вечно не ми достига една крачка.

— Отцеубийство — изрече с погнуса доктор Чарли Ригс. — Престъпление, познато още от Библията.

— И от митологията — добавих аз.

— Едип, разбира се — каза Чарли. — И още… чакай да видим.

Да разговаряш с пенсиониран съдебен лекар е като да играеш покер с идеи вместо карти. Днес обаче бе мой ред да раздавам.

— Орест — казах аз. Рядко ми се случва да надприказвам Чарли, затова държах да използвам възможността докрай — Орест обезглавил майка си Клитемнестра, защото организирала убийството на баща му Агамемнон.

Той ме изгледа като любящ учител. Забавно е да докажеш, че не си пропилял петте години учение в Пенсилванския университет. Като първокурсник ме поканиха в студентския театрален клуб да играя Големия Жул от пиесата „Момчета и кукли“, навярно защото останалите от трупата имаха телосложението на Майкъл Фокс. Оказа се толкова интересно, че зарязах физкултурните специалности и се насочих към актьорското майсторство, където поемах най-вече ролите на едри и тъпи образи. Знам, ще речете типажи. Любимата ми роля беше на Лени от „За мишките и хората“ и още си спомням как залата се разхълца, когато помолих Джордж да ми разкаже за къщичката, а той извади пистолета от джоба си. „И ще се грижа за зайците“ — казах аз, а Джордж се прицели в тила ми и публиката почна да подсмърча. Само за едно съжалявам — че баба не беше там.

Както и да е, ето че две кариери по-късно отново играех роли, но вече пред съдии и съдебни заседатели. В момента обаче слушах от стария си приятел какво пише в протокола за аутопсия, който бе успял да докопа благодарение на бившите си колеги от моргата.

Куршумите не би трябвало да убият Хари Бърнхард, обясни Чарли Ригс. И нямало да го убият, ако имал здраво сърце. За жалост дългогодишната употреба на бърбън от Кентъки, говеждо от Канзас и пури от Куба му била докарала седемдесет и пет процента задръстване на коронарните артерии.

— Шокът от стрелбата е предизвикал мощен прилив на адреналин — каза Чарли, прелиствайки протокола. — В комбинация с блокираните артерии това би трябвало да го убие на място.

— Но не го уби — възразих аз — Той оцеля. Казват, че операцията била успешна.

— Да, извадили куршумите и спрели кръвоизлива. Но между бара и операционната зала организмът му е претърпял няколко тежки шока, особено пък за човек с увредени артерии. Докато се възстановявал в интензивното отделение, клетият мистър Бърнхард изпаднал в спонтанна вентрикуларна фибрилация. Мускулните влакна на сърцето не получавали достатъчно кислород. — За илюстрация Чарли бързо разтвори и сви юмрук. — Сърцето трепери, тресе се, но не изпомпва кръв. Сърдечната дейност спира. Лекарският екип се опитва да я възстанови, но не успява. Смъртта е неизбежна.

— Но когато го качиха в линейката, той беше добре — казах аз.

— Добре ли?

Едната рошава вежда на Чарли подскочи нагоре. Беше използвал тази мимика стотици пъти, за да покаже на съдебните заседатели, че адвокатът отсреща е гола вода. Чарли Ригс бе работил като главен съдебен лекар на област Дейд цели двайсет и пет години, преди да се оттегли на островите, където днес лови риба и пие домашното уиски на баба Ласитър. В момента седеше в моя кабинет високо над булевард „Бискейн“ и споделяше мъдростта си съвършено безплатно, ако не броим обещанието да му купя нова въдица. Беше дребен, брадат, кривокрак и носеше стари очила, закрепени от едната страна с изкривена рибарска кукичка. В ъгълчето на устните му стърчеше изгаснала лула от морска пяна.

— Добре ли? — повтори той. — Кръвта на мистър Хари Бърнхард бликала от три огнестрелни рани. Дори четири, ако броим пениса и бедрото, засегнати от един куршум.

— Добре, да броим пениса. Ако беше мой, непременно щях да го броя. — Аз прелистих рапорта на санитарите и болничните документи. — Но той е оцелял след операцията, при която лекарите извадили куршумите и спрели кръвоизлива. След като го закърпили и прехвърлили в интензивното, състоянието му било критично, но стабилизирано. И това продължило два часа.