— На английски, моля — приканих го аз.

— Да бе, докторе, стига с тия тъпотии — обади се Кип.

— Кипърс!

— Спокойно, вуйчо Джейк. Не помниш ли Джеймс Мейсън в „Присъдата“? Подготвя доктора за показанията, ама онзи е голям тиквеник и казва: „Тя се задави, понеже получи обратна перисталтика“. А Джеймс Мейсън му вика: „Стига с тия тъпотии, докторе. Повърнала е и винаги я наричай на малко име: Деби повърна“.

— Филмът не ми допадна особено — каза печално доктор Розън. — Историите за лекарска немарливост винаги ме изнервят. Но Джеймс Мейсън ми хареса.

— Той беше злодеят — уточни Кип. — Шибаният Принц на мрака!

— Кип!

— Тъй му викаше Джак Уордън. Мислех, че адвокатите го смятат за комплимент.

И тъй, когато зае свидетелското място, Розън вече говореше на нормален английски, засуквайки от време на време мустак, докато изслушваше въпросите ми. Той обясни, че припадъците на Криси са предизвикани от постепенно спадане на кръвното налягане и че тя губи представа къде се намира, преди да припадне.

— Следователно има кратък период, през който тя е в съзнание само отчасти? — попитах аз.

— Да. При падането на кръвното налягане настъпват няколко секунди преди самия припадък, когато й причернява, вижда кръгове и тъй нататък.

— Способна ли е през този период да обработва информация?

— Възразявам, неясен въпрос — викна Соколов.

— Приема се — каза съдията Стангър.

— Способна ли е в това състояние Криси да оформи съзнателна мисъл, да изпълни определена задача?

— Възразявам, подтикване към догадки.

Преди съдията да приеме протеста, аз побързах да задам въпроса по нов начин.

— Доктор Розън, да предположим, че пациент с класически неврокардиогеничен синкоп е изпаднал в началната фаза — тоест пулсът и кръвното му налягане спадат, човекът е замаян и след секунди ще припадне — способен ли е такъв пациент съзнателно да изпълни определена задача?

— Възразявам, предполагат се недоказани факти.

— Няма да подкрепя възражението — каза Стангър. — Това е допустим хипотетичен въпрос към експерт.

Понякога на съдиите им омръзва от възражения, а и те като всички нормални хора искат да чуят отговорите.

— Тук навлизаме в неизследвана територия — каза доктор Розън. — Има определен кратък период, през който човек губи съзнание. В даден момент, точно преди припадъка, той не би могъл да изпълни съзнателно и най-проста задача.

— Като например да се прицели и да натисне спусъка?

— Да. Необходимата комбинация от умствени, нервни и двигателни умения е невъзможна в това състояние.

Благодарих на доктора и се озърнах към заседателите. Един-двама ми кимнаха и аз също кимнах.

Понякога толкова се обърквам, че трябва да си записвам всичко в бележника. Тегля отвесна черта през средата на страницата и драскам отляво какво знам, а отдясно — какво не знам.

Криси вярваше, че е била изнасилена от баща си. Но така ли беше наистина? Не знаех.

Ръсти ме беше накиснал в полза на Гай Бърнхард. Защо? Не се съмнявах, че го прави за пари.

Гай стоеше зад играта с мозъка на Криси. Той беше накарал Шийн да я програмира за убийството на Хари Бърнхард. Но защо? Cuo bono? Вярно. Гай печелеше от цялата работа. Но така или иначе той щеше да получи половината от наследството. Защо беше толкова алчен, та да иска всичко, и то незабавно? Защо държеше да убие баща си и да вкара в затвора заварената си сестра? Трябваше да има нещо повече от наследството, но засега то се изчерпваше с един въпросителен знак в дясната половина на страницата.

Шийн бе подлъгал Криси да се изповяда на запис и сега разполагаше с доказателство за предумисъл. Всъщност разполагаше ли? Дали Криси не беше замесена в някаква двойна измама, в някакъв съдебен еквивалент на игричката тука има — тука няма? Не разиграваше ли и мен? Вчера, докато Кип гледаше по кабела „Малтийският сокол“, чух как Хъмфри Богарт казва на Мери Астор: „Няма да вадя кестените от огъня заради теб.“

Записах всичко и след това започнах отново, само че този път пренебрегнах истинските събития и се мъчех да съобразя кое ще прозвучи най-добре. Това не се учи в правните факултети, научаваш го мимоходом из съдебните зали и коридорите.

Добре, да започнем от върха. Криси вярваше, че е била изнасилена от баща си. Това й даваше мотив — но не и законно оправдание — да го убие. Ако повярваха, че наистина е така, заседателите можеха да проявят съчувствие към нея, но бяха длъжни да изпълнят закона. Тя не бе действала при самозащита или зашита на трето лице и беше напълно нормална. Аргументите ми около припадъка си бяха чиста проба вятър и мъгла. С други думи нямахме никаква защита, а след като Шийн ме халосаше по главата с изчезналата касета, както заплашваше да стори, ако го призова, наличието на предумисъл щеше да бъде доказано.

Невероятно, но факт — бележникът ми доказваше недвусмислено, че за нас би било далеч по-добре Криси да не е изнасилвана от баща си. Ако не бе имала мотив да убие Хари, това намаляваше вината й, то правеше още по-наложителна грубата намеса на Шийн, за да се стигне до убийството. Ако доведеният брат и психоаналитикът бяха скалъпили всичко от начало до край, така по-лесно щях да прехвърля вината върху тях. „Те са дръпнали спусъка, именно те, а не тази клета, объркана млада жена.“

Но така ли беше в действителност? Не знаех. И в момента нямаше значение. Важна беше единствено Криси. Затова реших да заложа всичко на една карта — унищожаването на доктор Лорънс Шийн.

Лорънс Шийн, възпитаник на Туланския университет и Медицинския институт в Маями, бивш служител на Джаксъновата мемориална болница и Масачузетската обществена клиника, специалист по психиатрия и автор на няколко скучни статии, не знаеше накъде съм тръгнал. Не знаеше какви карти имам и дали не блъфирам.

От Чарли Ригс съм научил трите основни елемента на доказателството, че мистър Еди-кой си е извършил престъпление: мотив, възможност и средство. В същия ред върви и доказването. По тази причина започнах от онова, което Чарли нарича causa, тоест причина или мотив за престъплението.

— Хари Бърнхард бе ваш приятел, нали, докторе?

— Да, отдавна.

Шийн се усмихна, сякаш си припомняше топли дружески мигове. Харесваше въпроса и беше доволен от своя отговор. В края на краищата кой ще вземе да убива стария си приятел?

— Кога за последен път вечеряхте с Хари Бърнхард?

— Кога ли? Ами… не знам. Не помня.

— Кога за последен път посетихте дома му?

Той опипа възела на клубната си вратовръзка. Беше облечен със спортно сако от тъмносин кашмир и сив панталон. Бръсната му глава лъщеше под луминесцентното осветление.

— Беше доста отдавна.

— Посещавали ли сте дома му след смъртта на неговата съпруга Емили?

— Не, доколкото си спомням.

Вече изглеждаше озадачен и се питаше накъде бия.

— А това прави колко… почти петнайсет години, нали?

— Да.

— След смъртта на Емили случвало ли се е да вечеряте с Хари Бърнхард?

— Не, доколкото си спомням.

— Канили ли сте го в дома си?

— Не.

— Ходили ли сте заедно на мач?

— Не.

— Случвало ли се е да вдигнете телефона и да му кажете „Хари как я караш?“ или нещо подобно?

Той опипа брадичката си.

— Хари Бърнхард не беше от приказливите.

— Значи отговорът е не. Никога не сте се обаждали на Хари Бърнхард.

— Не, не съм.

— В такъв случай се питам, докторе, как можете да наричате Хари Бърнхард свой приятел.

— Възразявам, спор със свидетеля!

Соколов изглеждаше отегчен, но имаше право.

— Приема се — каза съдията Стангър.

— Не е ли истина, доктор Шийн, че бяхте приятел на Емили Бърнхард, а не на Хари?

— Възразявам! — пропя Соколов. — Доктор Шийн е свидетел на мистър Ласитър.