— Да.

— И сте приятел на Криси?

— Както казах, някога бях неин агент.

— Поздрави ли тя някого в клуба?

— Не забелязах такова нещо.

— Бързо ли тръгна към мистър Бърнхард?

— Не. Полюшваше се с онази типична походка на фотомодел.

— Бавно ли?

— Да.

— Вяло?

— Не знам какво означава това.

И аз не знаех, докато не потърсих в речника синоними за немощно, безсилно и апатично.

— Изглеждаше ли като в транс? — попитах аз.

— Никога не съм виждал човек в транс — отговори той, — освен по филмите. По-скоро изглеждаше, като че много й се спи.

— Сякаш вървеше насън?

— В известен смисъл.

— Което може да се нарече транс, нали?

— Възразявам! — скочи Соколов. — Повторение.

— Приема се. Мистър Ласитър, мисля, че вече изчерпахте темата.

— Благодаря, ваша чест — казах аз и леко се поклоних не толкова в знак на почит към съдията, колкото, за да си разкърша гърба.

— Кажете, мистър Маклийн, опита ли се Криси да избяга, или по някакъв друг начин да предотврати задържането си?

— Не. Просто припадна.

— Известно ли ви е Криси да е страдала и друг път от главозамайване или припадъци?

Очаквах да чуя „Не знам.“ Ръсти се замисли.

— Да, спомням си. Два-три пъти припадна на снимки. Казах й да отиде на лекар, но не знам дали ме е послушала.

Това накара заседателите да се замислят. И мене също.

— Дали си я спомням? — попита с усмивка докторът. — Минахте ли току-що през чакалнята, мистър Ласитър?

— Естествено.

— И какво видяхте.

— Петима-шестима старци да четат списания.

— Точно така. В един кардиологичен кабинет рядко се мярка приятна гледка като мис Кристина Бърнхард.

Седях в кабинета на доктор Робърт Розън. Той имаше частна клиника недалече от пренаселените жилищни комплекси в северния край на Маями Бийч. Средна възраст на местното население — от шейсет и пет нагоре. Докторът имаше мустак в стил Салвадор Дали и чорлава гъста коса. Взираше се в медицинския картон на Криси през очила без рамки. На стената зад бюрото му висеше импресионистична картина, изобразяваща жена в градина.

— Приятно момиче е тази Кристина — каза той, прелиствайки папката с медицинските документи. — Нейният лекар я прати при мен заради странни припадъци. Тя призна, че от време на време е употребявала кокаин, но не през последните дванайсет месеца. Направихме тестове за възпаление на сърцето, които се оказаха отрицателни. Естествено, бояхме се от внезапно нарушение на сърдечния ритъм. Точно това уби онзи млад баскетболист.

— Реджи Луис — подсказах аз.

— Същият. След онези припадъци изобщо не е трябвало да играе. При неговия случай сърцето изпаднало във вентрикуларна фибрилация; той загубил съзнание мигновено, като изгаснала лампа. Няма пулс, няма кръвно налягане. Понякога сърцето заработва отново. Понякога не и човекът умира.

— Но при Криси не е това.

— Не е. Направихме изпитание с подвижната маса. Прикрепихме Криси и я наклонихме под ъгъл осемдесет градуса. Припадна след… — Той прелисти папката. — След трийсет и осем минути. Класически неврокардиогеничен синдром. Не е фатално, но човек може здравата да си удари главата при падане.

— Припадъците внезапни ли са, както при нарушение на сърдечния ритъм?

— Не. Става постепенно, докато пулсът и кръвното налягане спадат. Пациентът се чувства замаян.

— И няколко секунди е в полусъзнание? — попитах аз. Подвеждах свидетеля, или по-точно човека, който щеше да стане мой свидетел.

— Да, мисля, че е така.

Благодарих на доктора, който отказа да вземе обичайната си такса от триста долара. Благодарих му още веднъж, а той заръча да предам на Криси, че е време за контролен преглед.

Вторият ден от разпита на свидетелите започна с показанията на санитаря, бивш спасител от Маями Бийч, който бе откарал Хари Бърнхард до болницата. Пациентът губел кръв от три огнестрелни рани и бързо изпадал в шок. Измерил кръвното му налягане — било деветдесет на шейсет и продължавало да пада; инжектирали ефедрин за стабилизиране; поставили чу венозна система; направили електрокардиограма и я изпратили по портативния факс в спешното отделение; разговаряли по радиостанцията с хирурзите в болницата, после сложили на пациента кислородна маска. Да, той бил в съзнание.

— Каза ли нещо мистър Бърнхард? — попитах аз, когато дойде моят ред.

Нямаше да питам, ако не знаех отговора. За разлика от федералните съдилища и някои други щати, във Флорида защитата има право да разпита всички свидетели на обвинението преди процеса. Затова знаех, че санитарят няма да изтърси: „Да, старецът рече: Кристина, защо го направи? Защо, след всичко, което съм сторил за теб?“

— Той отговори на въпросите ми къде е ранен и какви лекарства взима — каза свидетелят.

— Друго?

— Мърмореше нещо.

— И какво бе то? — настоях аз. Понякога прокурорските свидетели приемат прекалено сериозно инструкцията да отговарят само в рамките на въпроса.

— Емили. Той повтаряше: „Емили, съжалявам.“ После му сложих кислородната маска.

Е, бих предпочел да е казал: „Кристина, съжалявам. Съжалявам, че те изнасилих, когато беше малка. Имаш пълното право да ме застреляш и ако не го бе сторила, сам аз щях да се застрелям“. Но адвокатът приема каквото му поднесе съдбата. Засява тук-там семенца, наторява ги, ако може, и се надява да поникнат.

— Само това ли каза? — попитах аз — Емили?

— Само това чух.

— И ставаше дума за Емили, покойната съпруга на мистър Бърнхард?

— Не знаех за кого ставаше дума.

Но заседателите вече знаеха.

След санитаря изслушахме доктор Нубия Куинтана, лекарката, почистила раните и въвела в гръдната кухина тръба за отстраняване на кръвта и въздуха, спряла вътрешните кръвоизливи, извадила двата заседнали куршума и инжектирала на Хари солидна доза антибиотици. Тя използваше разни сложни думички като хемопневмоторакс, но ми допадна, защото остави у заседателите ясното впечатление, че операцията не е била кой знае колко сложна.

— Куршумите бяха двайсет и втори калибър, нали? — попитах аз.

— Трябва да проверя в полицейския рапорт отговори доктор Куинтана. — Бяха малък калибър, но дали двайсет и втори или двайсет и пети, не мога да преценя.

До неотдавна беше стажувала като обществен лекар в Джаксъновата мемориална болница, където далеч не е рядкост да видиш огнестрелна рана, само че от по-едър калибър, както си му е ред при уличните престрелки.

— Имаше ли засегната артерия от куршумите?

— Не.

— Прекомерен вътрешен кръвоизлив?

— Не.

— Всъщност тревожеше ви единствено раната в гърдите, нали?

Лекарката се усмихна снизходително.

— Всички рани ме тревожеха. Най-сериозната беше пробивът на белия дроб.

— Изразих се неправилно — казах смирено аз. Имам принцип: винаги си признавай грешките. Заседателите го смятат за честност и ще те харесат. — Може ли да се каже, че нито една от раните не застрашаваше живота на пациента?

— Да, не го застрашаваха пряко, ако бъдеха обработени бързо и правилно.

— Което бе сторено, нали?

— Да.

— А какво бе състоянието на мистър Бърнхард след операцията?

— Сериозно, но извън непосредствена опасност.

— Тоест стабилно?

— Да.

— Нормален пулс и кръвно налягане?

— Да, и в рамките на нормалното.

— Когато изнесоха Хари Бърнхард от операционната, очаквахте ли да умре два часа по-късно?

— Протестирам — викна Соколов. — Очакванията на лекаря нямат връзка с делото.

— За мен имат — бързо отвърнах аз. Надявах се заседателите да пренебрегнат първоначалните съдийски инструкции и да се ядосат на Ейб, че прекъсва информационния поток.