Щрак.

Пак. По дяволите! Изчаках, но вече нямаше нищо. Само тихото шумолене на въртяща се лента. Потърсих друга касета. Нямаше. Погледнах датата — 14 юни 1995 година.

Обмислих всички неща, които би могла да разкаже Криси на психиатъра два дни преди да убие баща си. Нито една от възможностите не ми се харесваше.

Ниска, набити никарагуанка с бяла престилка сипа в чинията ми черпак студено гаспачо14. Хапнах малко, без да сърбам или да капна доматено пюре върху небесносинята си риза. Действаше освежаващо в горещия юлски ден, но по мое мнение малко бяха прекалили с черния пипер.

— Надявам се, че харесваш манго — каза Гай Бърнхард.

Беше по джинси и червена карирана риза със запретнати ръкави. Имаше мускулести ръце с издути вени, но лицето му беше меко, с пухкави бузи, от който очите изглеждаха вечно присвити.

— Много — казах аз. — Имам едно дръвче в задния двор. Кентски сорт.

Гай махна с ръка на друга прислужница, която се зае да налива във високи чаши студен чай от манго.

— Сигурно живееш в Коконът Гроув.

— Как позна?

— Лийт Кент е засадил първите мангови дръвчета по тия места през 1932 година. Няма по-вкусен сорт, но плодовете са толкова нежни, че не стават за транспортиране. Тук отглеждаме Къшман Хейдън, Глен и малко Нам-Док-Май от Тайланд. Много са сладки и без жилки.

Седяхме от двата края на дълга маса сред закритото дворче в имението на Бърнхард край Хоумстед, на около петдесет километра южно от Маями. Отгоре ни пазеше сянка клонест кедър, а някак вентилатора раздвижваха тежкия, влажен въздух. Между нас, от едната страна на масата, седеше жената на Гай, Лорета — около трийсет и пет годишна, с боядисана коса и понатежали бедра. Срещу нея бе седнал доктор Лорънс Шийн, облечен с бежова спорта риза, къси панталони в същия цвят и бейзболно каскетче. Лорета вече бе видяла сметката на три дайкирита с манго и по горната й устна лъщяха жълти мустачки.

— Гай е побъркан на тема манго — каза Лорета с едва доловим акцент от Джорджия. — Тия плодове направо са му израсли на мозъка.

— Татко ги е отглеждал още преди да получи парите на Касълбъри — каза Гай. — Аз използвам същата торна смес, която съставил преди трийсет години. Както се казва, щом не е счупено, защо да го поправяш? Мангото ми е влязло в кръвта, това е.

— Така си е, скъпи — изгука Лорета. — Слава Богу, че и аз го обичам. — Тя ми намигна. — Гай не иска да си признае, но се разведе с Мери Ан, защото не ядеше манго.

— Имаше алергия — обясни Гай, довършвайки гаспачото.

— Може да е било психосоматично — обади се доктор Шийн. — Ако Гай и Мери Ан са имали други проблеми, мангото постепенно е почнало да олицетворява Гай.

— О, писна ми! — възкликна високо Лорета. — Стига с тия психарски приказки, Лари.

— Помисли малко — продължи докторът с лека усмивка. — Нима мангото не е плод от труда на Гай както в буквален, така и в преносен смисъл? Следователно Мери Ан го е отхвърляла, отказвайки да яде неговите плодове.

— И други работи е отказвала да яде, ако Гай не ме лъже — каза Лорета, после пак намигна и избухна в смях, последван от звучно оригване.

— От мангото се изприщваше цялата — каза Гай. — Плюс стомашни спазми и главоболие. Нямаше нищо общо с мен.

Лорета се облегна назад.

— Вече седем години сме женени и нито веднъж не съм се оплакала от главоболие, нали, скъпи?

— Да, Лорета. Ти си голяма работа.

— Тъй ме е учила мама. Да не създавам ядове на мъжа си. — Тя се озърна да види дали слушам, после пак се завъртя към Гай. — Не като онази твоя заварена сестра. Разглезена още от първия ден, само знае да се перчи с дългите си крака. Виж я сега. — Лорета Бърнхард изглеждаше извънредно доволна, че нейната зълва (или може би заварена зълва) е получила каквото й се полага. — И ако питате мен…

— Никои не те е питал, Лорета — прекъсна я Гай.

— Татко ти изобщо не е докосвал това момиче — продължи упорито тя, гледайки вече към мен. — Хари беше златна душа, никога не си е позволявал волности с мен или с когото и да било. Онова момиче будалка всички ви. Бас държа, че отдавна се е приготвила да гръмне Хари, а пък всичките тия приказки за изнасилване са й хрумнали от някои филм по телевизията.

— Защо? — попитах аз.

Лорета се втренчи в мен.

— Как така защо?

Никарагуанката прибираше чиниите от супата, друга прислужница сервираше жълтоперка на скара със сос от манго. Гай си взе от подноса пържени сладки картофи.

— Защо й е да убива баща си? — попитах аз. — Какъв мотив има?

— Пари, пари. Нали все за тях става дума.

— Ами имотите? — обърнах се аз към Гай. — Как е според завещанието?

— Петдесет на петдесет — каза той. — Аз и Криси делим всичко.

— Но ако я осъдят за убийство, тя губи наследството — възразих аз, дъвчейки крехко парченце риба. — Попадне ли на топло, ти получаваш всичко.

— Точно затова е скърпила цялата шантава история — заяви победоносно Лорета. — От теб се очаква да я измъкнеш, а моят мекосърдечен съпруг ще ти помага, макар че да ме убиеш, не знам защо го прави. Та тя уби баща си, за бога. И ако й се размине, Гай е длъжен да дели с нея. Не ми се вижда справедливо.

— Всъщност дори не е необходимо да я измъкна — уточних аз. — Ако бъде осъдена за непредумишлено убийство, Криси получава своя дял от наследството.

— Защо? — попита Лорета.

— Такъв е законът. Ако на някой не му се чака и убие родителите си, отива направо в затвора без наследство.

— Не и в Калифорния — обади се доктор Шийн. — Там около подобни истории разиграват големи циркове.

— С мечки и клоуни — кимнах аз. — Но при непредумишлено убийство нещата са по-различни. То се смята почти за нещастен случай.

За момент Лорета сбръчка лице в знак на дълбоко умствено напрежение.

— Тогава защо изобщо да й помагаме? — Тя стрелна очи към съпруга си. — Що за мъж може да бъде чак дотам…

— Всеотдаен? — подсказах аз.

— По-скоро глупав! — Лорета безпомощно сви рамене и продължи да гледа мъжа си. — Извинявай, скъпи. Обичам те безумно. Просто не те разбирам. Аз да бях, първа щях да хвърля камък по нея.

Гай кротко режеше рибата без капка желание да се включи в разговора. Женените мъже си имат патентован начин да сменят темата — просто не обръщат внимание. След малко Гай махна към мен с вилицата.

— Харесва ли ти храната, Джейк?

— Невероятно. Жълтоперката е чудесна, а сосът още по-добър.

Гай се усмихна.

— Моя рецепта.

— Изключителна комбинация: сладко манго, умерено лютив лук от Джорджия, ако не греша… и мъничко хрян.

— Позна.

— Има още някакъв вкус, но не мога да се сетя.

— Кориандър.

— Точно така. И малко зехтин.

— Много добре — каза Гай. — Наблюдателен си. Това е голямо достойнство за един мъж.

— И адвокат — добави Лорънс Шийн.

Аз кимнах и продължих да се храня, адски горд с кулинарния си познания. Ако можех сега да разгадая и тия образи срещу мен…

След като разчистиха чиниите, прислужниците донесоха мангов сироп за изплакване на небцето, последван от пилешки шишчета с манго, в чийто вкус лесно разпознах добавката на оцет и кафява захар, но изобщо не усетих кълцаните мариновани чушлета. После дойде ред на крем карамел с манго и пасионфрут, а накрая еспресо — колкото и да се напъвах, не открих в него вкус на манго.

Лорета имаше право. Гай беше побъркан на тема манго.

Гай също имаше право. Аз наистина съм наблюдателен. Чудех се за същото нещо, което тормозеше подпийналата Лорета. Защо му трябваше на Гай Бърнхард да спасява една заварена сестра, която не бе познавал през първите седемнайсет години от живота си? Защо й помага на привилегированата, разглезена любимка, когато всяка по-мека присъда му отнемаше половината от наследството?