Но не бях съгласен с Лорета.

Гай Бърнхард не беше глупав.

Защо ли си мислех, че не е и всеотдаен?

Двамата с доктор Шийн опирахме рамо до рамо на задната седалка на джипа. Гай Бърнхард се беше настанил отпред вляво, а зад волана седеше униформен пазач. Пред нас имаше още един джип, а трети ни следваше. И в двете съпровождащи коли имаше по един телохранител със заредена пушка.

Подскачахме по коловози и отводнителни канавки между редове ниски мангови дръвчета, а Гай Бърнхард говореше неуморно за торове, добив от декар и още безброй никому ненужни подробности за Mangifera indica, включително дребния факт, че е роднина на кашуто.

Вдъхвах мускусния аромат на градините, слушах Гай с половин ухо и се чудех що за странна двойка са Гай Бърнхард и Лари Шийн. Не можех да се отърва от чувството, че Гай далеч не е чак толкова прост овощар, за какъвто се представя, а Шийн крие повече тайни от всичките пациенти на Фройд, взети заедно.

— Да не е плъзнала някаква напаст из градините? — попитах аз.

Гай се озадачи за момент, после видя, че гледам голямата пушка, закрепена между предните седалки.

— А, това ли? Да, двукрака напаст. Пазя си водата, която е по-ценна от плодовете… какво ти, по-ценна е и от петрола. Издълбахме си собствени кладенци и някои от съседните фермери претендират, че пресушаваме техните. После властите ни притиснаха, че сме били понижили с една педя нивото на езерото Литъл Бас.

Минахме под десетметрова напоителна кула, която приличаше на нефтена сонда и аз се загледах в пъстрата дъга над мощната водна струя, обикаляща бавно в кръг. Лъхна ни облак прохладна мъгла.

— Занимаваш ли се с екологични дела, Джейк? — попита Гай.

Сега пък ме изкушаваше с намеци за съвместен бизнес.

— И бъкел не разбирам от тая тема.

— Трябва да се научиш. Всичките тия наредби са същински рай за адвоката. Искат да ни глобяват по десет хиляди долара на декар, представяш ли си? Рекох им да съдят Господ за сушата.

— Ами съседите?

— Майната им. Когато техните кладенци пресъхнаха, почнах да им продавам вода. Изкарах специално съдебно решение — татко имаше връзки в Талахаси — да се водим за нещо като общинска благоустройствена служба. На някои местни фермери, дето отглеждат лимони и авокадо, нещо не им хареса цената, а и мен не харесаха, та се оплакаха, копелетата, на прокуратурата, Комисията по природни ресурси, на Армейския инженерен корпус и на местния конгресмен, дето не може да различи кладенец…

— От дупка в земята — подсказах аз.

— Именно. Аз пък рекох: да ви го начукам. Няма вече вода за вас, а ще помпаме колкото ни разреши Службата по водните ресурси, че и отгоре. — Той се разсмя. Минахме по дървен мост към нова част от градините. — Сега разни бабаити се промъкват тук нощем да ни режат напоителните маркучи.

След около петнайсет минути завихме по път, посипан с натрошени миди, и се озовахме в разсадник, където отглеждаха палми от десетина различни вида. Тук също имаше напоителни кули, разпращащи из небето дълги, изящни струи.

— Татко обичаше да отглежда растения — каза Гай. — Джейк, някой път трябва да дойдеш в Палм Бийч, да видиш какви чудеса е направил в именното. Нали, Лари?

До мен бейзболното каскетче на доктор Шийн кимна утвърдително.

— Най-много се увличаше по цъфтящите дървета. Жакаранда, махагон, див тамаринд. Садил ги е още навремето за стария Касълбъри, а продължи и след като наследи имота. Обичаше сам да ги копае, да си изцапа ръцете с пръст.

— Какъвто бащата, такъв и синът — каза доктор Шийн, като свали каскетчето и плъзна длан по лъскавото си теме.

— Вярно — каза Гай. — Крушата не пада по-далеч от дървото.

— Хубаво би било да го видя — съгласих се и аз.

— Заповядай, когато решиш — отвърна Гай, опипвайки златната си обеца.

Обицата изглеждаше някак не на място върху ухото на този прост фермерски син. Лично аз не нося обица или чантичка и не казвам чао, тъй че мъж с пробити уши ми се вижда точно толкова странен, колкото монахиня на лов за пъдпъдъци.

Джиповете прекосиха тесен напоителен канал в дъното на плитък овраг. Гай подхвърли на шофьора няколко думи на испански, а аз се обърнах към Шийн.

— Вие сте доста близък със семейството, нали?

— О, посещавам ги вече от двайсет години, но всъщност съм по-скоро приятел, отколкото лекар.

За Гай Бърнхард искаше да каже. Предполагах, че за Криси все още е лекар. И въпреки очевидните опити на Гай да помогне на Криси, неволно се чудех коя връзка е по-силна за Шийн с пациентката или с приятеля.

— Трябва да задам и на двама ви няколко въпроса по делото.

— Ами питай, дума дупка не прави — каза Гай и се разсмя. — Виж, куршумът е друго нещо.

Поседях мълчаливо, опитвайки да прикрия изненадата си. Един добър адвокат трябва да запазва самообладание както в съда, така и извън. Бащата на този човек беше застрелян само прели две седмици, а той СИ правеше майтапи. Вярно, всеки реагира на тежката загуба посвоему, но просто долавях някаква фалшива нотка. Обърнах се към доктора.

— С батерии ли работи касетофонът, който използвате при сеансите?

— Ами, може и с батерии. Но обикновено го включвам с адаптор в мрежата, инак би трябвало да сменям батериите по два пъти седмично.

— Аха… Стори ми се, че има някакъв пропуск в записа от хипнотичния сеанс, когато Криси за първи път си спомня насилието.

— Пропуск ли? — невинно се изненада Шийн. — Може касетата да е свършила и да съм сложил нова.

— Не. Бяха записани около две трети. Тъкмо питате Криси за баща й, и изведнъж записът спира. След това продължава, но, разбира се, не е ясно колко време е минало.

Докторът сви рамене.

— Понякога секретарката ми се обажда, че има спешно повикване, и тогава приключвам. Или пък е трябвало да приема пратка от аптеката. Кой знае?

Във всеки случай не и аз. Не бях чул нито обаждане на секретарката, нито глас на куриер с пакет лекарства. Само едно щрак, а след това Криси изведнъж си възвръщаше спомените.

— А на последния запис от четиринайсети юни тя се кани да ви разкаже за някакво свое решение, но вие изключвате касетофона.

— Не бих направил такова нещо. Прегледахте ли записките ми за сеанса?

— Да. В тях просто пише, че Криси била напрегната и развълнувана. Препоръчвате да продължи да взима лекарства и да ви посети на седемнайсети.

— Но вечерта на шестнайсети… — започна той, без да довърши.

— Спомняте ли си колко време остана Криси в кабинета ви на четиринайсети юни?

— Не съвсем.

— Но можем да проверим в приемната книга.

— Да. Бихме могли, искам да кажа. Но ако не е имало друг пациент веднага след нея, може да изглежда, че е останала по-дълго, отколкото в действителност.

— Аха… Колко траеха сеансите обикновено?

— Зависи. Хипнотичните сеанси траеха по два-три часа, понякога и повече.

— Три часа — повторих аз.

Навремето ми бяха оперирали коляното за по-малко време. Пет дни седмично. Криси не беше пациентка, а цяла лекарска кариера.

— Хей, Джейк, какво толкова? — намеси се Гай Бърнхард. — Час ли, година ли, важното е, че Криси се отърва. Не ми се искаше да го призная, но според Лари сестричката казва истината, значи ще трябва да се примиря, че моят старец е бил голяма гадина и можеш да използваш това в съда.

— Да, може би. Нека те питам нещо, Гай. Онзи ден в съда ми препоръча да пледирам за невменяемост. Но аз смятам да я оправдая с наличието на посттравматичен стресов синдром, а това не е невменяемост.

Завихме по нов път и навлязохме сред тропически плодови дръвчета. Суринамски вишни, карамболи и банани. Въздухът бе натежал от сладкия мирис на зреещи плодове.

— Просто ти дадох съвет — каза Гай Бърнхард. — С Лари си бяхме говорили, че това е един от вариантите.

Страхотно! Мъчеха се да вкарат клиентката ми в лудницата.