— Благодаря за помощта — отвърнах студено аз.

— Лари разправяше, че си подскачал от радост, като ти поднесъл тая възможност за защитата.

Поднесъл? Странно, точно същата дума беше употребил и Шийн. Тия двамата май разговаряха често. Какво ми предлагаха всъщност?

Докторът се изкашля.

— Не искаме да се месим. Вие сте адвокатът. Ние сме само ваши помощници.

— Ти командваш парада — уточни Гай Бърнхард.

Изглеждаха искрени. Тогава защо не можех да приема подаръците им? Защо ми намирисваше на гнило?

— Не се явявате често в съда, нали, докторе? — попитах аз.

— Много рядко. Имам си частна практика и, слава богу, пациентите ми обикновено не попадат в съда. Може от време на време да се явя на някой развод и това е всичко.

— Тогава позволете да ви обясня как стоят нещата, за да ми дадете съвет. Вчера подадох писмено заявление, че клиентката ми е невинна. Ако ще пледираме за невменяемост, разполагам с две седмици да уведомя прокуратурата. После съдията ще назначи трима психиатри за преглед на Криси. Аз нямам влияние върху техния избор или върху онова, което ще кажат пред съда. Дори и да сте готов да свидетелствате, че Криси е била невменяема в момента на стрелбата — което все още не съм чул от вас — може да се окажете сам срещу трима противници.

— А не искаме да стане така, нали? — попита риторично Шийн.

— Не, по дяволите — обади се Гай. — Не щем никакви психиатри.

Защо ли, запитах се аз. Какво могат да открият?

После казах:

— И аз не ги искам. Във всеки случай не и служебни експерти. Но си мислех да наема един-двама на наша страна.

— Необходимо ли е? — попита Шийн. — Нали аз съм лекуващият лекар. Не знам какво може да добави един страничен човек.

Обективност, помислих си аз, но отговорих:

— Може и да сте прав. Щом не е счупено, защо да го поправяме?

Наближавахме къщата, след като бяхме обиколили целия разсадник, слушайки как Гай възхвалява сенегалската финикова палма, кокосовата палма, кралската палма и сатовата палма. За разлика от баща си той обичаше не цъфтящите дървета, а тропическите плодове, за които твърдеше, че имали лечебни свойства. Хаитяните използвали суринамската вишна против болки в гърлото. Папаята, наричана още fruta bomba, подпомагала храносмилането, а в Ямайка лекували стомашни болки със сок от тамаринд. Очевидно Гай Бърнхард отглеждаше в градините си цяла аптека.

Джиповете се носеха по черния път покрай манговите горички, когато откъм радиостанцията на таблото долетя пращене, последвано от толкова бърз испански, че не успях да разбера и дума.

— Давай! — викна Гай на шофьора, който подаде сигнал с клаксона на другите два джипа.

Шофьорът натисна педала, колата изскочи от пътя и заподскача през калните локви към няколко реда разцъфнали мангови дръвчета. В джипа пред нас пазачът бе станал прав и стискаше пушката, готова за стрелба.

Гай развълнувано каза нещо на испански по радиото, после се обърна към мен.

— Май ще излезеш ясновидец, приятелю.

— А?

— Имаме си проблем с оная напаст.

Джипът рязко зави тъй близо до едно дърво, че клоните леко се разлюляха и няколко едри плода паднаха в каросерията. Сега виждах за какво говори Гай. По пътя пред нас се носеше камионетка без номер, натоварена с манго. От предния джип проехтя изстрел и камионетката кривна, но остана на пътя. Нов изстрел. Този път чухме как сачмите дрънчат по задния капак.

— Мамка им! Няма да ни избягат! — изрева Гай и шофьорът отново натисна клаксона.

Джипът пред нас отби наляво, онзи отзад — надясно. Ние започнахме да догонваме камионетката. Гай бръкна под седалката и извади деветмилиметров пистолет „Глок“. Изправи се и го стисна с две ръце досущ като сестра си в бара, макар че този пистолет беше по-голям и даваше по-мощен откат. Раздаде се пат-пат-пат, после Гай изръмжа:

— По дяволите! Не мога да се прицеля.

Той се подпря и изстреля още няколко куршума. Откъм левия джип долетя нов гърмеж. Изстрелът обаче беше неточен и след секунда от едно дърво се посипаха разкъсани плодове.

В края на горичката друг път пресичаше нашия под прав ъгъл. Камионетката свърна надясно, но насреща й се зададе един от джиповете. Бегълците опитаха да завият наляво, там обаче ги чакаше другият джип. Колелата заораха в калната пръст, камионетки изхвръкна от пътя и прелетя през един нисък насип.

Всички чухме плясъка, докато нашият джип удряше спирачки пра насипа. Гай изскочи пръв и хукна нагоре с пистолет в ръка. Аз го последвах. Когато достигнах върха на насипа, двама пазачи се целеха в преобърнатата камионетка. Трима души изпълзяха от кабината и се изправиха с вдигнати ръце във вода до коленете. Половин тон прясно набрани плодове бавно се отдалечаваха по напоителния канал.

Гай Бърнхард насочи пистолета към крадците на манго.

— Копелета! Крадливи копелета! Би трябвало да ви убия.

Беше червен като домат и присвитите му свински очички едва се виждаха.

— Знаете ли какво правя с дрисльовци, дето крадат от мен? Убивам ги! Пък и кой ли ще разбере, ако взема да ви заровя под някоя жакаранда, недоносчета скапани? — Той забеляза, че единият трепери, и се прицели в него. — Какво ще речеш, Ласитър?

— Моля?

— Ти си мой адвокат. Щом можеш да отървеш сестричката, значи ще уредиш и мен. Има ли проблем, ако застрелям тия гадини?

— Изпитваш ли страх за живота си?

— Не, по дяволите! Ама те изпитват.

— Тогава по-добре не ги застрелвай.

— Скапани крадци! И скапани адвокати! Всеки иска да се облажи. Ама на тоя свят нищо не е без пари. Нито водата. Нито мангото. Нищо. Всичко съм си спечелил с труд, Ласитър.

Без да изпуска пистолета, той опипа обицата си с другата ръка.

— Готови ли сте, нещастници? Готови ли сте да умрете?

— Гай, мисля, че за днес ти стига толкова — обади се кротко Шийн. — Според мен господата си взеха поука.

Гай Бърнхард го изгледа сърдито, после завъртя пистолета към канала и простреля няколко невинни плода, плаващи към Бискайския залив.

Докато ехото заглъхваше, мислите ми се залутаха в друга посока. И Криси ли бе спечелила всичко с труд? Или й бе паднало от небето? Кариерата. А сега и наследството. Все още размишлявах за побеснелия Гай и сестра му, когато усетих, че обърнатата камионетка ми е смътно позната. И точно тогава окалялият шофьор проговори за пръв път.

— Джейк, mi amigo, колко се радвам да те видя — възкликна Роберт Кондом, както си стоеше с вдигнати ръце и окървавен нос насред водата.

Песента на сирените

Влезеш ли във фоайето на хотел „Фонтенбло“, мигновено се пренасяш в 1959-а. Сякаш всеки момент ще чуеш Боби Дарън да пее „Мак Ножа“ и не би те учудило, ако зърнеш Сами Дейвис Джуниър да излиза от билярдната, увлечен в разговор с Франк Синатра. Архитектурата — изцяло в позлата и мрамор представлява смесица от фалшив френски стил и автентична флоридска безвкусица. През последните години загубихме редица местни забележителности. От булевард „Бискейн“ изчезна емблемата на „Копъртон“ с кученцето, което дърпа бикините на малко момиченце. Няма ги вече „Истърн Еърлайнс“, „Пан Ам“ и „Маями Нюз“. Но „Фонтенбло“ все още е тук и аз си го обичам. Той е непретенциозен в претенциите си и из него няма да зърнеш умопомрачително модните тълпи от Саут Бийч.

От фоайето слязох с ескалатора в сутерена, обиколих задължителните павилиончета за слънчеви очила и прочие дреболии и открих нещо ново. Магазин за шпиони. На витрината имаше дистанционно управляеми касетофони за лов на неверни съпруги или съдружници, бинокли с вградена подслушвателна апаратура, защитни одеяла против бомби и електрошокови палки с напрежение деветдесет хиляди волта. Мила картинка, помислих си аз, но хотелът може да стори и повече. Нима при непрестанно нарастващите заплахи срещу туристите не трябваше да предложат обогатена програма: закуска или вечеря плюс противокуршумна жилетка и извозване от хотела с бронирана лимузина?