Мекият сезон бе свършил и наближаваха летните жеги, тъй че в басейна се плацикаха само неколцина чилийски туристи, избягали от студовете в родината си. Слънцето припичаше здравата, но лек океански ветрец шумолеше из палмите и поддържаше температура в рамките на поносимото.

Лесно открих Криси. Беше по бял бански костюм, изрязал ниско отпред и високо отстрани. Седнала под един чадър върху брезентов режисьорски стол, тя приличаше на пчелна царица сред своя трудолюбив рояк. Гримьорката — бледа млада жена без грим пудреше челото й. Фризьорът — мършав младеж с чорлави кичури по раменете въртеше над косата й портативен сешоар. Бос асистент по къси панталони й правеше вятър със списание.

Костелив млад мъж, навярно режисьорът, стоеше до Криси и размахваше папка към грамадния бъбрековиден басейн, в който малък водопад се лееше върху купчина фалшиви скали. Изглеждаше на около двайсет и пет години и около плещите му се ветрееше грамадна сива тениска, принадлежаща според надписа на „Мечоците“ от Чикаго, макар че се съмнявах този образ изобщо да е чувал за Майк Дитка, камо ли поне веднъж да се е потил на тренировка.

— Криси, изглеждаш направо вълшебно — прехласваше се образът. — Перфектно! А сега кадър три, на слънце в лагуната.

Добре де, знаех си, че не снимат „Отнесени от вихъра“.

На друг брезентов стол седеше още една манекенка — мургава млада жена по зелени бикини. Стори ми се нацупена, може би защото всички се въртяха около Криси, или пък просто така си изглеждаше. Операторът се въртеше с видеокамера край басейна, а асистента гледаше показанията на светломера. Неколцина техници и общи работници размъкваха наоколо прожектори, рефлектори и други снимачни приспособления. С две думи, кипеше трескава дейност, досущ като пред космически старт. Всички бяха по шорти и тениски, с изключение на моя милост, чиято небесносиня риза вече почваше да потъмнява под мишниците.

Тръгнах към Криси, когато една жена с хронометър на врата размаха ръка.

— Хей! Забранено за външни лица.

— Аз съм с Криси — отвърнах аз.

Тя ме изгледа недоверчиво, но в този момент бях спасен от клиентката си.

— Джейк! Насам. След малко свършваме.

Ухилих се гадно на хронометраджийката.

— Сигурно е голяма мъка да снимаш реклами.

— Това не е реклама, а промоция — отговори обидено тя.

— Извинявам се.

Минах покрай нея и навлязох в кръга около Криси. Общественото ми положение стремително летеше нагоре.

Режисьорът ръкомахаше и продължаваше да говори:

— Това не е просто плажно масло. То е позиция, начин на живот. Кара те да заблестиш не само отвън, но и отвътре.

— Само ако го пиеш — обадих се аз.

Криси прехапа устни, за да не се разсмее. Режисьорът раздразнено вдигна очи, после продължи да говори на великолепната млада жена, която в момента очакваше съдебен процес за убийство, но изглеждаше готова за едноседмичен отпуск в Барбадос.

— Накарай ги да видят твоята joie de vivre15. Нека хубостта се излъчва от теб като слънчев лъч, като топла любовна целувка. Слънцето ни дава надежда, обновление…

— Рак на кожата — услужливо подсказах аз.

Неосъщественият Спилбърг извъртя глава към мен и се навъси.

— Ако сте тук за застраховката, всичко е уредено.

— Застраховката ли?

— Да! — отговори сприхаво той. — Срещу всякакви рискове. Вие не сте ли хотелският юрист?

— На такъв ли ви приличам?

Криси се изкиска, а режисьорът присви очи.

— Всъщност не. Бих ви дал ролята на човек от охраната, може би бивш боксьор със строшен нос и съмнително минало.

— Адвокат съм.

— В живота може би, но на екрана в никакъв случай. Прекалено сте як. — Той ме тупна по рамото, онова със сребърния пирон отвътре.

— И прекалено праволинеен. Същински спортист на финала.

— И до четвъртфинал не съм стигал — казах аз, но той не схвана намека.

Криси скочи от стола и пред челото й провисна руса къдрица. Фризьорът сложи ръце на кръста си и я изгледа свирепо.

— После недей да обвиняваш мен, че изглеждаш сдъвкана и изплюта.

— Джейк, благодаря, че дойде — каза Криси и ме прегърна. — Изчакай само минутка, после те поговорим.

Минутка.

Вероятно в модния свят това означава „докато се свечери“. Защото трая около шест часа.

Заснеха двете манекенки в басейна под водопада. И защо беше тоя зор за косата? Не ме питайте: тя си остана мокра почти през целия ден. Заснеха още кадри на сушата, докато двете се мажеха с плажно масло, а някакъв загорял и атлетичен тип с бели панталони и сиво яке обявяваше: „В слънчев ден всички сме слънчеви. Нека видим как Криси и София се радват на слънцето.“ После взе да разправя за алое, витамин Е и здравословен тен. Мене ако питате, и Марлон Брандо не би се справил по-добре.

След това целият екни се прехвърли на плажа, където заснеха как двете момичета правят пясъчни замъци, тичат из водата, катерят се на сърф, гмуркат се, карат джет, играят на фризби и подскачат около волейболната мрежа с двама хубавци, които изникнаха изневиделица, демонстрирайки лъскави мускули и перлени усмивки.

Голяма работа. Приличаше ми на една от онези реклами за бира, където показват тъй невъобразимо красиви хора, че ти се ще някой да си скъса сухожилие, докато търчи подир топката или шишето. Но не беше реклама за нашите пикливи американски бири. Беше, да ме прощавате, промоция на ананасово плажно масло „Пит“.

Поизчаках малко, после отскочих до най-близкото плажно барче за една бира и хамбургер. Не ми оставаше нищо друго, освен да кисна на сянка, докато Криси припечелваше с пот на чело своите петстотин долара дневно — точно с петстотин повече, отколкото вях да изкарам аз.

Когато се върнах на плажа, снимаха последната част, наречена както ми каза жената с хронометъра, „моткане“. Криси и Софи просто си бъбреха и небрежно вървяха покрай водата. Наоколо куцукаха няколко старчета, включително един дядка с еврейска шапчица и торбести гащи до коленете. Той спря и се загледа в двете жени. Беше хубава сцена — контраст между старост и младост и прочие артистични дивотии, — но дядката я провали, като се почеса на едно място, където никой не слага плажно масло.

От все сърце се надявах да не срещна на плажа Дон Шула. Или баба. Бях само по ослепително ярък оранжев бански, при това толкова тесен, че не можеше да побере и автоматична писалка, камо ли… е, нека го наречем инструмент на защитника. Криси бе помолила един от колегите манекени да ми услужи, та да се отърва от мокасините и дългия панталон. Обикновено ходя на плаж с рязани джинси или гащета от епохата на черно-белите филми. А ето че сега стоях тромав, смутен и разголен.

— Кой ти разработи тоя небрежен имидж? — бе попитал най-сериозно услужливият манекен — Келвин май е най-подходящ за теб, но сигурно неговите модели ти идват теснички в раменете.

— Моят имидж — рекох му аз — е разработен в спортните съблекални. Вехти фланелки и избелели анцузи. Ако ми потрябва нещо ново, ще се обадя на моделиера си.

Сега денят гаснеше и двамата с Криси се разхождахме по плажа.

— Изслушах записите — казах аз.

— Трябва ли да говорим за това? — попита тя.

Беше навела глава и усърдно разглеждаше как пръстите на краката й шават из мокрия пясък.

— Трябва. Ще ти се наложи да разказваш пред съдията и заседателите.

— Много ми е трупно.

— Знам, но се налага. С друго не разполагаме.

— Тоя разговор пак ще разбуди гнева.

— Преди хипнозата имаше ли представа какво се е случило?

— Не. Но след това всичко стана пределно ясно.

— Опита ли се да поговориш с баща си, да го обвиниш, че те е изнасилил?

— Не. Нямах сили.

— По-късно заплашвал ли те е някога? Боеше ли се от него?