Ровех отчаяно да намери някоя дреболия, която да създаде поне намек за самозащита.

— Не. След като узнах какво се е случило, изпитвах към него само омраза. Тя ме изгаряше. Исках да го убия. Само за това мислех.

Страхотно. Ето ти и предумисъл, и жестокост.

— А сега как се чувстваш? Не изпиташ ли угризения?

— Не! — Лицето й пламна — Още го мразя. Той заслужаваше да умре. Хората ще ме разберат. — Тя вдиша две ръце, сякаш стискаше малкия пистолет, и се припели в една речна рибарка, увиснала над главите ни. — Бам!

Рибарката отлетя, а Криси се завъртя към мен, продължавайки да държи въображаемия пистолет.

— Беше съвсем лесно, Джейк. Странно лесно, нали?

Не странно, направо ужасно. Изумявах се от липсата й на угризения, от явната й неспособност да мисли, за чиято и да е друга болка, освен за своята.

— Доктор Шийн ли ти каза да застреляш баща си?

— Не. Защо да ми го казва?

— Не знам. Разкажи ми за Гай и Шийн.

— Какво например?

— Каква е тяхната цел? Какво ще спечели Гай, ако те отърве?

Все още беше горещо, макар че слънцето вече залязваше над Евърглейдс. Източният вятър развяваше косата на Криси пред лицето й. Тя я приглади назад и каза:

— Нищо. Просто съм негова сестра.

— Не. Ти си негова заварена сестра. Уби баща му, а той изгаря от желание да ти помогне.

Десетина чайки се рееха над вълните и от време на време пикираха да грабнат от повърхността някоя дребна рибка. Страхливи птици, не смеят да се гмурнат по-надълбоко като речните рибарки.

След малко Криси каза:

— Не знам какво търсиш.

— И аз. Случаят е толкова шантав. Когато има убийство и не знаем кой го е извършил, доктор Чарли Ригс винаги пита: Cui bono? Кому е изгодно? В случая ти си извършила убийството, но какво печели Гай, ако те измъкне?

— Има ли значение, щом ни помага?

— Има, защото ако не знам, няма начин да разбера дали наистина ни помага. Трябва да знам къде му е интересът. И на Шийн също.

Няколко минути крачихме мълчаливо, оставяйки два реда следи по мокрия пясък. Вятърът полюшваше морската трева по дюните. По крайбрежната улица подтичваха любители на спорта. Накрая Криси каза:

— Има нещо, което не знаеш.

Кога ли съм знаел всичко?

— Какво?

— Лари Шийн беше влюбен в майка ми.

— Искаш да кажеш, че са имали връзка?

— Така мисля. И татко го мислеше.

— Обвиняваше ли я?

— Не съвсем. По-скоро й се присмиваше. — Гласът на Криси стана дрезгав. — „Ще дойде ли днес добричкият доктор да ти разтрие гърба или психиката, Емили?“ Такива й ги говореше.

— Гай знаеше ли?

— Мисля, че всички знаеха за това.

— Шийн споменаваше ли ти някога за това?

— Не с думи. Но си спомням, че на погребението той плака колкото мен. Татко изобщо не плака, но цяла седмица беше мъртво пиян.

Минавахме покрай семеен пикник на плажа. Морският вятър разнасяше аромата на печено пиле.

— Джейк, умирам от глад — каза Криси. — Днес работихме без обедна почивка.

— Добре. Аз черпя. Да се връщаме.

Гледах я в розовите лъчи на залеза — без грим, с развяна коса. Днес беше хванала малко тен. За първи път забелязах няколко лунички на носа й. Изглеждаше млада и невинна. Красотата се появява под толкова много форми. Красотата на природата, красотата на духа… а сега и невероятната телесна красота на тази жена.

Но аз гледах повърхностно, а както казва Чарли Ригс, нещата рядко са такива, каквито изглеждат. Обезмасленото мляко се маскира като сметана. Какво се криеше под повърхността? Вече бях виждал Криси с пистолет в ръцете. Дори на два пъти, ако броим и въображаемото оръжие преди малко.

А сега я виждах тъй студена. Хладнокръвното отмъщение не е оправдание за убийство. Ако изобщо ставаше дума за отмъщение. На записите гласът й звучеше невероятно убедително. Сълзите, риданията. Спомних си какво споменаваше личното досие на Криси в агенцията ма Ръсти. Три години курсове по актьорско майсторство. „Е, добре — прозвуча в главата ми гласът на въображаем преподавател, — току-що научавате, че в детството сте подлагани на сексуално насилие от баща си. Какви емоции ще изригнат от дъното на душата ви?“

Нямаше да ми е за пръв път да обърквам красотата с невинност. Сега се чудех дали не съм станал пионка в някакъв сложен заговор. Игра на убийство и прикритие с участници Гай Бърнхард, Лари Шийн… и Криси. Възможно ли бе? Всичко да е уредено от самото начало със скалъпени басни за изнасилване. Но защо?

Прогоних грозната мисъл и отново погледнах Криси.

— Уважавам те, Джейк — каза тя изведнъж.

— Какво?

— Ти наистина се мъчиш да ми помогнеш, нали?

— Естествено. Това ми е работата.

— Аха… Ти си много привлекателен мъж, Джейк.

— И преди всичко твой адвокат — строго отвърнах аз.

— Едното противоречи ли на другото?

Загледах се как един мъничък краб притича покрай водата, и се зарови в пясъка.

— В интерес на истината — да. Поне докато не мине процеса. После…

Не довърших. Ако не станеше някакво чудо, после тя щеше бъде в затвора.

— Значи просто си вършиш работата?

Задяваше ме.

— Добре де, има и нещо повече. Харесвам те. Много. Няма да разправям колко си хубава, защото сигурно всеки срещнат мъж ти го казва. И няма да си опитвам късмета, защото това само ще ми размъти главата, без да помогне на делото.

— Ще спечелиш ли заради мен?

— Ще се опитам да спечеля.

„Само не питай как — помислих си аз. — Просто нямам представа“.

— Вярваш ли ми, Джейк?

— Вярвам, че си убедена в онази история с баща ти, и ще я използвам, защото не разполагаме с друго. Но нещата са по-сложни. В живота винаги е така. Налага се да надничам под дърво и камък.

— И какво се надяваш да откриеш?

— Каквото има обикновено отдолу. Змии.

— Змии — повтори Криси.

Спомних си за сеансите и кошмарите й. Може би тя също си спомни.

Повървяхме още няколко минути, докато отпред се появиха „Итън Рок“ и „Фонтенбло“. Криси се обърна към мен, протегна шия и лекичко ме целуна по бузата.

— За какво? — попитах аз.

— За това, че си мъж, когото мога да гледам, без да лягам по гръб.

— Дадено — казах аз. — Засега.

Тя побягна, разхвърляйки пясък с петите си. Погледах я, после се втурнах след нея. Криси тичаше плавно, прасците й се издуваха на всяка крачка, а дупето се въртеше изкусително. Никога не съм бил сред най-бързите защитници по Източното крайбрежие, но все още можех да догоня на плажа една манекенка.

Стига да исках.

В момента бях напълно доволен от положението. Добре де, знам, знам. Съвременният мъж не би трябвало да реагира като потомък на пещерните маймуни. Старая се, наистина се старая. Но в много отношения представлявам жив анахронизъм. Не отговарям на съвременните стандарти. Все още придържам вратата пред дамите, казвам на сервитьорките „Благодаря, госпожо“ и плащам сметката, когато изведа госпожица (да, все още употребявам тази дума) на вечеря. Предпочитам Тони Бенет пред Тупак Шакур, Норман Рокуел пред Анди Уорхол и Джин Кели пред Майкъл Джексън. По онова време още не ме е имало, но все си мисля, че въпреки войната през четирийсетте години е било по-хубаво, отколкото през деветдесетте.

Бяхме само на петдесетина метра от чадърите и шезлонгите пред „Фонтенбло“, когато Криси сякаш се препъна. Догоних я точно когото спря, завъртя се и тялото й омекна.

Имах чувството, че преживявам отново същата сцена. Само че този път не беше застреляла никого.

Подхванах я точно както в бара и вдигнах тялото й на ръце. Докато я притисках към гърдите си, тя прошепна моето име. После задълго настана тишина, нарушавана само от познатия плисък на пълните по пясъка.

Криси се свести уморена, замаяна и гладна. Носехме се към Коконът Гроув с моя стар олдсмобил. Докато тя дремеше, аз извадих клетъчния телефон — една от малкото ми отстъпки пред съвременните технологии. Моят приятел, легендарният адвокат Стюарт 3. Гросман, бе казал веднъж, че клетъчният телефон е най-великото постижение на нашия век. В никакъв случай, възразих аз. На първо място стои сутиенът с подплънки.