— Защо Шийн е отразил употребата му в документите? — попитах аз.

Тя вдигна рамене.

— Ти си адвокатът. Сещай се сам.

— И тъй, Мили, какво ми казваш? Шийн тайно е упоил Криси, после й внушил спомени за насилие, което изобщо не се е случило?

— Питаш ме дали бих го потвърдила под клетва?

— Ще използвам правния термин. Какво можеш да кажеш в границите на разумната медицинска увереност?

Тя сви рамене.

— Дявол знае. Да ти кажа ли какво подозирам?

— Мисля, че го знам, Мили.

— Виж сега, с времето паметта избледнява и става по-услужлива на допълнителните сведения.

— Като например намеците на някой психотерапевт.

— Точно така. — Тя седна на ръба на бюрото. — Какво ще правиш със записите в съда?

— Не знам. Шийн не намеква, а направо притиска. Криси отрича да е била изнасилвана. После той изключва касетофона. Когато отново го включва, тя вече си спомня.

Мили Сантяго поклати глава.

— Само да предоставим записите и Соколов ще се развихри — продължих аз. — Вероятно ще предложи изобщо да не засяга въпроса за изнасилването, а ако съдията му откаже, с най-голямо удоволствие ще пусне касетите пред съдебните заседатели.

— Ези — губиш, тура — пак губиш. Доктор Шийн колкото ти помага, толкова ти пречи.

Сега бе мой ред стана и да закрача напред-назад.

— Лошото е, че се нуждая от Шийн. Изправен съм срещу обвинение в предумишлено убийство и нямам друга защита, освен онази, която ми даде той.

— Съжалявам — каза доктор Сантяго. — Не исках да ти подрязвам крилата.

— Няма нищо. Трябваше да знам истината.

— Може би някой друг психиатър ще подкрепи Шийн. Ако искаш мога да ти препоръчам двама-трима.

— Имаш предвид хора, дето да кажат каквото искам?

— Така се играе в съда, нали?

— Да, май си права. Неотдавна призовах на едно дело специалист по анализ на кървави петна. Прокурорът го разпитва и се прави на много печен: „Плати ли ви мистър Ласитър, за да излъжете пред съда?“ А свидетелят отговаря: „Не, той няма толкова пари.“

— Станал си малко циничен, а, Джейк?

— Да. Знаеш ли друго определение за експерт?

— Казвай.

— Квалифициран и умен радетел на всестранен анализ. Съкрати си го сама.

— Не ставай агресивен, Джейк, че ще ти препоръчам психотерапия.

— Извинявай. Винаги се изнервям като видя жена в беда.

— Жена?

— Жена ли рекох? Исках да кажа клиент.

В очите й заиграха лукави искрици.

— Аха…

— Мили, не се заяждай.

— Не ми разказа всичко, нали, Джейк.

За момент настана тишина, нарушавана само от бученето на климатика.

— Да, не ти казах всичко.

— Искаш ли един безплатен съвет?

— Слушам.

— Дай заден ход. Не се обвързвай емоционално. Там, накъдето си тръгнал, ще откриеш единствено болка.

— Знам. Не ми е за пръв път.

Тя приведе глава настрани и ме огледа.

— Искаш ли да поговорим за това? Безплатно.

Пред очите ми се мярна Сюзън Кориган, плаваща по очи насред басейна.

— И друг път съм губил клиент.

— Клиент ли?

— Жена. Мислех, че мога да й помогна, но се издъних.

Нова картина. Лайла Съмърс гледа към морето, после избухва експлозия и яхтата се разпада на части.

— Може и да поговорим някой път — промърморих аз.

— Когато речеш. Щом си приятел на Чарли Ригс, mi casa es su casa27.

Взех си куфарчето и станах.

— Благодаря, Мили. Прати ми сметката.

— Не бой се, ще ти я пратя. — Тя ме придружи до вратата. — А, Джейк, и още нещо.

Завъртях се.

— Да?

— Не казвам, че спомените не могат да бъдат потиснати и по-късно възстановени. Не е невъзможно. Но чрез внушение могат да се създават призрачни спомени, които да изглеждат така, сякаш са били потискани. Или пък да се вградят истински спомени в някаква друга рамка.

— Дявол да го вземе, Мили! Какво говориш? Какво с направил Шийн?

По лицето й се изписа съжаление, сякаш искаше да ми помогне, но не знаеше как.

— Може би Шийн е внушил на клиентката ти спомените за изнасилването.

— Да, вече и сам се сетих.

— Но може и да не е.

— Тоест?

— Може да е нейна работа, Джейк. Може да е скалъпила тези спомени, за да заблуди психоаналитика си. И теб също.

Харисън Бейкър крещеше с всичка сила през рева на самолетния двигател, но аз не чувах и дума. Старецът опита отново, после размърда беззвучно устни. Пак не го разбрах. Той посочи към безоблачното небе над групичка кипариси и аз видях едрите черните птици.

Лешояди.

Зад нас Джими Тайгър дръпна ръчката на газта и лодката на въздушна възглавница спря на около двеста метра от сушата. Черната коса на Джими беше вързана на опашка, а очите му се криеха зад авиаторски очила. Носеше традиционното за Микосуки яркочервено яке с пъстри ивици.

Шумът на двигателя бе поотслабнал и Бейкър каза:

— Лешоядите идват през наводненията и сушата. Най-позорното е, че човекът предизвиква и двете. Суша или киша, все ние сме виновни.

Бейкър седеше до мен в малката лодка на въздушна възглавница. Беше облечен с бежови панталони, ловджийски елек и каскетче с емблемата на „Ред Сокс“. Имаше бели мустаци, набраздено от слънцето лице и патрицианска осанка. Преди двайсет години се беше пенсионирал в някаква северняшка застрахователна компания и оттогава живееше в Евърглейдс. Имаше една цел в живота — да спаси каквото е останало от блатата.

Във водата край нас един алигатор носеше малкото си на гръб. Наблизо мършав ален газеше през плитчините към сушата, но листата на ниските клони вече бяха опоскани и на островчето нямаше нищо за ядене. През бинокъла видях на брега няколко скелета от дребни животни. Плавахме по плитък проток, но от двете страни земята бе засъхнала на безформени парчета спечена кал. Температурата на влажния въздух надхвърляше трийсет и пет градуса. През това годишно време всичко живо в Маями хуква към планините. Елените явно или не бяха чули, или не знаеха пътя.

Бейкър посочи ивица суша близо до островчето.

— Там би трябвало да има над половин метър вода. Би трябвало да има храна в изобилие за елените, малки рибки за чаплите и кални ями, където алигаторите да си снасят яйцата. Но я го виж.

— Сухо е като бабините сухари — рекох аз.

Джими Тайгър се приведе от пилотската седалка над нас.

— Взимат всичката вода за градовете и фермите. А през дъждовния сезон ни оставят да се издавим.

Тайгър форсира двигателя и отново потеглихме по канала през източните мочурища сред тръстики и водни лилии. Докато се носехме над плитчините и разблъсквахме шумно пожълтялата блатна трева, неопитното ми око виждаше предостатъчно флора и фауна. Но пък признавам, че нямах представа какво е било тук преди век. Прелитахме с рев покрай малки островчета, обрасли с дъбове и кралски палми, от които литваха подплашени чапли. Един орел-рибар кръжеше над водата в търсене на обяд и това ми напомни, че съм гладен. Наблизо плуваше костенурка, а две черни змии пореха изящно водата. Преди малко из по-влажните места около Шарк Вели бях зърнал уникалните розови пера на лопатарка, понесла няколко вейки в широкия си клюн, а след това видях и един черно-бял горски щъркел.

Когато му споменах за птиците, Бейкър се разсмя горчиво.

— Малко преди да се родиш, Джейк, на запад оттук е имало едно местенце, наречено Рукъри Бранд, където гъмжало от бели ибиси, трицветни жерави и снежни чапли. От половин до един милион птици в някаква си горичка с ширина сто метра и дължина около километър. Представяш ли си каква олелия са вдигали?

— Да, и колко са дрискали — добавих аз.

— Песните им се чували на километри — продължи Бейкър.

Това ми напомни за индийските смокини край тенис кортовете на Флорида Авеню. Двайсетина зелени папагала гнездяха там през зимата и крещяха на поразия.