— Изясни ли си ги?

— Не. Още се чувствам виновен и сънувам кошмари. Както виждаш, знам това-онова за професията ти.

— Не е зле. С какво мога да ти услужа, Джейк?

— Чарли казва, че си изследвала възстановяването на потиснати спомени.

— Ай! Само не казвай, че имаш клиентка, която иска да съди роднина за изнасилване отпреди двайсет години.

— Де да беше избрала това — въздъхнах аз, после отпих от кафето.

Разказах й всичко, което знаех, като започнах от вечерта в бара, когато Криси застреля баща си, минах през записите на доктор Шийн от сеансите и не пропуснах да спомена за необяснимото прекъсване в касетата.

— Ще прегледам всичко — каза тя, — но отсега да знаеш, че съм скептична.

— За коя част от историята? — попитах аз.

— За всичко.

После тя ми обясни защо.

— Паметта не е подредена в спретнати папчици, чакащи някой да ги отвори като компютърни файлове. Човешката памет е лабилна, динамична и… — Мили потърси точната дума — … податлива на обработка.

— За психиатъра, искаш да кажеш.

— За всеки човек, имащ власт над пациента.

— А какво ще речеш за възстановяването на потиснати спомени?

— О, тия истории! — Тя презрително размаха ръка. — На Фройд дължим теорията, че всичките ни преживявания са складирани някъде в мозъка и само чакат да ги извадим на наяве чрез подходяща терапия. Естествено, дори и той си е променил мнението по въпроса. Огромен брой от пациентите му сякаш си спомняли ужасяващи сексуални насилия в детството. Първоначално Фройд приемал всичко за чиста монета. По-късно стигнал до извода, че това са така вречените сенчести спомени — фантазии, прикриващи първични желания. Други просто ги смятат за фалшиви спомени.

— А каква е истината?

Тя сви рамене.

— Кой знае? Но мога да ти кажа, че презирам онова бърникане напосоки из психиката, чрез което мнозина психоаналитици вадят така изречените потиснати спомени.

— Мили, съвсем се обърках. Срещу метода ли възразяваш, или срещу самата идея за потиснати спомени?

— О, спомените могат да бъдат потиснати и после възстановени, но прави ли ги това истински? Сигурна съм, че можеш да си припомниш много събития от своя живот, които са абсолютно неверни.

— Не те разбирам. Щом си ги спомням, значи са истински.

— Не е задължително. Можеш да се мъчиш да подредиш спомените като книги в библиотека. Но всички ние изграждаме собствени митове около онова, което смятаме за истина. Понякога прекаляваме. Хубавите дни от миналото стават още по-хубави, тежките още по-тежки. Лошите хора се превръщат в същински демони. А някои спомени може да се окажат просто мечти или сънища без никаква връзка с реалността.

Сигурно мислите ми се изписаха по лицето, защото Мили попита:

— Какво има?

— Прост си помислих с каква радост би те включил Ейб Соколов в списъка на свидетелите.

— Само че не може.

— Да, няма как, след като аз те наема.

— Виж какво, Джейк, не искам да ти съсипвам защитата, но трябва да знаеш истината.

— Точно затова дойдох тук.

— Добре. Щом е тъй, ще ти я кажа.

И тя ми разказа, че паметта прилича на черна дъска с много тебешири и много гъби. Каквото е написано последно, остава. Един свидетел на престъпление ще си го спомня по-различно — и погрешно, — след като прочете невярно описание във вестника. Според Мили имаше два вида истина.

— Историческата истина се е случила в действителност. Разказвателната истина е онова, което си спомняме. Има истински спомени с фалшиви подробности и фалшиви спомени с истински подробности.

След две чашки кубинско кафе умът ми бе придобил мощта на вулкан, тъй че разбирах по-голямата част от приказките й. В практиката си непрестанно се сблъсквам с нови научни области — ДНК проби, анализ на кървави петна, гласови характеристики — и вечно стигам до един и същ извод. Най-напред новата област изглежда сравнително проста, но колкото повече научаваш, толкова по-объркана става. Колкото повече правила, толкова повече изключения. Колкото повече експерти, толкова повече спорове.

Знам си възможностите. Много рядко са ме наричали гениален. Виж, по-честичко чувам упорит като магаре. Същото беше и във футбола. Никога не съм бил техничар като Ръсти Маклийн, който можеше да финтира защитник и същевременно да намига на някоя от клакьорките. Никога не са наричали играта ми бляскава и зрелищна, дори и в гимназията, където имах навика щом поема топката, да наведа глава и да хукна право от север на юг. В колежа бях приличен защитник, особено когато играта загрубееше, като професионалист станах последна грижа на треньорите. Славата не ми липсва, защото никога не съм я имал.

И ето че сега се мъчех да проумея дали Лорънс Шийн ми е поднесъл изящна научна защита, или най-елементарна димна завеса, която Ейб Соколов ще разсее за нула време пред заседателите. И още нещо. Ами ако наистина беше само пушилка, но Еиб не знаеше за това? Ами ако можех да победя? Бих ли го сторил?

След малко казах:

— Доктор Шийн разправя, че психологическата травма е като каратистки удар в мозъка, който прекъсва нормалното закодиране на спомените.

— Колко цветисто! — поклати глава Мили Сантяго.

— Според него по време на насилието Криси успявала изпадне в транс, така че образите на станалото се запечатвали, но само откъслечно в най-далечните кътчета на мозъка. Изобщо не попадали в онази част, където им е мястото. Трябвало само да отвори шлюзовете към тайните кътчета, за да възстанови спомените.

— Да възстанови или да ги създаде? — попита Мили, като стана и пристъпи към закрития със завеси прозорец. Отвън долитаха шумовете на натовареното движение, пъплещо на запад към Корал Гейбълс и Уестчестър. — Сигурна съм, че случаят би заинтересувал невролозите. Ние знаем адски малко за мисловните процеси. Знаем, че нервните клетки на мозъка, наречени неврони, предават информация чрез електрически импулси. Знаем, че клетките освобождават в синапсите, тоест пространствата между невроните, химически вещества, наречени невротрансмитери. Но не знаем къде се съхраняват спомените и как биват повиквани. Твоят доктор Шийн е привърженик на идеята за възстановените спомени, разчитаща на чувства, образи и теории, които не могат нито да се докажат, нито да се опровергаят. Ако изглежда истина, значи е истина. Спомените сигурно са складирани нейде, трябва само да ги изровим. Но нима не би било по-логично да предположим, че мъчителните спомени са по-ясни, по-подробни и по-трайни от всички останали?

— Да, така ми се струва, но аз не съм лекар.

Тя се върна зад бюрото и седна.

— Колко време е трябвало на Шийн, за да възстанови тези предполагаеми спомени?

Аз се усмихнах печално, защото си представих как Ейб Соколов задава съшия въпрос.

— Няколко месеца. Работата хич не вървяла, докато не опитал с хипноза.

Мили стовари длан върху бюрото.

— Естествено. Хипнозата само е подсилила нейната възприемчивост. Колкото по-лесно се поддава един пациент на хипноза, толкова по-уязвим е за внушения и манипулации. — Тя прелисти медицинските справки на Шийн. — Давал ли й е някакви лекарства?

— Да. Такова многообразие, че да не знае на кой свят се намира.

Тя откри нужната страница и спря.

— Ето ги. „Ксанакс“, „Ативан“, „Меларил“, „Прозак“, „Дезирел“, „Ресторил“, „Дарвоцет“ и литий. А тя случайно да е добавила нещичко? Марихуана, ЛСД?

— Казва, че не. Чарли й направи проба за наркотици и резултатът излезе отрицателен.

— Дай да видя.

Открих протокола и го сложих на бюрото.

— Имало е следи от барбитурати — каза Мили.

— Знам. В лабораторията твърдят, че са от успокоителните.

— Не и в тази комбинация. В кръвта и има 3-хидроксиамобарбитал, N-глюкозиламобарбитал и 3-карбоксиамобарбитал.

— Е, и какво?

Всичко това се свежда до натриевия амитал. Той спира задръжките и прави хората по-приказливи. Често се използва за хипнотична терапия. Шийн вероятно ще ти каже, че ги наричат още „серум на истината“. А според мен със същия успех може да й обърка спомените.