— Точно в това трябваше да я обвинят — отговорих аз, — но нека бъдем наясно, ваша чест. Ще пледираме за невинност според член 782, алинея 3.

— Възмутително! — изрева Соколов. — Въпросната алинея засяга убийство при нещастен случай. Това е най-абсурдното твърдение, което съм чувал някога в съдебната зала.

— Широко ти е около врата — прошепнах му аз, после пак се обърнах към съдията. — Нещастният случай не е единственото оправдание за убийство, ваша чест. — Отново взех наръчника. Макар че го знаех наизуст, четенето пред съдията изглеждаше някак по-убедително. — Убийството може да бъде оправдано и следователно ненаказуемо, ако е станало „при злополука или нещастен случай, както и поради изблик на неудържим гняв при внезапно и застрашаващо предизвикателство“.

— Къде е избликът на неудържим гняв? — попита Соколов, изчервен като рак. — Къде е предизвикателството? Хари Бърнхард просто седял на бара и си пиел коктейла.

— Предизвикателството може да е било под формата на внезапен спомен — казах аз, подбирайки думите много внимателно. Внезапният спомен за изнасилване на клиентката ми може да е бил също тъй реален както самата действителност.

Може да е бил. Не лъжех, само увъртах.

— Има ли прецедент? — попита Соколов.

— Става дума за буквално прилагане на закона — възразих аз. — Всяка жена има законното право да се защити с оръжие при изнасилване. Следователно ако Кристина Бърнхард е вярвала, че в момента я изнасилват, то…

— Глупости! — ревна Соколов. — Законът изобщо няма това предвид.

Още няколко минути го слушах как беснее срещу новоизлюпените теории, с които лукавият Джейк Ласитър се мъчи да изкопчи пускане под гаранция. Накрая съдията го прекъсна с едно диригентско размахване на пурата.

— Добре, стига сте се дърлили и двамата. Запазете го за процеса. — Той записа нещо върху корицата на досието. — Този съд никога не е разрешавал освобождаване под гаранция в дело за предумишлено убийство. Обаче…

Много ми хареса това обаче.

— … установявам, че обвиняемата няма криминално досие, а мистър Ласитър повдига съществени, макар и твърде оригинални възражения. Молбата се удовлетворява. Определям гаранция от едни милион долара в брой или недвижими имоти.

Милион долара? Олеле! Ами че то е все едно да не разреши гаранция.

— Обвиняемата да предаде паспорта си и да не напуска област Дейд без разрешение на съда и прокуратурата.

Съдията Стангър удари с чукчето и се оттегли през задната врата към кабинета си. Още преди вратата да хлопне, пурата му вече димеше.

Соколов ме изгледа с крива усмивка и вдигна вежда.

— Умопомрачение и натрапчиви спомени, а Джейк? Умирам си да те чуя какви ще ги дрънкаш на делото.

Криси Бърнхард метна ръце около шията ми и ме млясна по бузата.

— Излизам ли от затвора?

— Само ако имаш ангел пазител. При това много богат.

От галерията към адвокатската маса се зададе някакъв непознат мъж. Беше на около четирийсет години, набит, със зализана назад черна коса, кафяв каубойски костюм и златна халка на едното ухо. Държеше чекова книжка.

Разбрах кой е още щом си отвори устата. Точно същия дрезгав, боботещ глас бях чул през съдбоносната вечер. А като се вгледах в него, открих, че Гай Бърнхард доста прилича на баща си. Тънки устни, дебел врат и малки свински очички. Гледката ме накара да осъзная какъв късмет е имала Криси да наследи майчините си гени, или както би казала баба, да се метне на майка си.

Гай прегърна Криси сърдечно и я огледа с тревога, произтичаща или от искрена обич, или от добри актьорски заложби.

— Не знам защо го направи, сестричке — каза той, — и сърцето ми още кърви, че загубихме татко. Но ще помогна с каквото мога.

— Благодаря, Гай — каза Криси. — Съжалявам. Знам, че го обичаше. Съжалявам за теб, но не и за него.

Гай кимна, сякаш я разбираше.

— Трябва ли ти нещо, просто се обади. Ако ме няма в службата заръчай да ме намерят. Без татко е настанал същински ад; мъча се да крепя нещата, докато изясним положението на всички компании. Той ме оставяше да ръководя всекидневните операции, но големия бизнес въртеше сам.

Криси го прегърна и благодари още веднъж. После Гай Бърнхард ме дръпна за ръка настрани от масата.

— Гаранцията не е проблем — прошепна той. — Ще платя една част, останалото ще гарантирам с имоти, става ли?

— Чудесно. Повече от чудесно. Малко обвиняеми могат да си позволят едни милион гаранция.

Той подписа празен чек и ми го подаде.

— Ако мога с нещо да помогна по делото, веднага ме потърсете.

— В близките дни бих искал да седнем някъде и да ми разкажете, какво знаете за Криси и за баща ви.

— Трудно ми е да повярвам, че й е сторил зло, ако това имате предвид. Познавах татко по-добре от всеки друг на света и… прост не беше такъв човек.

— Тия дни прегледах набързо какво пише по темата и открих, че всички казват така.

— Кои са тия всички?

— Роднините. Винаги казват „Само не той“, когато обвинят някого в кръвосмешение. Станало е шаблонна фраза. Също като съседите на серийните убийци, дето вечно разправят, че човечецът бил много тих, кротък и срамежлив.

Той се навъси.

— Виж какво, Ласитър, аз съм на твоя страна. Не искам Криси да иде в затвора. Тя е крехко създание, такава си е още от малка. Майка й я разглези, а и татко не остана по-назад. Разговарях с Лари Шийн и те съветвам да пледираш за невменяемост. Споразумей се за изпращане в лечебно заведение. Дявол да го вземе, ще платя сметките за най-доброто място, където лекуват подобни неща. Вече разпитах тук-там. Имало една първокласна частна болница край Сиатъл. Адски скъпа, но какво от това?

Изпод сакото му се раздаде писукане. Той извади клетъчен телефон, и ме погледна извинително. Послуша малко, после прикри телефона с масивната си длан и каза:

— Налага се да бягам. Ако искаш нещо, обади ми се да уговорим среща. Сериозно говоря. Трябва ли ти нещо, просто се обади.

Той тръгна назад по пътеката между пейките, говорейки тихичко по телефона, и след малко изчезна в коридора.

Една униформена служителка отведе Криси обратно в килията да изчака, докато уредя въпроса с гаранцията. Останах сам в съдебната зала.

Размишлявах.

Беше го казал на два пъти „Трябва ли ти нещо, просто се обади.“

Точно сега ми трябваше само да му задам един въпрос: защо са всички тия приказки за невменяемост? Доктор Шийн не бе споменал такова нещо, поне пред мен. Невменяемост, това означава принудително затваряне и лечение. Може някой ден да излезеш, а може и да си останеш в лудницата като Джон Хинкли.

Ами Сиатъл? Има много първокласни лечебни заведения и тук. Защо му беше да избере точно най-далечното?

Ако си адвокат в телевизионен сериал, поемаш само по едно дело, приключваш го виртуозно за нула време, после слизаш по стъпалата пред съдебната сграда и си подмяташ куфарчето, а хубавата клиентка ти благодари за чудесния резултат.

В истинския живот е по-различно.

След обяд почнах да се укривам от Роберто Кондом, който непрестанно звънеше и оставяше на Синди инструкции, как да се пазаря с обвинението по алигаторско-бракониерското дело. Идеята беше, че щял да даде на природозащитните организации петдесет и седем яйца от алигатор, с които да компенсира убитите животни. Зарекох се при следващото обаждане да го питам крадени ли са тези яйца, или сам ги е снесъл.

С най-голямо старание не извърших няколко важни неща: не отговорих на служебните писма, не прегледах текущите преписки и не посетих заседанието за обсъждане на новите декораторски планове. Декораторите предлагаха да избираме между пейзажите с платноходки на Уинслоу Хоумър и кошмарите на Пабло Пикасо. Веднъж бях предложил да украсим заседателната зала с няколко подводни снимки на акули, ръфащи плячка. Никой не го прие на сериозно, освен старшия съдружник, който ми отряза годишните премии наполовина. Девиз на фирмата: „Ядем каквото убием“. Остатъкът се разпределя (евентуално изяжда и изпива) на „баловете по случай данъчната Нова година“, както пише в рекламната брошура. Аз го наричам по-простичко Голямото освинване.