Синди беше изчезнала от бюрото си и когато телефонът задрънча, аз проявих неблагоразумието да вдигна слушалката. Обаждаше се Силвио Санчес от затвора. По професия той беше ресторантски рецидивист — тъпчеше се по скъпи заведения, без да плаща, и така си осигуряваше няколко месеца подслон и прехрана на държавни разноски. Сега искаше да съди общината, защото в затвора не сервирали кафе без кофеин. От кофеина не можел да спи и това нарушавало конституционното му право на нощна почивка.

Посрещнах един нов клиент с кожени панталони, мокасини на бос крак, разкопчана копринена риза и златен ланец. Казваше се Морис Голд и ако някой режисьор вземеше пак да снима „Треска в събота вечер“, сигурно би му дал роля, макар че беше надхвърлил петдесетте и лъсканата му черна перука стоеше малко накриво.

След като се намести в креслото за клиенти, той попита:

— Да си покажа ли оная работа?

— Нека първо се опознаем — рекох аз. — И тъй, какво ви насочи към доктор Педро Кордеон?

— Видях му рекламата по телевизията. Веднага след вечерния филм.

Кимнах одобрително, сякаш бе проявил забележителна предприемчивост.

— Обадих му се за повече информации на безплатния телефон.

Морис Голд извади от портфейли са изрезка и ми я подаде.

— Периметрална автотрансплантация и корекция на анатомията — прочетох аз. — Туй пък какво е?

— ПАТКА. Изсмукват тлъстината от корема и после я инжектират в пениса. Правят го по-дебел. — Той намигна лукаво и добави: — С две ръце едвам си хващаш парчето.

— Хитро — рекох аз. — И какъв е проблемът?

— Искате ли да видите?

— По-късно може и снимки да правим, и да ги публикуваме в пресата, както речете. Засега просто кажете какво не е наред. Импотентен ли станахте? Изкривиха ли го? Защо искате да ги съдите?

— Изглежда по-къс.

— Изглежда? По-къс ли е или не?

— Не, това е измама на зрението. Стана по-дебел и затова изглежда по-къс. Трябваше да ме предупредят.

Да го предупредя значи!

Тъй си е то, вечно трябва някои да ни предупреждава и да не стоим прави върху най-горното стъпало на бояджийска стълба, да не се пъхаме под джантата, когато сменяме гума, и да си правим сметката, че в огледалото за обратно виждане колите изглеждат по-далече, отколкото са в действителност. Застанем ли пред закона всички се правим на малоумни, а ако от собствена глупост си натресем неприятности, тогава… дай да съдим негодниците до дупка.

Викнах Синди, която тъкмо си боядисваше ноктите на краката в цикламен цвят. По моя молба тя изрита Морис Голд от кантората, но не пропусна да види пострадалия орган. Посъветва го да яде повече зеленчуци и да намали млечните продукти. Нямам представа защо.

След като разчистих бюрото, тоест смъкнах всичко на пода, аз разгърнах досието от доктор Лорънс Шийн и почнах да чета. Записките потвърждаваха всичко, което ми бе разказал за Кристина Бърнхард. Оплаквания от мигрени, кошмари и безпричинни пристъпи на ужас. Болезнено напълняване в ученическите години, алкохол и кокаин още преди да навърши пълнолетие. Неопределено чувство на тревога откакто се помни. Липсващи спомени от периода на детството.

Пъхнах една касета в касетофона на бюрото, натиснах бутона, станах и отидох до прозореца. От трийсет и втория етаж виждах плажа на Вирджиния Кий. Бели вълни браздяха океана като рипсено кадифе чак до хоризонта. Югоизточен вятър със скорост около трийсет километра. Няколко сърфа се носеха по водата. Представих си как пъстрите им платна плющят от вятъра. Но следващият звук, който чух, нямаше нищо общо с вятъра.

— Смяташ ли, че трябва да контролираш емоциите си? — попита доктор Лорънс Шийн.

Тишина. После гласът на Криси:

— Не го ли правят всички?

— Не, или поне рядко им се налага. Случва ли се да реагираш пресилено, или да насочваш гнева си в неправилната посока?

— Мисля, че да. Понякога.

Шумолене на писалка върху хартия.

— Унасяш ли се понякога, губиш ли връзка с реалния свят?

Ново мълчание. Неволно се унесох в мисли за вятъра и платна. Дявол знае дали губех връзка с реалния свят.

— Да, мисля, че ми се случва. Понякога се унасям.

Въпросите продължаваха. Чувстваш ли се различна от другите хора? Смяташ ли, че трябва да бъдеш съвършена? Използваш ли работата и успехите, за да компенсираш чувството за провал в области от живота си?

Криси отговаряше малко колебливо, но утвърдително. Аз също. Не се съмнявах, че така биха отговорили и повечето американци. Но все пак аз съм човек с широки възгледи. Не разбирам ли нещо, трая си, дори да ми прилича на идиотски тест от списание. Кой знае може пък в тия записи да се криеше оправдание за убийство.

Нещата започнаха да се оформят едва след няколко сеанса. Вече не ставаше дума за унес, а за кошмари. Криси не помнеше много добре какво сънува и доктор Шийн и помагаше.

— Спомняш ли си заключени врати или потайни тунели?

— Мисля, че не — отговори тя с плах, тъничък глас.

— Водопади или реки с опасни бързеи?

— Не.

Представих си я как тръсва глава и кичур руса коса провисва край скулата й.

— А змии?

Кратко мълчание.

— Винаги съм се страхувала от змии…

— Аха! — В гласа му прозвуча тържеството на откривател. — Продължавай.

— Да. Случва се да сънувам змии.

— Кошмарни ли са сънищата? Страхуваш ли се от змиите?

— Да.

— Сега вече потръгна — каза Шийн. — Естествено, змиите са фалически символ.

Я стига бе! Може и да не съм лекар, но лично аз най-напред бих я попитал дали някога не се е плашила от истинска змия. В моя квартал между Къмкуот и Поинсиана е тъпкано със змии, някои от тях дори не членуват в местното адвокатско дружество. Има един грамаден черен смок, дето ме стряска всеки път, когато излизам да бера манго. И ако искате да знаете, понякога след това ми се случва да сънувам змии. Предлагам ви епохалната теория на Ласитър, сънищата могат да отразяват не само символични, а и реални събития. Понякога пурата си е просто пура.

— Кристина, моля те да надникнеш по-дълбоко в паметта си.

— Добре.

— Онова, което търсим, не е на повърхността и навярно ще ти е трудно да го откриеш…

Сега си я представих как кимва.

— Била ли си сексуално насилвана като дете?

Отрицанието дойде веднага. Дори на два пъти.

— Не. Не.

— Не бързай толкова. Ти не си оставяш време да поразмислиш, да се вгледаш в дълбините.

— Защо ми е да размишлявам? Ако имаше нещо такова, щях да го помня.

— Не е задължително — каза докторът. — Всъщност на този въпрос може да има само два верни отговора: „Да“ или „Не знам“. Просто не можем да отхвърлим тази възможност, особено като вземем предвид сегашните ти симптоми.

Леле, братче, сума ти подвеждащи въпроси съм чувал в съда, но този бие всички рекорди. А ако отговорът не е удовлетворителен, следва покана „да се вгледаш в дълбините“. Вече виждах накъде е тръгнало. Докторът щеше да изкопчи спомени, които Криси не можеше да открие сама. Представих си как ще посрещнат съдебните заседатели подобна история. Не съвсем почтената част от съзнанието ми говореше на другата, почти честната, че не би било зле да изгоря записите. Доктор Шийн имаше право, когато намекна, че е по-добре да ги потули. Хиляди пъти предпочитах Криси сама да разкаже за насилието, отколкото да обясня пред съда как си е възстановила спомените.

— Не разбирам — говореше Криси на записа. — Как бих могла да забравя, ако са ме насилвали?

— Не си забравила. Споменът съществува, но жертвите на кръвосмешение често отхвърлят действителността. Ще са ти необходими много усилия, за да пробиеш стените в съзнанието си. Има заключени врати. Трябва да намерим ключовете, а това няма да е лесно. Може да трае седмици или години, а когато се върнат, спомените ще бъдат болезнени. Може да бликнат като мехурчета или да изригнат като лава от вулкан.