Мехурчета? Лава? Какво би рекла баба, шашкънин.

— Кой ме е насилвал? — попита едва чуто Криси.

— Не знаем, нали?

— Непознат ли е бил или близък човек?

— А ти как мислиш?

— Не знам. Просто не разбирам защо не го помня.

— Детето в теб те пази от спомена. Но това отхвърляне създава други проблеми. За да ги излекуваме, трябва да накараме детето в теб да ни разкаже истината.

— Страх ме е — каза Криси.

— Аз ще ти държа ръката в това пътешествие. Пътят към спомена е коварен и изпълнел с болка, но на края те чака обновление и живот.

Чух как Криси въздъхна.

— Добре. А сега какво?

— Била ли си хипнотизирана някога? — попита доктор Шийн.

— Отпусни си и насочи мисълта си към дишането — каза доктор Шийн с успокояващ, напевен глас. Отнякъде долиташе тиха музика, нотите на пианото звъняха леко като дъждец по ламаринен покрив.

— Дишай дълбоко. Точно така. Настани се удобно в креслото. Отпусни лицето и шията. Отпусни цялото тяло. А сега си представи ярка бяла светлина. Светлината ще плъзне от главата ти надолу по тялото, освобождавайки всичко, което докосне. Всяка клетка, всеки мускул, всеки орган ще бъде докоснат от прекрасната ярка светлина. Чувстваш се спокойна и безметежна, докато тя минава по кръвоносните съдове из цялото тяло. Гледай светлината. Усещай как нейният покой изпълва дробовете и сърцето ти, достига навсякъде, отпуска те все повече и повече.

Не знам за Криси, но на мен определено ми се доспа. Или доктор Шийн наистина си разбираше от работата, или не биваше днес на обяд да пия две бири със сандвича.

— Освободи съзнанието си от нормалните ограничения на времето и пространството. Скоро ще можеш да си припомниш всичко и да се изцелиш.

Доктор Шийн помълча и аз си представих как Криси лежи със затворени очи. После докторът започна да брои отзад напред.

— Десет, девет, осем… слизаш все по-дълбоко и по-дълбоко, седем, шест, пет… чувстваш се тъй спокойна и безметежна, четири, три… напълно отпусната… две, едно. Ти изпитваш дълбок покой, намираш се в съвсем непознато състояние.

Главата ми клюмна, сепнах се и за момент изпаднах в съвсем непознато състояние. Имах чувството, че съм задрямал на лекция по политология в Пенсилванския университет.

— Представи си, че слизаш по красиво стълбище към най-дълбоките кътчета на съзнанието — говореше доктор Шийн, — към място без пространство и време, където всичко се свързва и обединява, където царува безкрайна мъдрост и можеш да си припомниш всичко. Виждаш ли го?

— Да — отговори сънливо Криси.

— Сега виждаш тунел с ярка светлина в другия край. Тръгваш по тунела към светлината. Когато излезеш на светло, ще бъдеш на друго място и в друго време. Ще можеш да си припомниш всичко. Мъдростта, знанията и спомените са в теб. Детето в теб е готово да проговори.

Ново мълчание, нарушавано само от тихите звуци на пианото и флейта. После прозвуча гласът на доктора:

— На колко години си, Кристина?

— На единайсет.

— Щастливо момиче ли си?

— О, да. — Думите бяха бавни, но ясни, произнесени с нежен детски глас. — Имам всичко, което може да иска едно момиче.

— Какао имаш?

— Играчки, приятели и чудесна мама.

— А баща ти?

Кратко мълчание.

— Той ми дава всичко.

— Мама обича ли го?

— Не знам.

— Кристина, аз съм доктор Шийн. Аз съм приятел на твоята мама.

— Знам. Ти се грижиш за нея. Харесваш й. Тя ми го каза.

— Майка ти е чудесна жена. Разкажи ми за баща си.

— Той я удря. — Кристина се разхълца. — Много я удря и казва лоши думи. Мама се разболя, затова не излиза от стаята. Татко се пренесе в друга стая, близо до моята.

— Удря ли те баща ти?

— Не. Никога. Дори когато съм лоша.

— Кога си лоша, Кристина?

— Когато не правя каквото ми каже татко.

— Той докосва ли те по начин, който те плаши?

Тишина.

— Не.

— Идва ли в твоята стая да ти прави разни неща?

— Не. Не си спомням нищо такова.

— Кристина, понякога паметта е странна. Едни спомени откриваме без усилие, а други само усещаме. Какво усещаш?

— Не знам. Странни неща.

— А, това може да е началото. Знаеш ли какво е секс?

— Да.

— Правила ли си секс с баща си?

Ново ридание.

— Не помня.

— Но ти плачеш. Защо плачеш?

— Не знам.

— Кристина, виждала ли си някога следи от диво животно в гората?

— В гората не, но съм виждала следи от костенурка по плажа.

— А самата костенурка виждала ли си?

— Невинаги. Понякога само следите.

— Но знаеш, че костенурката е била там.

— Да.

— Аз виждам следи от животното из целия ти живот. Чудовището е било там. Мисля, че и ти го виждаш, но си го затрупала много дълбоко. Можем ли да разровим, можем ли да разкрием чудовището?

— Не знам.

Щрак. Това пък какво беше, по дяволите? Тихо щракване на изключен касетофон.

После гласът на Шийн:

— Да поговорим за баща ти.

Момент! Спрях записа и го върнах назад. Пак същото щрак, после гласът на Шийн. Колко бе траяла паузата? Секунда, минута, осемнайсет минути и половина? Какво бе казал Шийн в сумрачния си кабинет на обърканата и хипнотизирана млада жена? И какво казваше в момента?

— Да поговорим за баща ти.

— Винаги съм обичала татко. Винаги.

— Браво, Криси. Добро момиче.

— И татко винаги ме обича.

— Така ли?

— Татко ми каза, че съм най-доброто му момиче и сега, след като мама е болна, аз…

— Какво. Кристина?

— Вече си спомням. Спомням си.

— Много добре, Кристина. Много добре. Какво си спомняш?

— Аз правя татко щастлив. Уж, че съм мама.

— Той идва ли в стаята ти?

— Да.

— Правиш ли секс с татко си?

— Разбира се, глупчо. Аз съм му съпруга.

Изслушах и останалите записи. Спомените ставаха все по-конкретни и ярки. Детинският глас на Криси разказваше какво си шепнели нощем с баща й „Нашата малка тайна“ — казвал той. Виковете на зряла жена отразяваха нейната ярост. Говореше ту будна, ту под хипноза. Чувах риданията й, докато описваше колко я боляло „там долу“. Чувах гласа и да се прехвърля от невинното детско объркване към гневните крясъци на зряла жена.

Мъжкарят на стадото. Хромозомите му го тласкат към оцеляването на най-силния и заради това той е готов да убива. Потъпкал душата си, той осквернява земята, отрича своя Създател и не признава друга власт, освен собствената си воля. Стъпят най-долу върху еволюционната стълбица, той налага физическата си власт над жените чрез побой и насилие. А още по-ниско от този космат братовчед на Homo sapiens neanderthalensis стои едно гнусно адско изчадие — бащата, готов да изнасили детето си.

Разтреперан от гняв и погнуса, за момент бях готов да убия собственоръчно Хари Бърнхард. И това ме накара да се замисля. Истински или не, спомените звучаха убедително. И макар да знаех, че някогашното насилие не оправдава убийство, аз се питах дали съдебните заседатели не биха склонили да предявят на Кристина по-меко обвинение, или дори да я оправдаят.

На последния запис Криси не бе хипнотизирана. Разказваше на доктор Шийн за живота си, за провалените връзки, алкохола и наркотиците. Благодареше му, че е отворил вратата към миналото.

— Обмислих онова, за което говорихме вчера — каза тя.

— Потребността от цели? — попита Шийн.

— Не. Онова, за което говорихме после.

Кратко мълчание.

— О, това ли?

— Взех решение, което няма да ти хареса.

— Може би не трябва да ми го казваш.

Какво беше това, по дяволите? Защо го усукваха?

— Но след като ти разказах всичко останало, смятам, че трябва да споделя и това.

— Добре тогава. Но първо нека…

Чух скърцане на стол и шумолене на хартии.