— А могат ли?

— Виж какво, дори ако Шийн ти е нашепвал на ухо, че трябва да убиеш баща си, официално оставаш виновна. Но понякога заседателите вършат странни неща. Погледни случая с О’Джей Симпсън. Двама заседатели смятаха, че е убил жена си, но бяха толкова раздразнени от прокурора, че подкрепиха оправдателната присъда. Част от задачата на защитника е да ги накара да побеснеят срещу обвинението.

Тя пристъпи към мен. Върху пухкавата й долна устна бе залепила обгоряла троха.

— Значи ти ще ги призовеш?

Прегърнах я.

— Ще призова Шийн. Неговите записи ни носят точно толкова вреда, колкото полза, но нямам избор.

— Ще стане ли? Ще накараш ли заседателите да побеснеят?

— Непременно — обещах аз. — В краен случаи срещу мен.

Нямаше изненади. Само върволица от надеждни свидетели. Ейб Соколов привършваше строежа на своята сграда, излъскваше дървенията и за всеки случай теглеше два слоя боя. Водоустойчива, ураганоустойчива, ласитъроустойчива.

Точно в четири и половина подир обед, след като свидетелите бяха разпитани, а последните веществени доказателства представени, номерирани и приети, съдията се обърна към Ейб Соколов и зачака. Мършавият прокурор се изсули от стола, изтърси въображаема прашинка от панталона си, изпъна се като бастун и бодро обяви.

— Обвинението приключи.

Беше същински Ханибал пред Алпите — толкова победоносен, че се чудех как не е довел военен оркестър.

— Много добре — каза съдията Стангър. — Утре в девет сутринта започваме със защитата.

Малко след осем вечерта пикапът спря пред къщи с безценния си товар — моя племенник, моята баба и моя скъп доктор.

— Джейк, мисля, че оная сиво-бяла птица върху черницата е скална лястовица — съобщи Чарли Ригс.

— А-ха…

— Вече е тъмно и не се вижда добре, но утре сутрин ще проверя.

— Добре, Чарли.

Баба домъкна ракитовата си кошница. Провизиите бяха покрити с карирана кърпа и незнайно защо гледката ми напомни всички онези филми, в които затворникът получава баница със скрита пила или пистолет.

— Божичко, докторе! — възкликна баба. — На Джейк сега не му е до птици.

И тя извади от кошницата баница със сладки картофи. Беше още топла и лъхаше на канела, но не забелязах и следа от оръжие.

— Добре де, добре — рече Чарли. — Просто си мислех, че не е зле да потърся гнездото. От такива гнезда китайците правят супа.

— Уа-а-а! — изблещи се Кип. — Гнусотия.

Той помагаше на баба да подрежда в хладилника панички и бурканчета. Зърнах божественото й блатно зеле, подправено с палмова сърцевина, папая, портокали и кокос. Нямаше начин да не е донесла и сметанов кейк, хлебен пудинг и задушена сланина с ориз и грах. Баба си пада по стабилните ястия.

Чарли се изкашля.

— Кипърс, супата от птичи гнезда е изключителен деликатес. Скалните лястовици правят гнездата си изцяло от слюнка и ако някога попаднеш в Хонконг, препоръчвам ти…

— Слюнка! — Кип застина, както пренасяше пластмасова паница със замразени пържени миди. — Ял си супа от птича слюнка?

— Не ставай капризен, момко — отвърна Чарли. — В някои краища на света към ориза прибавят ларви на термити заради вкуса и протеина.

— Гнусотия на квадрат!

— Гъсениците съдържат на грам толкова белтъчини, колкото и телешкото, и десет пъти повече желязо. Лично аз съм опитвал гъсеницата на Rhynchophorous phoenicis, наричана на простонароден език гъгрица, и я намирам за превъзходна.

— Ще се издрайфам — каза Кип.

— Не и в моята кухня — заявих аз, после се обърнах към стария червоугодник. — Чарли, ако си приключил с общообразователната част искам да поговорим.

— Може, но не точно в момента. Отворил ми се е един апетит…

— Плюеш срещу вятъра — каза Чарли и аз се зачудих дали не мисли пак за любимата си супа.

Седяхме на задната веранда и Чарли държеше буркан от бабината скоросмъртница. Аз скромно бях предпочел чаша кафе.

— Четох доклада за аутопсията — продължи той, — а също така записките на хирурга и болничните документи, освен това разговарях със сестрите. Няма никакви признаци доктор Шийн да е сторил нещо нередно в онази болнична стая. Единствените белези по тялото са от стрелбата и операцията. Смъртта на Хари е предизвикана от сърдечен удар. Не разполагаш с доказателства за нещо друго.

— Само знам, че Гай Бърнхард е искал смъртта на баща си, а Лари Шийн е негов покорен слуга.

— Защо? Къде е мотивът?

— Наследството на Хари. След като Криси бъде осъдена за убийство, Гай получава всичко.

Чарли поклати глава и се зае да пълни лулата си.

— Ако беше вярно, не смяташ ли, че щяха да стоят настрани? Едва ли Шийн би изникнал в болницата.

— Трябвало е да се увери, че Хари е мъртъв, а ако не…

Чарли запали лулата и мирисът на вишневи листа в тютюна се смеси с аромата на жасмин от съседния двор.

— Имаш ли, макар и най-дребно доказателство, което да подкрепи тази безумна теория?

— Доказателство? — повторих аз, сякаш за пръв път чувах подобна дума. — Това е твоя работа. Моята е да съчиня легендата за падението и гибелта на един богат мъж.

— Като в „Среща в Самара“ — каза Чарли.

— Какво?

— Роман от Джон О’Хара. Един богаташ…

— Чел съм я, Чарли. Изкарах колежа само за пет години. Аз се загледах в пустотата и изведнъж възкликнах: — Среща!

— Какво?

— Ти си гений, Чарли.

Той измърмори някакво отрицание, после попита:

— Какво има, Джейк?

— Хари е имал среща.

— Хмммм?

— Среща в „Параноя“, Чарли.

Пред съда се налага да хвърляш множество въдици. И понякога те се заплитат. Можеш да кажеш на заседателите, че гадните ченгета са организирали най-сложен заговор, за да накиснат чистичкия ти клиент, красив бивш футболист, обвинен в жестоко убийството на жена си и нейния приятел. Можеш също така да кажеш, че ченгетата са тъй отчайващо некадърни, та дори не могат да сложат верни етикетчета върху пликчетата с веществени доказателства или да опазят задържан автомобил от любителите на сувенири. Кръвта не е на моя клиент, но ако е негова, значи са я подхвърлили, и ако не са я подхвърлили, значи се е порязал предната седмица, когато колел пуйки за бедните.

За лаиците, тия клети души, лишени от юридическо образование, защитата изглежда противоречива. Но за нас, свикналите да преливаме от пусто в празно, да цепим косъма на две и да извъртаме всяка дума, всичко звучи напълно логично. През първия семестър в университета учим гражданско право. Да речем, някой човек взима назаем котле от съседа. Връща го пукнато. Собственикът подава жалба. Виновникът отговаря на обвинението с най-древния аргумент: изобщо не съм му взимал котлето, а ако съм го взел, значи е било пукнато.

В случая с Криси исках да докажа, че тя е била програмирана за убийство. Защита в стил „Манджурският кандидат“, както я наричаше Кип. Криси беше управляем снаряд, програмирам от коварния психиатър и изстрелян от алчния доведен брат. Поне такса си представях заключителната реч, стига да намерех някакво доказателство.

Същевременно изникваше въпросът за припадъците. От хипнотизиран зомби Криси се превръщаше в болна млада жена, която е стреляла по баща си, без да го осъзнава и следователно без престъпно намерение. Теорията не беше чак толкова секси колкото първата, но вероятно заседателите щяха да я преглътнат по-лесно. И като типичен адвокат, аз се мъчех да тъка на два стана.

Доктор Робърт Розън бе първият ми свидетел. Той отправи на Криси сърдечна усмивка, после се обърна към заседателите с професионално спокойствие и дори мъничко чар. Лекарите са или най-добрите свидетели, или най-лошите. Когато подготвях показанията на Розън, Кип беше с мен в заседателната зала. Докторът дрънкаше нещо за класически неврокардиогичен синкоп.