Бейкър кимна.

— Методът чрез обратната осмоза е най-добър.

Чарли отпи от буркана и не възрази.

Зададох няколко въпроса. Узнах, че осмозата и дестилацията отделят водата от солта, докато електролизата и йонизацията отделят солта от водата. Най-просто казано, заяви Чарли Ригс, който ме стрелна със съчувствен поглед, за осмозата трябват само малко филтри и много електричество. И много, много големи количества замърсена вода.

Бейкър вече ми бе обяснил, че питейната вода идва от Бискайския водоносен слой — шуплести скали, разположени на съвсем малка дълбочина. Задълбаеш ли по-надолу, натъкваш се на пласт утаечни породи, дебел около двеста метра. Под него има още един слой съдържащ замърсена, силно минерализирана вода, която не става за пиене, ако не се пречисти.

— Някои градове го правят — обърна се Бейкър към мен, — не и частни фирми. Във всеки случай не с такава грамадна инсталация, каквато описваш.

— И какво ще прави Гай Бърнхард с толкова много вода? — попита Чарли Ригс.

Естествено знаех отговора, но баба се оказа по-бърза.

— Ако има грам мозък в главата — отвърна тя, — ще я продава.

Не казах на Криси Бърнхард къде отиваме. Не исках да позвъни на доктор Шийн или на някой друг, който да я посъветва какво да прави.

Например да вземе хапче за повишаване на кръвното налягане.

Предполагах, че не знае другите трикове, измислени от мошениците. Хапане на езика. Гвоздей в обувката.

Точно затова не бях откровен с нея. Защото се боях, че тя не е откровена с мен.

Един адвокат трябва да знае истината.

Не, взимам си думите назад. Нямам право да говоря от името на всички колеги. Аз трябва да знам истината.

Може би сбърках. Може би щеше да е по-добре, ако не знаех. Може би трябваше да взема от Шийн подарения кон. Но не можех. Не знам защо. Просто не можех.

Свалих гюрука и подкарах олдсмобила на запад по магистралата „Макартър“, отбих на север по шосе 1–95, после пак поех на запад по магистрала „Маями Долфин“. Макар че не съм я строил, много се гордеех с тази магистрала, особено когато отляво се мерне стадионът.

— Къде отиваме? — попита Криси.

— Да навестим един стар приятел.

Малко преди летището завих на север по Окичоби Роуд, после свърнах наляво покрай стария канал. На запад от канала е Маями Спрингс. На изток е Хайленд — някога същински рай за разни съмнителни типове от Джорджия, а днес е с преобладаващо латиноамериканско население. Отбих по Палм Авеню и навлязох в квартал с белосани едноетажни къщички, из чиито дворчета често се мяркаха статуи на Дева Мария и цъфнали хибискуси. След няколко пресечки спрях пред розова къща с покрив от оранжеви мексикански керемиди.

— Тук ли е? — попита Криси.

— Тук е.

— Твоят приятел има странно чувство за комбиниране на цветовете.

— Къщата принадлежи на бивш полицай — казах аз, сякаш това обясняваше всичко.

Тони Куевас беше заклет ерген. Купи къщата, когато се пенсионира и напусна шерифската служба, а колкото до цвета й, вероятно и до ден-днешен нямаше представа какъв е.

Докато вървяхме към вратата, Криси спря и ме попита:

— Е, защо сме тук?

Носеше само ластични шорти и горнище от бански, затова когато я хванах за раменете, кожата беше гореща от слънцето. Дръпнах я към себе си и надникнах в блестящите зелени очи.

— Много е важно да виждам в теб само клиент, а не…

— Любима жена… личност — подсказа тя.

— Да, нещо такова. Ако не се бяхме обвързали, щеше да е по-лесно.

— Кое, Джейк? Кое щеше да е по-лесно?

— При подготовката за процеса, при планирането на защитата адвокатите понякога са принудени да помолят клиента за…

Не, не можех да го изрека.

Вратата се отвори, преди да почукаме. Тони Куевас застана на прага, малко по-пълничък, отколкото по време на полицейската си кариера. Все още носеше риза с къси ръкави и вратовръзка.

— Здрасти, Джейк — каза той. — Адски скапано изглеждаш.

— Благодаря, Тони.

Той се усмихна любезно на Криси.

— Здравейте, мис Бърнхард. Сега ще ви кажа какво трябва да знаете за детектора на лъжата.

Криси седеше на корав дървен стол и ме изпепеляваше с поглед. Апарат за кръвно налягане стягаше дясната й ръка, около гърдите и корема й се извиваха маркучите на пневмограф. Към пръстта на лявата й ръка бяха прикрепени електроди. Седеше върху надут гумен плондер и се облягаше на още един.

— Отпусни се — казах аз.

— Върви по дяволите! — отвърна тя и Тони вдигна вежди, като видя как заподскачаха показанията на приборите.

— За мен е важно да стабилизираме кръвното ви налягане — каза Тони.

— Махнете го оттук — нареди тя.

Очевидно ставаше дума за мен.

Исках да кажа нещо. Да кажа, че за мен е много важно да знам истината, че чувствата ми към нея няма да се променят, дори ако се окаже хладнокръвна убийца. Но не намирах думи. Потиснат от чувството, че съм лъжец и измамник, аз се оттеглих мълчаливо в сенчестия хол, където досадно потракваше тавански вентилатор.

Не можем да бъдем умни във всичко. Ляво мозъчно полукълбо, дясно полукълбо. Авторът на сонети не умее да поправя карбуратори. Лекарят често не знае как да напише едно смислено изречение. Аз съм умерено талантлив в доста области. Имам дарбата да усещам под кой камък се спотайва риба. Мога да заплета лъжлив и враждебен свидетел в унизителна мрежа от противоречия. Мога да предскажа по стойката накъде ще хукне един защитник, след като е отнел топката.

Но пред жена бушоните ми изгарят. Сетивата ми реагират на физичното и химичното, на аромата и външния блясък. Нима е възможно злото да се спотайва в душата на този ангел? Вярно, аз съм политически неграмотен. Аз съм дивак, пещерен човек.

Не споря. Признавам си.

Виноват, ваша чест. Аз съм най-низшето създание, току-що изпълзяло от блатото и оставило във вкаменената кал отпечатъци от ципестите си нозе. Аз съм мъж.

През отворената врата чух спокойния глас на Тони:

— А сега нека си поговорим.

Той зададе няколко невинни въпроса за миналото и учението на Криси, имала ли е домашни любимци, обича ли сърф или ски. Същевременно въртеше настройката на сърдечния монитор и прибора за измерване на кожната проводимост. Криси навярно си мислеше, че проверката още не е започнала, но грешеше.

Неутралните въпроси определяна долната граница на кръвното налягане, дишането, потенето. Определяха и рамките за контролните въпроси, на чиито фон да изпъкне лъжата.

— Пушили ли сте марихуана?

— Разбира се.

— Използвали ли сте кокаин?

— И това също.

Тони помълча и усетих, че все още търси малката лъжа, която би му погнала да открие голямата.

— Привили ли сте секс с повече от един човек едновременно?

— Работих в Париж — каза Криси. — Сигурно знаете, че французите си падат по тия неща.

— Потвърждение ли е това? Правили сте секс с повече от един човек едновременно?

— Шизофреник брои ли се за двама души?

— Мис Бърнхард! — повиши глас Тони.

— Добре де, да! Правила съм секс с двама души и изобщо не беше забавно. Тогава смърках прашец и се чуках поне по два пъти на вечер. Бях на деветнайсет години и живеех в Париж.

— Правиш ли сте секс с жена?

— Много неща съм опитвала.

Този път гласът на Тони не трепна.

— Потвърждение ли е това?

— Да! Правила съм секс с жена. Свързано е с предишния ви въпрос. И изобщо е тъпо да питате.

Не знам за сериозните въпроси, но се оказваше адски трудно да я накараш да лъже за дреболии.

— Правили ли сте секс за пари?

— Веднъж на пробни снимки един италиански фотограф се съблече гол. Бяхме в неговата хотелска стая. Докато ме снимаше, той се изпразни. Беше много известен. Сигурно знаете името му. Е, вие може и да не го знаете, но повярвайте, беше голяма фигура и всички момичета знаеха, че обича да се празни по време на снимки, но никога не посяга.