За втори път.

Първия път проявих глупостта да замахна с юмрук срещу главата на един шкембест полузащитник от „Нотр Дам“. След като половината мач се бяхме псували в адския студ, той понечи да ме ритне в коляното, което и без това едва се крепеше след операцията. Аз отскочих и го халосах с всичка сила точно там, където му беше най-здравото място — по главата. Докарах си гипсирана китка и наказателен удар, а след това и изгонване, задето обвиних майката на съдията в някои извратени деяния. Подир този случай дълго седях на самото крайче на резервната скамейка. Ако мръднех още малко щях да се озова в другия щат.

Втория път беше, след като се разделих с Ръсти Маклийн. Стоях във фоайето на Областната комисия по строителството и надничах през плексигласово гише. Гишетата са три и не знам дали са бронирани, но определено би трябвало да бъдат, за да опазят разхайтените и немарливи чиновници от разярените данъкоплатци.

На моето гише нямаше никого. Както впрочем и на другите две.

На два-три метра навътре трима чиновници седяха зад бюрата си и успешно се правеха, че не забелязват широкоплещестия данъкоплатец пред гишето, който за техен късмет не беше въоръжен.

— Здравейте — изгуках аз на грамадната негърка, седнала в средата, точно срещу моето гише.

Изглеждаше около трийсетгодишна, беше облечена в оранжева хавайска рокли и крепеше на рамото си телефонна слушалка. В момента обявяваше на всеослушание, че ако Спайк не си разкара мързеливия дрипав задник от дома й до шест вечерта, ще го хване за непрокопсания въшлив врат и ще го замъкне чак в Евърглейдс за храна на алигаторите.

Насочих вниманието си към дясното гише. Зад бюрото някакъв латиноамериканец на средна възраст пиеше кубинско кафе от миниатюрна картонена чашка. Беше облечен с мръснобяла гуаябера30 и рошавата му брада определено се нуждаеше от подкастряне. Може и да имаше някаква работа на бюрото си, но аз поне не виждах такова нещо. Почти цялото работно пространство беше заето от огромна кутия със сладкиши.

— Hola!31 — подвикнах аз.

— Estoy en mi hora de descanso32 — рече той.

— Сега? Часът е девет и десет. Току-що си започнал работа.

Той захапа една петифура и по бралата му протече крем.

— No hablo angles33.

— Тъй ли? Значи нищо няма да разбереш, ако ти кажа, че страшно мязаш на Фидел Кастро.

— Майната ти — ядоса се той.

Мръднах наляво и надникнах през третото гише. Бял хлапак на около деветнайсет години беше вирнал крака върху куп кашони. Седеше със затворени очи, слушаше уокмен и краката му потрепваха в такт с някаква незнайна, но явно много шумна музика.

— Хей, ти! — викнах аз.

Той не ме чу.

— Ти! — опитах отново аз. — Малоумното хлапе! Събули се!

Никакъв резултат.

Изпитвах известна гордост от факта, че безразличието на нашите обществени служители е разпределено поравно и безпристрастно между различните раси. Гордеех се също така, че тези добре платени, слабо натоварени и осигурени с бъдеща пенсия бюрократи могат да киснат тук благодарение на данъкоплатци като вашия покорен слуга.

И тъй като все още копнеех за нечие внимание, аз стоварих силен юмрук върху плексигласовото гише.

Много силен.

Десен прав.

Който вдигна страхотна дандания.

Латиноамериканецът си разля кафето, негърката изтърва телефона, а бялото хлапе открехна очи.

Гишето не се пропука, но третата кост на китката ми излезе по-слаба.

— Хей, глупчо! Унищожаването на общинска собственост е престъпление — изрече негърката с отегчен глас, който подсказваше, че не й е за пръв път. — Ще викна ченгето.

Аз подскачах на един крак с юмрук под мишницата и се мъчех да укротя болката.

— Единственият път, когато ме арестуваха — отвърнах аз, кривейки лице, — беше поради сбъркана самоличност.

И тъй като тя ме изгледа с недоумение, побързах да поясня.

— Отде да знам, че онзи, дето го халосах, бил полицай.

— Не разбирам, Кармоди — казах аз, ровейки из купища архитектурни планове и разрешителни за строеж. — Трябва да е тук.

— Не ставай глупчо — отвърна Кармоди Джоунс.

С грамадната негърка вече бяхме на ти. Аз я наричах Кармоди, а тя ми викаше глупчо.

Тя прелисти една папка.

— Онази ферма е обявена за обособена данъчна област. Формативно погледнато, представлява едва ли не малко градче. Също като Дисни Уърлд. С право за самостоятелен строеж на пътища и канализация.

— И сгради — добавих аз, мислейки за грамадния строеж край напоителния канал. — Кога точно Гай Бърнхард е успял да се уреди за обособена данъчна област?

— На дванайсети ноември миналата година — каза тя и извади грамота със синя рамка и златен печат. — Решение и специална наредба от областната управа. Гласувано с единодушие. Препоръчано от Комисията по строителството, Отдела за защита на околната среда, Комитета по планиране и Областната служба за земеразделяне. Прието като отделна точка в края на заседанието. Никакви спорове, никакви възражения.

— И никаква гласност — добавих аз, надничайки в папката. Дясната ми ръка беше пъхната в найлонова торбичка с лед, осигурен от любезната Кармоди. Зачетох на глас: — „Тъй като местната корпорация «Ферми Бърнхард» възнамерява да изпълни и занапред обществената си дейност, като осигурява вода както за себе си, така и за други потребители, включително област Дейд; тъй като корпорация «Ферми Бърнхард» гарантира изпълнението на тази дейност самостоятелно, без използване на обществени средства; тъй като Южна Флорида се намира под непосредствена заплаха от засушаване и недостиг на водни ресурси; и тъй като корпорация «Ферми Бърнхард» гарантира прилагането на най-модерни технологии за обезсоляване…“

Обезсоляване. Това беше нещо ново. И адски объркващо. Най-напред Гай Бърнхард съсипва съседите си, като изсмуква кладенците им до дъно. А сега се кани да превърне солената вода в злато.

— Обезсоляване — каза Чарли Ригс.

— Значи ще помпа солена вода от океана и ще я пречиства? — попитах аз.

— По-вероятно е да вади вода от замърсените подпочвени слоеве.

Чарли Ригс знае почти всичко, което си струва да се знае на този свят, плюс значителна част от онова, което не си струва.

— Съгласен съм — каза Харисън Бейкър и засука мустак.

Намирах се в присъствието на двама стари умници, без да броим баба, заета в момента да пълни големи буркани с бистра течност, която едва ли идваше от подпочвените слоеве. Седяхме на верандата пред старата й къщичка в Исламорада. Слънцето залязвате над залива, палмовите вейки плющяха по тенекиения покрив и всички бяхме малко разпалени от пиячката, която само подклаждаше жегата на юлския тропически ден.

— Солената вода е прекалено скъпа за обработка — продължи Бейкър. — Такова нещо се прави само когато няма друг избор. Да речем на пустинни острови и тъй нататък.

— А след това възникна въпросът за отпадъчните соли и тяхното отстраняване — добави Чарли Ригс.

— Съвършено вярно — кача Бейкър, отпивайки глътка от бабиното домашно уиски. — Произвеждаш ли по петдесет милиона литра вода на ден, изведнъж ти се струпват на главата един милион килограма сол. Не можеш да я зарежеш на купчина, защото ще замърси подпочвените води. Не можеш да я и хвърлиш в океана, защото ще унищожи всичко живо на стотици километри наоколо.

Той млъкна и очите му се насълзиха. Или жалеше за загиващите корали, или бабината скоросмъртница го беше подпалила здравата.

— Но при новите технологии — обади се Чарли Ригс, — щом намериш първоначален капитал за строителство, вероятно можеш да обработваш замърсена подпочвена вода много по-евтино от океанската. А и се отделя по-малко сол.