— Казал ли е нещо на лекарите?

— Нито дума. Разпитах ги. Просто се мъчел да диша и умирал пред очите им.

Представих си сцената. Хари лежи мъртъв в спешното отделение. Криси е на път към затвора, а аз се прибирам у дома, отнасяйки върху дрехите си аромата на нейния парфюм.

— Защо е стреляла по баща си? — попита невинно Кип.

Ние с Чарли се спогледахме. Как да го обясниш на дете?

— Преди години, когато Криси била малка, горе-долу колкото теб, баща й…

Млъкнах и се помъчих да подбера подходящи думи.

— Изнасилил ли я е? — изпревари ме Кип както обикновено.

— Да. Тя така казва.

— Ами тогава защо е чакала толкова години?

Ха върни обяснявай на дете. Или на съдебен заседател.

— Забравила е — казах аз и усетих колко глупаво звучи.

— Забравила?

— По-точно казано, изтласкала е спомена настрани, за да не го вижда. А после споменът се завърнал.

Кип ме изгледа скептично.

— С това ли ще я оправдаваш? Забравила нещо ужасно, а след години си го спомнила и затова убила баща си.

— Адвокатът не си измисля фактите, Кип. Каквито карти получиш, с такива играеш.

— Знам, вуйчо Джейк. Баба ме учи да играя. Казва никога да не блъфирам без покритие и да знам кога се свалят картите.

Таванският вентилатор над леглото ми описваше безконечни кръгове със сънено туф-туф-туф. На черницата отвън един присмехулник пееше самотната си любовна песен. Кип беше намалил звука на телевизора в стаята си, но все пак чувах някакви металически гласов. Седнал на леглото, аз препрочитах една стара кримка за Травис Макгий и неволно завиждах на тоя „едър, мургав и кокалест морски вълк“. В каквато и каша да се замесеше все успяваше да се измъкне с ум или юмруци. А аз съм просто един треторазреден футболист, завършил вечерно право, който се мъчи да постъпва правилно, но накрая непременно оплита конците. Станах и отидох до стълбището. Вратата на Кип беше затворена, тъй че не му се обадих. Щеше да заспи, когато му дойде времето, а ако искаше да гледа телевизия цяла нощ негова работа. След два дни щеше да грохне и да си нормализира режима. А аз съм от старата школа — не закачай детето, самичко ще се възпита. Точно така ме отгледа баба, след като убиха баща ми, а майка ми избяга.

Всички сме безпомощни пред миналото, казал веднъж Кларънс Дароу. Точно така пледират и адвокатите, които се мъчат да съхранят живота на някой жесток убиец, който е имал скапано детство. Но тази максима може да се приложи и в много други отношения. Всички ние подсъзнателно усвояваме обичаи и навици, симпатии и антипатии, възгледи и предубеждения от хората, които са ни отгледали. Имам си много трески за дялане, но баба ме е учила никога да не посягам на по-слабия и да помагам на онзи, който го заслужава. Учила ме е да проявявам умерено неуважение към властите и сам да си проправям път през пущинака. Би била напълно доволна, ако бях станал рибар като баща си или пък шофьор, барман или капитан на туристическо корабче като мъжете, минали през живота й. Още от юношеските си години се мъча да следвам нейния девиз: живей си живота и гледай да не навредиш другиму.

Облечен само с червени плетени шорти, аз зашляпах бос надолу по стъпалата. На дивана Криси мъркаше тихичко във възглавницата. Умиротвореното й лице изглеждаше почти детинско в своята красота и невинност. Дълго я гледах, после изведнъж се засрамих, че зяпам като дърт похотлив пръч.

Минах в кухнята и измъкнах от хладилника бабината баница с фъстъчено масло. Първата хапка се топеше в устата ми, когато ме връхлетя внезапна мисъл. Баба! Не я бях чул да си тръгва. Нито пък Чарли.

Нямаше ги горе. Нямаше ги и долу. Къде се бяха дянали? Моята къща е двуетажна кутийка с непроходимо буренясал заден двор.

Дворът.

Надникнах през щорите. Съседите имаха халогенни лампи против крадци и призрачното им сияние озаряваше целия двор. В хамака, опънат между две дървета, зърнах стария си наставник И баба. Спяха здраво прегърнати в топлата, влажна нощ, изпълнена с аромат на жасмин. Щури хора.

Доядох парчето баница с чаша студено мляко и поех обратно към стълбището. В стаята на Кип телевизорът още бръмчеше и докато минавах покрай вратата, чух гласа му.

После още един глас. И тихо кискане.

Това пък какво беше, по дяволите?

Леко почуках и отворих вратата.

Кип лежеше, подпрян на възглавницата. На екрана Джим Кери се мъчеше да спаси Дан Марино от някакъв смахнат похитител с неопределен пол. Откровено казано. Дан е по-добър като полузащитник, отколкото като актьор.

И още някой лежеше, подпрян на възглавница.

— Привет на всички! — каза Кип. — Вуйчо Джейк, това е Таня.

— Здравей, Таня — произнесох аз, защото така беше по-възпитано, отколкото да се провикна: „Какво търсиш в леглото на моя племенник, повлекано?“

— Таня живее отсреща — обясни Кип.

Естествено.

— А, Таня! Ти си дъщеря на Фийби.

— Здравейте, мистър Ласитър — поздрави любезно тя.

Беше дребничко, тъмнокосо момиче на около дванайсет години. За последен път я бях забелязал преди шест години да кара велосипедче с три колела. Сега беше с рязани джинси и тениска, поиздута от напъпващата й женственост. Мили боже.

— Как е майка ти? — попитах аз.

— Чудесно — отговори Таня.

— Знае ли къде си? Толкова късно, искам да кажа.

Никак не си харесах гласа — стори ми се напрегнат и старчески.

— Ами да. Тя отиде за уикенда в Микосуки да гледа как индианците се опушват и танцуват около огъня, тъй че сега съм сама.

— Разбирам… — промърморих аз крайно неодобрително. Отдавна подозирах, че Фийби не става за майка.

— Мама много си пада по тия работи — продължаваше Таня. — Има един шаман, дето я учи на природосъобразен живот, билкарство и психическо изцеление.

Нищо чудно, че не й оставаше време да подкастри живия плет.

— Поканих Таня да преспи у дома — каза Кип.

— Аха… — рекох аз, сякаш подобна покана бе по-нормална, от факта, че комарите хапят след дъжд.

— Но ако възразяваш — добави Кип, — можем да спим у тях.

— Не — отвърнах аз твърде прибързано и твърде високо. — Таня може да остане. Е, вярно, нямаме свободна спалня.

Двамата са разкискаха и усетих, че ставам за смях пред младото поколение. Зачудих се дали да не подам жалба срещу майка й за недостойно родителско поведение. Спомних си, че Фийби има татуировка на рамото, и се запитах дали и Таня има такава и дали Кип ще я види, преди да се разсъмне.

Започнах да се ядосвам на себе си. Откога се извъдих такъв моралист? Все си мислех, че съм печен настойник, а реагирах като възпитател в сиропиталище.

— Няма нищо, мистър Ласитър — каза Таня. — Донесох си спален чувал.

Тя махна с ръка към ъгъла, където сред купища видеокасети наистина се търкаляше спален чувал.

— Разбирам — измънках повторно аз, защото почти бях изгубил дар слово.

— Хей, вуйчо Джейк, нали няма да се пищисаш заради нас? — попита Кип.

— Не. Защо? Разбира се, че не.

Таня ме успокои с удивително зрял глас:

— Ние с Кип само си ходим. Не сме… нали знаете…

Вгледах се в своя племенник, опитвайки да си припомня какъв бях на дванайсет години. Май доста мислех за момичета, но не ми и хрумваше да се целувам.

— Добре — казах аз. — Но не стойте до късно и…

И какво?

— И не забравяйте да си измиете зъбите.

Напуснах стаята и затворих вратата с чувството, че наистина съм голямо дърво. Върнах се в леглото, взех книгата и се впуснах заедно с Травис през Гълфстрийма към Бимини по дирите на злодея Джуниър Алън. Спомних си как някога бях преследвал по същия път една красива, но убийствена млада жена на име Лайла Съмърс.

Чувствах се тъжен и самотен, когато чух тихо почукване на вратата. Ако Кип искаше да попита може ли и той да спи в спалния чувал, щях да му отговоря с едно твърдо…

— Джейк — долетя иззад вратата женски глас, — буден ли си?