В момента Честния Ейб осмиваше твърдението ми, че прокуратурата е прекалила и би трябвало да обвини клиентката ми в непредумишлено убийство.
— Потиснати спомени — изсумтя Соколов. — Посттравматичен стресов синдром. Ваша чест, по тия сладкодумни адвокати се навъдиха повече синдроми, отколкото бълхи по кучетата.
По дяволите, имах чувството, че Ейб е ходил на езикови уроци при баба ми. Или пък се мъчеше да говори в народен стил, което не му е присъщо. Съдията Майрън Стангър го зяпаше от височината на подиума, но очите му бяха скрити зад тъмни очила, та да не усещаме кога дреме. Имаше топчест нос, украсен с тънички сини вени и венче от бяла коса около яйцевидната гола глава. Негова чест много си падаше по кубинските пури и в момента дъвчете изгаснала „Корона Гигантес“, нарушавайки както съдебния правилник, така и ембаргото срещу Куба. От едната му страна стърчеше националният флаг, от другата — знамето на щата. Върху съдебната маса беше натрупан пълен комплект „Закони на Флорида“. По дългите дървени скамейки в залата се мяркаха само няколко души. Аз седях зад масата на защитата върху тежък махагонов стол, чиято кожена тапицерия беше напукана от старост и излъскана от безброй евтини панталони.
Ейб продължаваше да дудне:
— Разправят ни, че поради синдрома на изтормозената съпруга една жена може да убие мъжа си, макар и да няма непосредствена заплаха за живота й. Бял мъж застрелва две черни хлапета, а после твърди, че страдал от синдром на градското оцеляване и затова трябвало да го пуснем. Друга жена претрепва мъжа си в деня на финала за купата и ни уверява, че причината е синдромът на футболната вдовица. Обвиняваме някого в укриване на данъци, той пък страда от синдром на нетърпимост към формуляри. Синдром на нещастното детство, черна ярост, масова психоза… има ли край? Питам ви, ваша чест, има ли край?
Съдията Стангър се сепна. Сигурно се чудеше дали Соколов наистина чака отговор. Накрая каза:
— Нека не обсъждаме делото днес, господа. Сега говорим единствено за гаранцията, а според прецедента по случая „Артър срещу държавата“, защитата трябва да ни убеди, че доказателствата срещу обвиняемия не са пълни и вината му не е очевидна. Доколкото разбрах от дадените показания на доктор Шийн и твърденията на мистър Ласитър, по фактите няма спор. Обвиняемата е застреляла баща си.
Съдията кимна към масата на защитата, където Криси седеше до мен в син затворнически костюм. Когато дойдеше време за подбор на съдебни заседатели, щяхме да я нагиздим. Сред управляемия хаос на съдебната зала, тя изглеждаше замаяна и объркана. За нас, работещите в съда, тук е като роден дом. Същото се отнася и за повечето клиенти, които познават закона по-добре от мен. Но за човек от източната страна на магистралата, както наричаме хората, израснали край океана, това е един ужасен и непознат свят.
Съдията размаха към мен великанската пура.
— Макар да признава самия факт на стрелбата, мистър Ласитър твърди, че обвиняемата може би не е имала предварителен умисъл и поради това не бива да бъде обвинявана в предумишлено убийство. Така ли е?
— Всички елементи на престъплението бяха установени, съдебният състав я обвини в предумишлено убийство — заяви Соколов и вдигна ръце, сякаш нямаше пръст в цялата работа.
— Ако на Ейб му хрумне, целият съдебен състав ще тръгне по булевард „Бискейн“ — обадих се аз.
Соколов ми метна убийствен поглед.
— Ваша чест, дори да приемем за истина всички тия психиатрични дрънканици, те не я оневиняват. Всяко престъпно деяние си има причина, но това не е оправдание.
Скочих на крака и за втори път тази сутрин излязох напред.
— При цялото ми дълбоко почитание към съда — започни аз традиционната феодална фраза, — мистър Соколов пренебрегва факта, че ние изразихме основателно съмнение в един от елементите на престъплението. Ако прокуратурата не успее да докаже наличие на предумисъл, не може и да има присъда. Съдът е длъжен да уведоми заседателите, че за да бъде призната за виновна в предумишлено убийство, обвиняемата трябва да е убила жертвата с предумисъл, което деяние се определя в закона по следния начин… — Взех наръчника за инструктаж на съдебните заседатели и зачетох: „Предумишлено е убийството, извършено след взимане на съзнателно решение. Решението трябва да присъства в съзнанието на извършителя по време на убийството и да бъде взето прели това.“
Оставих наръчника и леко отстъпих към масата на защитата, привличайки погледа на съдията към красивата обвиняема. Тя изглеждаше невинна и беззащитна като ангелче без криле.
— Ако Кристина Бърнхард е страдала от умопомрачение И натрапчиви спомени, съвпадащи с момента на изстрелите, значи е взела съзнателно решение да натисне спусъка и не може да бъде обвинена в предумишлено убийство. А щом обвинението не е основателно, трябва да й се разреши освобождаване под гаранция.
— Умопомрачение… — промърмори съдията — Натрапчиви спомени… Това ли ще ти е защитата, Джейк?
Наричаше ме на малко име. Молеше по приятелски да зарежа празните приказки и да си разтворя душата пред съда. Как ще се завърти процесът? Вече бях изложил мнението на доктор Шийн, съвпадащо с възгледите на Зигмунд Фройд за потискането на спомени като защитен механизъм при психическа травма.
— Такива са показанията на доктор Шийн казах аз.
С крайчеца на окото си зърнах как Соколов се втренчи в мен. Той рядко пропуска важна подробност. Беше усетил, че не отговорих на въпроса.
Малко преди съдебният пристав да обяви нашето дело, аз бях седнал да поговоря с Криси в заседателския кабинет, тъй като нашата съдебна сграда разполага с отчайващо малко места за уединение.
— Изглеждам ужасно въздъхна тя, опипвайки косата си, стегната на опашка с обикновено ластиче.
— Изглеждаш чудесно — казах аз, нарушавайки правилото да спазвам служебна дистанция от клиентите. Не ходя за риба с мъжете и не спя с жените.
— Ще давам ли показания? — попита тя.
— Не днес. Но преди да влезем, трябва да ти кажа нещо. Доктор Шийн е готов да свидетелства, че преди стрелбата си изпаднала в умопомрачение, че си била в транс, когато стреля по баща си.
Тя ме погледна с онези искрящи зелени очи.
— Всъщност задаваш въпрос, нали? Искаш да знаеш дали е било така.
Затаих дъх и кимнах.
— Искаш ли истината? — попита тя.
— Да.
Не, помислих си, истината не е лъжица за моята уста.
— Не бях изпаднала в умопомрачение. Не бях в транс. Видях татко да седи безкрайно самодоволен. Исках да му причиня болка. Исках да го чуя как крещи. Исках да изпита толкова болка, колкото той ми причини. Но дали исках да го убия? Не знам. Наистина не знам.
— Няма значение. Ако си разбирала, че действията ти могат да причинят смърт, значи носиш отговорност за предумишлено убийство.
Очите и леко се разшириха, сякаш питаха умолително: „Какво ще правим?“ Не знаех. Влязох в съдебната зала, прегърбен под товара на тази дилема, вечния етичен проблем на адвоката, който дължи върховна вярност на своя клиент и не чак толкова върховна спрямо закона.
Сега гледах някак да се извъртя, представяйки идеите на защитата в условно наклонение. Ако е имало умопомрачение, то дрън-дрън-дрън. На процеса обаче нямаше да е толкова лесно. Не можех да привлека доктор Шийн за свидетел, ако Криси не беше съгласна да потвърди показанията му. А тя току-що ми каза, че е знаела много добре какво върши. Значи дори и да се отметнеше по-късно, нямаше как да я пусна да заяви, че е изпаднала в транс. Никога не съм лъгал съда, не разрешавам и на клиентите да го правят. Много обичам да побеждавам, стига да стане по честния начин. Знам, че е старомодно, но такъв съм си. Предпочитам слабата, груба, но почтена игра в низините пред шумните, лъскави и нагласени мачове за купата. Мразя да гледам някои типове, дето след гол се кълчат по тъчлинията. В любимата ми игра няма място за надуване, мръсни номера и подигравки с противника.
— И тъй, казано с други думи — обобщи съдията Стангър, изплювайки няколко ситни късчета кубински тютюн, — защитата иска освобождаване под гаранция, като че имаме работа с непредумишлено убийство или убийство по непредпазливост.
