— Криси дръпна спусъка — казах аз, преглеждайки купчината провизии върху кухненската маса. — Но е била подведена от брат си и програмирана от доктора.

— Също като Лорънс Харви — каза Кип.

— Ъ?

— В „Манджурският кандидат“. С промит мозък и обучен да убива.

— Да, нещо такова.

— Можеш ли да го докажеш? — попита баба.

— Не — признах аз.

— Тогава какво ще правиш?

Отворих един буркан и подуших бистрото съдържание.

— Ще премина в гъвкава защита. Поддава, но не се къса. Може Гай Бърнхард да сбърка и да ми излезе късметът.

Баба ме изгледа озадачено.

— Искаш да кажеш Соколов, нали, Джейк?

— Не. Ейб не е нашият враг. Той дори не знае какво е станало всъщност. Гай Бърнхард знае и той е противникът.

— И Криси знае — обади се Кип.

Ръката ми застина, както надигах буркана към устата си.

— Какво?

— Ами щом са я програмирали, всичко трябва да е нейде в главата й, нали така? Като онези проблясъци във филмите, дето само ти трябвал нещо, за да се прояснят. Винаги усещам кога на някой ще му се случи, защото показват очите в едър план, музиката се засилва и всичко става черно-бяло.

— Проблясъци — промърморих замислено аз.

— Да, като в „Долорес Клейборн“, само че там не бяха черно-бели, а просто в друг цвят и Кети Бейтс си спомняше какви ужасии е преживяла.

Баба изви очи към мен.

— Какво си мислиш, Джейк?

— Чудя се как да засиля музиката.

Започнахме деня с делови въпроси; и от двете страни предлагахме допълнителни инструкции за заседателите, макар че до края на делото имаше поне седмица. Съдията Стангър прие молбата ми да отпаднат свидетелите Лучано Фавиола и Мартин Кент, тъй като произшествията с тях не приличаха чак толкова на сегашното, че да отговарят на условията по прецедента „Уилямс“, а и нямаше никакви съмнения по въпроса кой е стрелял.

Показанията на Ръсти Маклийн бяха кратки и за щастие без изненади. Ръсти разказа на заседателите, че седял на бара непосредствено до един едър мъж. Не, не познавал човека, виждал го за пръв път. До Ръсти седял мистър Ласитър. Тук заседателите явно се объркаха. Не бяха чували за друг такъв случай.

Обвиняемата Кристина Бърнхард влязла в бара. Да, Ръсти я познавал. Преди време бил неин агент, но нали ги знаете фотомоделите. Обещаят ли им нещо по-добро, прескачат от агенция на агенция. Била само на три метра, когато извадила пистолет и стреляла три пъти в едрия мъж. Не пропуснала нито веднъж.

— Какво сторихте вие, ако изобщо сторихте нещо?

Какво, ако изобщо?… В нашия занаят си имаме ритуални въпросчета. На едно дело за съсипана сватбена рокля противниковият адвокат попита моята клиентка, младоженката: „Какво облякохте за сватбата, ако изобщо облякохте нещо?“

— Бях вцепенен — отговори Ръсти, поклащайки глава — Разбирате ли, никога не бях виждал такова…

Той не довърши.

— И какво стана после? — зададе Ейб Соколов още един традиционен въпрос, чрез който юристите подканват свидетеля да побърза.

— Джейк, тоест мистър Ласитър… — Ръсти извърна глава към мен и лекичко се усмихна. Изглеждаше чаровен като невинно хлапе, докато не го опознаеш. — Джейк скочи и се хвърли към пистолета, но Криси просто припадна в ръцете му.

— Свидетелят е на ваше разположение — каза любезно Соколов.

Нямаше никаква необходимост да разпитвам Ръсти. Никаква, освен желанието ми да причиня някому болка, по възможност не на себе си или на клиентката. Станах, Ръсти ме изгледа с усмивка и от това в стомаха ми пламна яростна топлина, която бързо плъзна към крайниците. Изби ме пот.

— Мистър Маклийн — започнах аз, сякаш за пръв път в живота си виждах този тип, — бил ли сте някога осъждан за престъпление?

Усмивката на Ръсти замръзна и той хвърли тревожен поглед към Соколов, който само сви рамене. Въпросът е напълно законен, но по някакъв странен каприз на правилника, ако отговорът е да, нямаш право да попиташ: „За какво престъпление?“ Ако свидетеля обаче излъже, можеш да извадиш доказателства за присъдата и да го обявиш за неблагонадежден.

— Ти би трябвало да знаеш — отговори най-сетне Ръсти.

— Така е, знам, но заседателите не знаят — Аз отворих папката си, извадих отвътре официална бланка и се престорих, че я разглеждам. — Отново ви питам, сър. Бил ли сте някога осъждан за престъпление?

— Да, ти ми беше адвокат. Друг път ще си търся по-добър защитник.

Това предизвика откъслечни смехове в залата и няколко усмивки между заседателите, но аз изобщо не се смутих. Нека си мислят, че горката Криси разчита на някакъв малоумник, докато насреща й седи безмилостният и ефикасен хирург на име Соколов. Не съм чак толкова самолюбив, че да не си изпрося съчувствие при необходимост. Прибрах официалния документ обратно в папката. Беше нотариалният акт за къщата ми, а не присъдата срещу Ръсти за измама на редица манекенки с фалшиви обещания.

— Мистър Маклийн, колко време измина от момента, когато Криси Бърнхард извади пистолета, до последния изстрел?

Ръсти поклати глава.

— Стана бързо. Де да знам. По-малко от десет секунди. — Той зарея поглед в пространството, замисли се и дори вдигна ръка, натисна три пъти спусъка на въображаем пистолет. — Може би шест секунди.

— Шест секунди — повторих аз. — Казахте ли преди малко, че Кристина припаднала след изстрелите по баща си?

— Да, казах го.

— Значи тя загуби съзнание?

— Просто се свлече и ти я хвана на ръце, преди да падне.

— Кога точно загуби съзнание?

— Точно ли? Не знам.

— Беше ли секунда преди да падне, пет секунди, шест секунди?

— Е, не може да са били шест секунди. Това се пада горе-долу, когато започна стрелбата, а тогава тя беше в съзнание.

— Беше ли? — Опитах да се престоря на изненадан. Не ми е трудно, защото често съм изненадан наистина. — Вие следяхте ли сърдечния й ритъм?

— Не.

— Кръвното й налягане?

— Не.

— А мозъчната й дейност?

— Не, разбира се, че не, но тя стреляше с пистолет, за бога.

— А вие гледахте пистолета, прав ли съм?

— Какво?

— Пистолетът, мистър Маклийн. Когато Криси Бърнхард стреляше с пистолета, веществено доказателство номер три… — аз пристъпих до масата на секретарката и вдигнах малката берета, — … вие гледахте оръжието, нали? Очите ви бяха приковани в него.

— Да, мисля, че беше така.

— Както го гледате и сега?

Ръсти стрелна очи от пистолета към заседателите, после към мен.

— Да. Някак привлича погледа.

— Следователно не гледахте очите на Криси, прав ли съм?

Той помълча, явно раздразнен от въпроса.

— Да, мисля, че не ги гледах.

Върнах пистолета на масата.

— Значи не можете да знаете дали очите на Кристина са били отворени или затворени по време на стрелбата, нали, сър?

При разпита на свидетел целта е да не му оставиш избор и сега Ръсти бе точно в това положение.

— Да, не мога да знам дали очите й бяха отворени — призна той.

— Видяхте ли нейното изражение? Забелязахте ли дали лицето й беше напрегнато или отпуснато?

— Не.

— Следователно не знаете дали е била в съзнание, в безсъзнание или някакво промеждутъчно състояние?

— Възразявам! Подтикване към предположения.

— Отхвърля се, но защо не зададете въпроса по друг начин, мистър Ласитър. „Промеждутъчно състояние“ звучи малко неясно.

— Знаете ли дали Кристина Бърнхард беше в съзнание по време на? — попитах аз.

— Не разбирам въпроса — каза Ръсти. Нямаше намерение да ми облекчава задачата, особено след като го бях унизил с въпроса за присъдата.

— Добре — казах аз. — Тя осъзнаваше ли къде се намира?

— Изглежда, знаеше много добре къде седи баща й.

Сърцето ми се сви, но продължих, без да трепна.

— Тя показа ли, че ви е забелязала до бара?

— Не.

— А вие седяхте точно до мистър Бърнхард, нали?