— Той е враждебен свидетел — отвърнах аз.

При думата враждебен левият клепач на Шийн трепна.

— Елате тук и двамата — махна с ръка съдията. Когато се приближихме, той насочи към мен костелив показалец. — Джейк, ако правилно съм те разбрал още на заседанието за гаранцията, доктор Шийн е лекуващият психиатър.

— Така е.

— И той ще даде показания, че като дете твоята клиентка е била изнасилена, поради което загубила самообладание или нещо подобно и гръмнала покойника с онова пищовче.

— Да, в общи линии.

— Тогава как, по дяволите, може да е враждебен?

— Защото не е прав. Ще настоява, че е станало точно така, за да прикрие собствените си злодеяния. В момента е настроен враждебно, а до довечера буквално ще побеснее.

Съдията погледна Соколов, който прикри злорадството си с невинна усмивчица.

— Щом Джейк иска да съсипе единствения си ценен свидетел, кой съм аз, та да му преча?

— Джейк, надявам се, че знаеш какво вършиш.

— Знае ли го някой от нас, ваша чест? Във вселенски смисъл, искам да кажа.

— Не се шегувам, Джейк — предупреди съдията. — Ако кроиш някакъв план за обжалване заради некадърна защита, ще ти лепна адвокатското разрешително на първия товарен влак за Аляска.

Някои съдии толкова си падат по цветистите изрази, че не усещат кога почват да ръсят глупости.

— Съдия Стангър, уверявам ви, ако съм некадърен, в това няма някакъв умисъл.

— Добре, прави каквото си знаеш. — Съдията ни върна по местата, после се обърна към секретарката. — Марджи, прочети последния въпрос, ако обичаш.

Секретарката прелисти страниците и зачете с монотонен глас, който изобщо не приличаше на моя:

— Не е ли истина, доктор Шийн, че бяхте приятел на Емили Бърнхард, а не на Хари?

Докторът се изкашля и хвърли поглед към Криси. Тя седеше зад масата на защитата, облечена изцяло в тъмночервено: поло, жилетка с коланче и плетена пола почти до глезените. Изтънчено и изящно, но в неподходящ цвят. Бях забравил собствените си изисквания да се избягна всичко, което напомня засъхнала кръв.

— И да, и не — отговори Шийн. — Емили беше моя пациентка. Съпругът й беше… там, в къщата. Всички се познавахме.

— Нека го кажем направо, Емили Бърнхард бе нещо повече от пациентка, нали?

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

Вдигнах вежди към доктор Шийн, но мимиката ми беше предназначена за заседателите. После зачаках. Понякога мълчанието върши чудеса. Тишината изпълва съдебната зала. Свидетелят се изнервя, усеща, че заседателите чакат. Откъм залата долита кашлица, вратата скърца, някой се размърдва на стола. Един самоуверен свидетел отговаря със същото оръжие — просто чака. В края на краищата Шийн просто бе казал, че не разбира. Можех да задам въпроса по друг начин, но предпочетох да чакам. Десет секунди, петнайсет. Сякаш бе минах цял час.

— Е, през годините съм се сближавал с мнозина пациенти — отговори най-сетне Шийн. Изглеждаше стреснат, настръхнал, неуверен.

— Не ме интересуват другите пациенти. Отговорете на въпроса ако обичате. Беше ли Емили Бърнхард нещо повече от пациентка?

Кратко колебание.

— Да, беше.

— И нещо повече от приятелка?

— Не разбирам какво намеквате.

— Напротив, разбирате.

— Възразявам, спор със свидетеля!

Соколов опитваше да се събуди.

Съдията Стангър приведе глава настрани.

— Всъщност това изобщо не беше питане. Следващият въпрос мистър Ласитър.

— Доктор Шийн, бяхте ли любовници с Емили Бърнхард?

— Възразявам, няма връзка с делото!

Този път Соколов скочи на крака. От изненада поемаше риска да ядоса заседателите, като им попречи да узнаят отговора на пикантен въпрос.

— Отхвърля се. Гледаме дело за убийство и предпочитам да дам известна свобода на защитата.

— Бяхте ли любовници с Емили Бърнхард? — повторих аз.

— Не.

Бръкнах в папката и извадих лист пожълтяла хартия.

— Писани ли сте й любовни стихове?

Лицето му замръзна. Очите се разшириха. Какво знаех?

— Не.

Този път не държах сметка от пералнята или старо писмо от студентските ми години. В ръцете ми имаше лична бланка за писма на Лорънс Б. Шийн с избелял ръкописен текст, посветен на „Скъпата ми Емили“. Зачетох на глас:

Помълчах, после попитах:

— Вие ли написахте това?

— Не… тоест да. Искам да кажа… Не съм го съчинил, преписах го от една книга.

— Добре Взели сте го назаем. След като най-усърдно преписахте тия безсмъртни слова на Емили Дикинсън, дадохте ли стихотворението на вашата Емили, госпожа Емили Бърнхард?

Той се изчерпи.

— Да.

— Буйната любов да бъде нашият разкош! — повторих аз. — И беше ли?

— Вашият намек ме оскърбява. Не можете да приемате поезията като рентгенова снимка. Връзката ни беше чисто духовна, а не физическа.

— Ду-хов-на — произнесох аз, сякаш изричах мръсна дума.

След това се обърнах към заседателите и сниших глас почти до шепот. Искаш ли да те слушат, приказвай много тихо.

— Вие бяхте любовник на Емили Бърнхард, нали, доктор Шийн?

— Не! Не в смисъла, за който намеквате. Не.

— Бяхте ли влюбен в Емили Бърнхард?

Той измънка нещо.

— Докторе?

— Да, бях влюбен.

— А тя във вас?

— Да.

— Хари Бърнхард знаеше ли за вашите чувства към неговата съпруга?

— Тя му каза. Вече от години не го обичаше. Но не искаше да се развежда. Кристина още беше дете. Емили не искаше да разруши семейството, а нямаше сили, за да се бори. — Сега думите се лееха задъхано. Може би му се искаше да говори за нея. Толкова години без възможност да разкаже на когото и да било, да сподели болката от великата неизживяна любов. — В рода Касълбъри не бе имало нито един развод, а Емили беше толкова… предпазлива в тези неща. Не искаше да се бори за собственото си щастие. А и Хари нямаше да я пусне. За него тя беше етикет за почтеност, препоръка към висшето общество. Имаше и още нещо. Злата, садистична част от характера му. Той обичаше да я унижава.

— Мразехте го, нали?

— Тя беше толкова крехка — продължи Шийн, сякаш не бе чул въпроса. — Нямаше и капчица сила. Жена като нежно цвете, като листенце от роза.

— Мразехте ли го, докторе?

— Не го уважавах.

— Преди малко казахте за този човек, че е бил ваш приятел.

— Изразих се неправилно — призна той съвсем тихо.

— А Хари Бърнхард ви презираше, нали?

— Протестирам! — изрева гръмогласно Соколов. — Свидетелят не е телепат.

— Напротив — възразих аз. — Точно за такъв се представя, когато стане дума за моята свидетелка.

Бам! Съдията Стангър стовари чукчето върху масата и ме стрелна с поглед, говорещ категорично, че при следващата подобна шегичка ще е най-добре да си нося и четка за зъби.

— Мистър Ласитър, моля ви постарайте се да говорите за съда, а не за съдебните заседатели.

— Съжалявам, ваша чест — отговорих смирено аз, — но във въпроса ми се подразбираха и думите „знаете ли?“

Съдията се завъртя към свидетеля.

— Докторе, знаете ли дали Хари Бърнхард ви презираше?

Шийн смутено вирна глава към висините на съдийския подиум. После пак се завъртя към заседателите, явно не знаеше кого да гледа.

— Ако ме е презирал, не ми го е казал в лицето. Но той рядко изразяваше чувства. А подсъзнателно… кой знае? В ума ни се спотайват толкова много неща, които не можем нито да овладеем, нито да обясним.

— Нима вашата работа, докторе — попитах аз, — не е да обяснявате човешкото подсъзнание?