— Да, инжектирах й натриев амитал.

— Но въпреки всичко това — разпитите, хипнозата, серумът на истината — вие не пожелахте да приемете отрицателния отговор.

— Не пожелах да приема за чиста монета отговорите, които излизаха от повърхността на съзнанието й.

— Повърхността на съзнанието й? — промърморих аз, повдигайки вежди. — А къде се намира тя? В мозъчната кора, в малкия мозък, в Панамския провлак?

Когато изчерпя логиката и интуицията прибягвам към присмех и подигравки.

— Повърхност е само образно казано — отговори през зъби той, — но вие навярно знаете, че регулаторът на съзнателната памет се намира в хипокампуса. Изследванията показват, че хора, преживели насилие в детството, имат по-малък хипокампус. Смята се, че потиснатите спомени биват съхранявани в сливиците, напълно отделно от хипокампуса.

— Можете ли да го докажете? Можем ли да надникнем в мозъка на Криси Бърнхард, за да открием тези спомени в нейния… как го нарекохте… хипокампус?

Един от заседателите се изкиска. Добре.

— Не, разбира се — настръхна Шийн. — Това са научни теории на функциите на мозъка.

— Теории — повторих аз. — Земята е плоска. И това е било теория.

— Възразявам — обади се Соколов. — Спорно и… архаично.

— Приема се — каза съдията. — Карайте по същество, мистър Ласитър.

— Каквито и събития да е имало в нейния мозък, Криси не можеше да си ги припомни, прав ли съм, докторе?

— Да, но би било безотговорно да спра до там. Не забравяйте, че я проучвах. Познавах нейните симптоми, затрудненията й да общува и да разбере какво иска, страха от нови преживявания, безредните сексуални връзки, проблемите със съня и храненето плюс още редица класически симптоми.

— И те ви доказаха, че е била жертва на сексуално насилие?

— Съвпадаха с възможността за сексуално насилие в детството. Нещо повече, това са извънредно убедителни признаци за подобно поведение.

— Но защо точно баща й? Дори да сте прав, защо не заподозряхте някой роднина, учител или градинар?

Той нямаше готов отговор, но прикри страха си под маската на дълбоко, сериозно размишление. Беше добър свидетел и аз го ненавиждах. След малко каза:

— В нашето общество най-често насилник се оказва именно бащата. Родителското насилие е истинско масово бедствие.

— Значи разчитахте на статистиката?

— Не съвсем. Разчитах на опита и образованието си.

— И на факта, че познавате Хари Бърнхард?

Той кимна, преди да отговори.

— Да, познавах Хари. Това ми даваше допълнителни сведения, които невинаги са на разположение при психотерапията.

— Нека да задълбаем. Когато Криси беше на единайсет години, вие посещавахте майка и по четири-пет пъти седмично, прав ли съм?

— Да.

— И Криси бе там по време на посещенията?

— А присъстваше ли баща й?

— Да.

— Тя странеше ли от баща си, боеше ли се от него?

— Не.

— Хари докосваше ли дъщеря си по непристоен начин?

Всички заседатели гледаха Шийн. Трябваше да отговори отрицателно. Ако кажеше да, ставаше напълно излишно да прибягва към сложна хипнотична терапия, за да разгадае тайната на Криси и нейния съсипан живот.

— Не. Държеше се като любящ баща, но нямаше открити признаци за кръвосмешение.

— Криси проявяваше ли някой от симптомите за сексуално насилие, когато беше на единайсет или дванайсет години?

Тоя се поколеба и аз усетих мислите му. На разпита често става така. Знаеш накъде е тръгнало и умният свидетел също го знае. Но Шийн отново бе в безизходица. Ако кажеше да, щях да го попитам какво е предприел спрямо предполагаемото насилие. Естествено, трябваше да отговори, че не е сторил нищо, а тогава щях да оспоря неговата компетентност и благонадеждност. Разпитът на свидетел е като шахматна партия. Винаги мислиш три хода напред.

— Не, не съм забелязал.

— И все пак допълнителните знания за Хари Бърнхард някак си са ви подтикнали към извода, че е изнасилил дъщеря си?

— Те бяха само един от факторите — бързо отвърна Шийн.

— На какво друго разчитахте, доктор Шийн… на факта, че го мразехте ли?

Той плъзна длан по бръснатата си глава, после преметна крак върху крак. Извъртя тяло настрани от заседателската ложа ъгъл четирийсет и пет градуса.

Езикът на жестовете.

За сто долара на час доктор Лес Уинър ми разкри всички тайни на този език. Заседателите не бяха взимали такива уроци, но усетиха. Подсъзнателно ние усещаме всички знаци. Пъчене, свити юмруци, кръстосани крака, неестествени жестове — това са признат за напрежение. Потрепването на китката подсказва, че човекът не иска да стигне твърде далече, а размаханата ръка означава, че свидетелят бърза да каже каквото има и да се отърве. Прикриването на устата с длан също издава много — то е знак, че човекът неволно прикрива думите си.

Сред стихналата зала чух как подметките на Шийн застъргаха по пода. Свидетелското място беше закрито отпред, тъй че не виждах, но бях готов да се обзаложа, че е кръстосал краката си в глезените дълбоко под стола. Това е знак за минаване към отбрана и се надявах заседателите да го видят отстрани, където нямаше преграда.

— Не — отговори най-сетне Шийн. — Както вече ви казах, не изпитвах омраза към него.

— Извинявам се. Най-напред казахте, че сте приятел на Хари, но не, след това се оказа просто неправилен израз. Признавате, че сте бил влюбен в жената на Хари, че сте й писали романтични стихове и сте прекарвали с нея по няколко дни всяка седмица. Вие упрекнахте Хари за нейната преждевременна смърт, а сега, петнайсет години по-късно, стигате до извода, че навярно е изнасилил дъщеря, защото тя е мършава, нещастна манекенка и спи с мнозина мъже в Париж и Милано. Това ли са вашите аргументи?

Криси тихичко хълцаше зад масата на защитата. Шийн размърда устни, но не издаде и звук. Той посегна към каната и с трепереща ръка наля вода в чашата. Изгуби още малко време, за да отпие глътка, после каза:

— Не. Личните ми чувства нямаха абсолютно нищо общо с диагнозата.

— Тогава, докторе, защо настоявахте, че Криси е била изнасилена от баща си, макар тя да го отричаше категорично?

— За нищо не съм настоявал. Просто продължих проучването.

— Именно — казах аз и включих касетофона.

— Кристина, понякога паметта е странна. Едни спомени откриваме без усилие, а други само усещаме. Какво усещаш?

— Не знам. Странни неща.

— А, това може да е началото. Знаеш ли какво е секс?

— Да.

— Правила ли си секс с баща си?

Ридание. После детински глас.

— Не помня.

— Но ти плачеш. Защо плачеш?

— Не знам.

— Кристина, виждала ли си някога следи от диво живото в гората?

— В гората не, но съм виждала следи от костенурка по плажа.

— А самата костенурка виждала ли си?

— Невинаги. Понякога само следите.

— Но знаеш, че костенурката е била там.

— Да.

— Аз виждам следи от животно из целия ти живот. Чудовището е било там. Мисля, че и ти го виждаш, но си го затрупала много дълбоко. Можем ли да разровим, можем ли да разкрием чудовището?

— Не знам.

Щрак.

— Какво беше това, докторе?

— Кое?

— Не чухме ли как спирате касетофона, преди да зададете следващите въпроси?

Той скръсти ръце на гърдите си.

— Не, не бих го направил.

Аз спрях записа и посочих съдебната секретарка Марджи, наведена над стенографската машина.

— Защото това би било също тъй недопустимо, както ако секретарката пропусне част от свидетелските показания, нали?

— Да, предполагам.

— Което би създало фалшив протокол, прав ли съм?

— Не знам дали бих казал фалшив, но във всеки случай ще с непълен — отговори Шийн.

Аз обаче не отстъпвам лесно.

— И следователно протоколът ще бъде подвеждащ?

— Да, възможно е — изръмжа той с раздразнение.

Понякога истината нагарча, но както би казал Чарли, magna est veritas.