— Сигурно съм превъртял.

— Не — казва Джими. — Гневът не е оправдание.

И в този момент направо виждаш как на Газара нещо му щраква в главата.

— Не, искам да кажа, че съм бил луд… Налучках ли?

Така се върши работа. Пускаш тук-там по някой намек, но в никакъв случай не учиш клиента какво да говори.

Миналата вечер гледах телевизия заедно с племенника си Кип, дванайсетгодишен хлапак, който забравя да си пише домашните, но помни наизуст всички реплики от „Гражданинът Кейн“. Кип ме попита каква е тайната на добрия адвокат. Първо, казах му аз, трябва да спечелиш доверието на клиента, като излъчваш оптимизъм.

После седнахме да гледаме как Хосе Ферер се среща с клиентите си в „Бунтът на Каин“.

— Не искам много да ви тревожа — казва Хосе Ферер на уплашените обвиняеми, — но има голяма вероятност да ви обесят.

— И тъй, какво е вашето оправдание за убийството на баща ви — попитах аз Кристина Бърнхард. Чуя ли веднъж добра реплика, запомням я наизуст.

— Оправдание ли?

Тя тръсна глава типично по женски, за да отметне кичур коса от очите си. Винаги съм смятал, че е неосъзнато, но може би го правят само в присъствие на мъже.

— Мис Бърнхард…

— Криси — поправи ме тя. — А аз ще ти казвам Джейк.

— Добре, Криси, с какво ще оправдаеш деянието си, та да не го нарекат хладнокръвно убийство?

— Имам си причини.

— Вярвам ти. Само се надявам да ми дадат законно основание за защита.

— Например?

Добър въпрос. Сигурно и тя беше гледала Бен Газара.

— Самозащита, защита на трето лице, нещастен случай, умопомрачение. За последното ще се наложи да докажем, че в момента на стрелбата не си различавала доброто от злото.

— Доброто от злото — повтори тя. — Ох, как добре ги различавам.

— Позволи ми да те прекъсна на това място — казах аз.

Седяхме на корави дървени столове, изобретени навярно от Торквемада9, в адвокатската стаичка на женския затвор. Криси Бърнхард беше облечена със синя затворническа блуза, хлабав син панталон с ластиче и картонени чехли, каквито дават на затворничките, за да не се пердашат с кожените обувки. Подобен тоалет едва ли някога е излизал по страниците на „Вог“ или „Ел“, но въпреки всичко тя изглеждаше… ами, изглеждаше като излязла напрано от модно списание. Пепеляворусата й коса падаше по раменете. Зелените й очи биха бистри и ясни, без следа от сълзи. Никакъв грим, но кожата й сияеше — истинско чудо под луминесцентните лампи, от които всички изглеждат болни от жълтеница, а някои може наистина да са болни.

Погледнах право в ясните зелени очи и изрекох:

— Преди да добавиш каквото и да било, запомни едно: кажеш ли ми нещо сега, не мога да ти разреша да го промениш пред съда.

По този начин казваме на клиентите да го усукват дори пред собствения си адвокат. Лично аз не лъжа съдиите и не разрешавам на клиентите да го правят. Но тъй като смятам всеки клиент за невинен, позволявам си да му дам съвет първо да ме изслуша какво се харесва на сляпата дама с везните, а чак след това да ми разправя своята версия.

— Обвинена си в предумишлено убийство — продължих. — Това е едно от най-тежките престъпления. Относно извършителя няма и капка съмнение. Ти влезе в препълнен бар и простреля баща си — веднъж, а три пъти.

— Щяха да бъдат четири, но припаднах — каза тя.

— Мисля, че е изключено да говорим за нещастен случай.

Тя се усмихна лекичко и под високите и скули изникнаха трапчинки.

— Знаеш ли какво казва Ръсти за теб?

— Сигурно, че много ме бива във финтовете.

— Казва, че може и да не си най-умният адвокат в този град, но имаш златно сърце и повярваш ли ми веднъж, живота си ще дадеш за мен. Това ми хареса. А още повече ми хареса как ме изнесе от клуба.

Един пазач ни зяпаше иззад решетките. Всъщност зяпаше Криси. Повечето затворнички са наркоманки и проститутки плюс някоя и друга клета душа, теглила куршума на досаден съпруг или любовник. Рядко се срещаха хубавици като Криси Бърнхард.

— Ти беше в безсъзнание — казах аз.

— Бях замаяна и ми се мержелееха звезди, но помня, че усетих как бие сърцето ти. Много си силен и в ръцете ти се чувствах защитена.

— Докато те пуснах в полицейската кола.

— Помниш ли какво ми каза?

— Сигурно да не казваш никому нито дума, преди да си намериш адвокат. Стандартен съвет.

— После избърса една сълза от лицето ми и ме стисна за ръката. Беше много грижовен и нежен. А лицето ти изразяваше… Не знам как да го опиша. Жал, скръб, съчувствие и нещо, което подсказваше, че те е грижа за мен, макар да не се познаваме.

Изкашлях се смутено. Какво бях усетил тогава? Че стоя пред красива млада жена, изпаднала в ужасна беда. Наранена жена, която отчаяно се нуждае от помощ. Неведнъж съм вървял по този път, но на края му има единствено болка.

— Признавам, че ме впечатли — казах аз. — Сега остава само да постигнем същото със съдебните заседатели и може би имаме шанс.

Да бе, и Ханибал трябвало само да прекоси Алпите, но така и не се добрал до Рим.

— Нека просто да ти разкажа защо го изправих — предложи Криси, — а после ти ще решиш дали съм имала оправдание.

Джими Стюарт едва ли би постъпил така, но аз се съгласих:

— Давай.

— Откъде искаш да започна?

Не съм специалист по Библията, но помня първите две думи.

— В началото — казах аз.

— Като малка бях мъжкарана — започна Криси. — Висока и атлетична. Биех се с момчетата, играех футбол, ходех за риба с баща си. Имахме голяма къща в Палм Бийч край океана, вила на остров Исламорада, ранчо край Окала. Яздех, спортувах, дори играех поло. — За момент тя помълча, унесена в спомени. — Когато навърших четиринайсет, почнах да се промъквам в обора с един млад коняр. Веднъж ни завари баща ми и го подгони с вилата. Като нищо щеше да го убие, ако не беше избягал.

— Разкажи ми за баща си.

— Силен мъж. Най-ранните ми спомени са свързани с гръмотевичния му глас. Прозорците се тресяха, когато поръчваше да му донесат кафе. Беше толкова… способен във всичко, таткова самоуверен. Възхищавах му се, почитах го. И го обичах.

Очите й заблестяха и по бузата й се стече самотна сълза също както когато простреля любимия си баща с три куршума двайсет и втори калибър. Ако не се окажеше, че в душата на силния, самоуверен и мъртъв Хари Бърнхард е имало нещо черно, съдебните заседатели щяха да лепнат присъда на милата ми клиентка след около четвърт час колебание.

Този път Криси сама си избърса сълзата и каза:

— Имаш ли цигари?

— Не. А и пушенето в затвора вече е забранено.

— И в смъртното отделение ли?

Обичам клиентите с чувство за хумор, дори да е малко мрачен.

— Всички фотомодели пушат — каза тя. — Непрекъснато чакаме — на ревюта, на снимки, навсякъде. Освен това цигарите са чудесен начин за контролиране ни теглото.

— Баща ти — напомних й аз. — Разкажи ми още за него.

И тя ми разказа.

Хари Бърнхард бил бедно, но амбициозно момче, израснало край Индиантаун, източно от езерото Окичоби. Майката на Криси, Емили Касълбъри, израснала сред богатство и лукс в Палм Бийч като единствена дъщеря на Флаглър Т. Касълбъри — банкер, едър земевладелец и магнат в търговията със захарна тръстика. Младият Хари припечелвал по някоя пара, като развеждал край езеро, любителите на риболова, а старият Флаглър се смятал за голям риболовец. Наел отракания младеж, а по-късно го взел за общ работник в имението си.

Когато не му се налагало да подрязва живите плетове или да смени счупени керемиди, Хари отивал да кара сърф на близкия плаж. На същото място младата, стройна Емили играела волейбол и пиела коктейли с богатите си приятелчета от Палм Бийч. Бунтарка по душа, Емили изненадала всички, като избягала с Хари в Джорджия, където двамата се венчали.