Цяла година живели в една ловна хижа, докато накрая Флаглър им простил, предложил на Хари работа и основал за Емили попечителски фонд, който щял да я направи много богата млада жена. После проявил добрия вкус да се спомине от спонтанен аневризъм на аортата, оставяйки Хари да управлява имотите, завещани на Емили.

След шест години брак и три спонтанни аборта най-сетне се родила Кристина. Тя останала единствено дете, или поне така изглеждало, цели осем години. Но ето че един ден Хари довел изненада в лицето на Гай Бърнхард — начумерен седемнайсетгодишен младеж, рожба на случайна любовна нощ от времето, когато самият Хари още бил почти дете. Не се знаело какво е станало с майка му. Едни казвали, че била избягала, други — че е в психиатрична болница. Така или иначе, Гай наследил някогашното място на баща си като общ работник в имението и като не съвсем официален роднина.

— Щастливо ли беше детството ти? — попитах аз.

Криси ме огледа със загадъчна усмивка, преди да отговори.

— Така си го спомнях. Аз бях ангелчето на татко и той ме глезеше. Получавах всичко, което желаех. Струваше ми се, че Гай го смущава, че му навява лоши спомени — кой е и откъде идва. Не бяха много близки, а и как да бъдат? Докато се срещнат за пръв път, Гай вече беше пораснал. Естествено, с годините отношенията им се промениха. Татко въведе Гай в бизнеса, накара го да започне от дъното, заставяше го да рине лайната в буквален и преносен смисъл, с две думи да мине по същия път като него. Но Гай се е метнал на татко. Търпелив е и не се бои от тежък труд. Трябваха му цели двайсет години, но сега почти всичко е в неговите ръце.

— А майка ти?

— Беше тъй красива и елегантна. Исках да приличам на нея, докато не навлязох в бунтарския период. На дванайсет години пиех и взимах наркотици. Когато навърших тринайсет, мама почина.

— Съжалявам.

— Беше толкова млада. Винаги е имала крехко здраве, а пиеше твърде много, особено през последните две-три години. Беше самота, нещастна жена.

— Значи те е отгледат баща ти?

— Опита се. Като хлапачка бях много дива и това ужасяваше татко. Ако можеше, би ме държат под ключ в стаята.

На вратата се почука. Криси посегна и стисна ръката ми.

— Свърши ли времето? Не искам да си отиваш.

Обгърнах ръката и с длани.

— Успокой се. Времето свършва само във филмите. Аз съм твой адвокат и мога да стоя цял ден.

Вратата се отвори и влезе грамадна жена с надзирателска униформа. Носеше кафява книжна торба, а на колана й дрънчеше връзка ключове. Имаше кожа с цвят на какао и ситно накъдрена коса.

— Здрасти, Доло — казах аз — Криси, това е Долорес. Ако имаш някакви неприятности…

— Просто ме викни, скъпа — каза Долорес и се усмихна на моята клиентка. — От пръв поглед виждам, че не си за тук.

— Благодаря. Аз…

Долорес разтвори торбата и почна да вади пластмасови кутии. Из стаичката се разнесе аромат на свинско с подправки.

— Китайска храна? — изненада се Криси. — Може ли да се поръчва оттук?

— Джейк може — каза Долорес. — Всичко, което поиска.

— Една пила и една ножовка, става ли? — подхвърлих аз.

— Недей да ме взимаш на подбив — рече Долорес и се обърна към Криси. — Разказвал ли ти е какво стана с последната му клиентка, дето седя на твоето място?

— Не. — Криси леко се разтревожи.

— Джейк винаги съветва клиентите да се явяват в съда чисти и спретнати, нали така?

— Доло, трябва ли да го разправяш? — обадих се аз.

— И ето че се явява онази сестричка с шикозно зелено костюмче на някакъв си там голям моделиер…

— Шанел? — подсказа Криси.

— Да, нещо такова, плюс двоен наниз естествени перли. Джек тъкмо заяви, че изобщо не била извършила кражба с взлом, когато една жена от залата се разпищя, че и убиват. Лъжа ли, Джейк?

— Всъщност викаше: „Крадла!“ Беше жертвата на обира и хукна през залата с писъци: „Това е моят костюм, това са моите перли.“

— Затуй, скъпа — каза Долорес, — много внимавай какво те съветва това дрънкало.

И като се кискаше гърлено, тя тръгна към вратата. След малко Криси попита:

— И какво каза в нейно оправдание?

— Че костюмът й стои по-добре — отговорих аз.

— Не, сериозно.

— Един мъдър приятел ме е научил, че адвокатската работа прилича на покера. А в покера най-важното е да знаеш кога да свалиш картите. Посъветвах я да се признае за виновна.

— О — въздъхна Криси.

Усетих, че се чуди дали не съм некадърник. Така де, щом всички други го мислят…

Отворих пластмасовите кутии и извадих пръчиците от опаковката.

— Долорес май много те харесва — подхвърли Криси. Вероятно се питаше колко от клиентите ми попадат в затвора.

— На латински името й означава скръб. Знам го от същия онзи мъдър приятел. Доло е изучила трите си деца, а за още десетина улични хлапета се грижи като родна майка. Непоправими гаменчета, дето никой не ги иска. Когато загазят, което се случва често, аз им поемам защитата.

— Безплатно ли?

— От време на време Долорес ме кани на печени ребърца, а може и да услужи на някоя гладна клиентка.

Криси вече ровеше с пръчиците в свинското със зеле и гъби.

— Божичко, колко е вкусно. Знаеш ли каква е храната тук?

— Да, сигурно заселниците на Донър10 са се хранили по-добре през зимата на 1846 година.

Поседяхме мълчаливо, после отново върнах разговора към темата.

— Значи баща ти беше готов да те заключи…

— А аз бих сторила всичко, за да се измъкна. От имението, от Палм Бийч. Когато един търсач на таланти ме срещна на Уърт Авеню и каза, че мога да стана фотомодел, разправих това на татко, а той изрева; „Та ти си едва на шестнайсет!“ Отговорих му: „Мама се е омъжила за теб на седемнайсет!“

— Добре казано.

— Да, но татко заяви, че едва ли би го направила повторно.

Аз лапнах една оризова кифличка.

— И тогава потегли за Европа.

— Бях хе-е-е-ей толкова наивна. Имах албумче със снимки, направени от едни фотограф любител. Бяха смешни, същинска грозотия. Тъпи, зле осветени снимки на някаква препарирана хлапачка със сплъстена коса, която се мисли за фотомодел.

— Намери ли си работа?

— Не веднага.

Криси махна капачето на чаша горещ чай и отпи една глътка.

— Отнесох албума си в кабинета на един от агентите на голяма парижка агенция. Наричат ги rabatteurs, тоест хора, които разбутват храстите, за да подплашат дивеча. Само че вместо зайци изскачат…

— Млади кандидатки за фотомодели.

— Точно така. Онзи тип беше като излязъл от моден журнал с — тънки мустачки, бяло копринено шалче и похотливи искрици в очите. Разсмя се, промърмори нещо на френски и пак се разсмя. После попита: „Знаеш ли на какво му се вика носиш-гледаш?“ Казвам му: „Да, това е, когато някоя манекенка носи свои снимки на клиента, за да получи работа.“ Тогава той отпусна албума в скута си, разкопча се, извади си парчето и го сложи точно на сгъвката. „Да, но за теб, cherie11, няма да е носиш-гледаш, а носиш-духаш.“

— Тоя тип трябва да е бил съученик на сенатора Пакууд. А ти какво направи?

— Усмихнах се мило, посегнах, сграбчих кориците и захлопнах албума с всичка сила.

— Браво!

— Е, не бях толкова горда, когато парите ми свършиха и взех да гладувам.

— Баща ти не помогна ли?

— Щеше да помогне, ако го бях помолила.

— Но ти не го помоли.

— Дори не му се обадих къде съм.

— Защо?

Тя се загледа в пространството. За миг по лицето й плъзна сянка и зърнах отново онази безпомощна уязвимост. Не съм бял рицар с лъскава броня върху буен жребец. Но ако бях, щях да я грабна, да дръпна юздите и да я отнеса в галоп към омагьосания си замък сред вековни борови гори.

— Тогава не знаех — отговори най-сетне тя, — но сега знам.