Оттеглих се към кухнята тъкмо когато Никълсън почна да обяснява, че светът бил пълен със стени и трябвало някой да ги охранява. Надвиснала над готварската печка, баба Ласитър кълцаше салатна палма — по нашия край я наричаме блатно зеле в тиган, пътен догоре с цвърчащ бекон. Вероятно местните индианци са научили първите конквистадори да готвят този деликатес. Трябва да питам баба. Сигурно е била тук по онова време.

— Я гледай какво ми е довлякла котката — поздрави ме тя както обикновено.

— Здравей, бабо — казах аз и нарочно я мляснах по бузата.

— Недей да се правиш на интересен — отвърна тя и замахна с дървената лопатка.

Баба беше по къси бежови панталони, планинарски обувки и тениска с надпис: ПРЕДАВАМ СТАРИ ГАДЖЕТА НА ВТОРИЧНИ СУРОВИНИ. Косата й беше съвършено черна, само по средата имаше една бяла ивица като на скункс, но последният, който си бе позволил да намекне за тая прилика, изяде як пердах с харпун по главата.

— Гладен ли си, Джейк? — попита тя. После надникна в тенджерата, където къкреше риба с грах и ориз. Около два килограма пресни жабешки бутчета киснеха в кофа бира на мивката.

— Късно обядвах. Китайска храна. Но няма да ти откажа.

— Китайска храна — изсумтя баба. — Ще ги изсъхнат тестисите от онзи гаден натриев глупоминат. Тя махна с ръка към кофата. — Хайде да ми помогнеш.

Бях израснал в тази къща край бабината престилка, тъй че не се нуждаех от инструкции или повторна покана. Топнах чифт бутчета в паницата с мляко и разбити яйца, овалях ги в брашно и ги пуснах в другия тиган.

— Видях ти снимката във вестника — рече баба и кимна към хладилника. Изрезката наистина висеше там, закрепена с магнитче във формата на рак. Някой майтапчия беше добавил мустаци и шапка, та приличах на злодей от немите филми, отвличащ припаднала хубавица.

— Виждам, че Кип пак си е проявил творческите способности — казах аз.

— Недей да тормозиш детето, Джейк. — Баба надникна в цвърчащия тиган. — И не слагай толкоз брашно! Съсипваш вкуса на жабите.

Изобщо не бях подозирал, че имам сестра, а още по-малко племенник, докато полицията не арестува Кип, задето бе нашарил със спрей фасадата на един киносалон, където в последния момент заменили прожекцията на „Казабланка“ с „Отмъщението на тритоните — 3“. Отървах го от изправителен дом и станах нещо като негов законен настойник, макар да признавам, че и баба помогна доста в това отношение.

Сякаш повикан от мислите ми. Кип зашляпа с боси крака по линолеума в кухнята.

— Привет на всички! — провикна се той с идиотската усмивка на Джим Кери.

— Кип, казвал ли ти е някой, че прекаляваш с филмите?

— Аха. Ами на теб, вуйчо Джейк, казвал ли ти е някой, че изглеждаш виновен?

— Какво?

— Във вестника. Нали, бабо?

— Направо по-черен от дявола.

— Браво, бабо — разсмя се Кип. — Имаше такъв филм. Ребека де Морни играеше адвокатка на Дон Джонсън, обвинен в убийството на жена си. И естествено си падна по него.

— На това не му ли се викаше сблъсък на интересите? — попита ме баба. — Денем по съдилищата, нощем под юргана.

— Така си е — признах аз.

— Ти не го правиш, нали. Джейк?

— Под клетва ли съм? — попитах аз.

— Същото стана с Глен Клоуз и Джеф Бриджис в „Назъбеният ръб“ — каза Кип. — Той беше богаташ, обвинен в убийството на жена си. Тя му пое защитата и додето ги разбереш, вече се таковаха.

— Кипърс — предупреди го баба, — внимавай какви ги плещиш!

— Вуйчо бе, защо в Холивуд все се повтарят? — попита Кип.

— Калпавите идеи се множат като вируси — обясних аз.

Загледах се в Кип. Още не можех да повярвам, че сме една кръв.

Той беше мършав като вейка, едва ли не крехък, русоляв, с бледо лице и синкави вени на слепоочията. Нямаше нищо общо със своя дебеловрат и дебелоглав вуйчо.

Кип отвори хладилника и измъкна една опаковка от бабината пушена скумрия. Пипна рибата с пръст и го облиза. После затвори вратата и кимна към снимката.

— Виж се само, вуйчо Джейк. Досущ като в „Север-северозапад“, където намушкаха един с нож и фотографите заснеха Кари Грант както го е вдигнал на ръце.

— Джейк не прилича на Кари Грант — рече баба. — Щеше да е като Харисън Форд, ако някой му беше строшил носа. На Харисън, искам да кажа.

— Ей, вие двамата! Никого не съм убивал. Криси Бърнхард го направи.

Баба се върна към печката и дръпна от ръцете ми едно жабешко бутче.

— Как можеш да я защитаваш тогава, щом знаеш, че е виновна?

— Защото е мацка — побърза да обясни Кип. — Също като Мадона във „Веществено доказателство“. Уилям Дефо я защитаваше от обвинението, че убила мъжа си… — той понижи глас, — … като го изчукала до смърт.

— Кипърс! — изрева баба.

— Кип, защо не идеш да си пишеш домашните?

— Нямам домашни.

— Наистина ли? — Аз го изгледах скептично.

Той завъртя устни и изръмжа с тънък глас:

— Не ти трябва истината!

— Какво?

— Защото дълбоко в тайните кътчета на душата си тя искаше аз да съм върху онази стена, нуждаеше се от мен върху онази стена!

— Кип, ще изхвърля видеото в залива и ще тегля един шут на телевизора.

— Честна дума, вуйчо Джейк. От вчера сме във ваканция.

— А!

Баба тършуваше из килера, където държеше туршия и конфитюри. След малко тя внесе три големи буркана домашно уиски или „ръжена напитка“ както го нарича.

— Добре де, защо ще защитаваш онази никаквица, дето уби баща си?

— Откъде знаеш, че е никаквица? — попитах аз. Вече си мислех за подбора на съдебните заседатели и какво впечатление ще направи моята клиентка.

— Знам аз, видях я на снимка.

Мислено си отбелязах да заръчам на Криси да се облича като провинциална библиотекарка.

— Може да разправят, че е застреляла баща си, но това още не означава, че е виновна — съобщих аз на обединеното роднинско тяло.

Баба сипа пържения бекон в голяма чиния и ми я подаде.

— Говориш като гаден, продажен, лъжлив адвокат. Като онези защитници на О’Джей Симпсън, дето ми идеше да заплюя, като ги гледах по телевизията. „Кръвта не е негова, но ако е негова, значи ченгетата са я подхвърлили.“

И защо им е на ченгетата да го правят. Мен ако питаш, ченгетата си затваряха очите всеки път, когато силно пребиваше жена си до смърт. Ръкавицата не е негова. Сигурно и на футболния терен не е той. Щом е тъй, за какъв дявол избяга, а? Обясни ми де.

— Бабо, не питай мен. Аз съм само един…

— Адвокат! Да, ама пет пари не чиниш пред онзи Джони Кокран, дето е мазен като рядко лайно, та затуй не ми се вярва да отървеш оная никаквица.

— Джони си има негов стил, аз имам моя.

Вярно е. Имам простичък стил: дръж топката и давай право напред. Я отбележиш гол, я не, но поне няма начин да сбъркаш.

— Абе, ти не му ли тегли едно врече балтията на онзи О’Джей — попита баба.

— Опитах на няколко пъти, включително и в Бъфало, където се озовах с глава в една снежна преспа, а той отбеляза точка.

— Да, знаем, вас адвокатите, много ви бива в оправданията — продължи да ме порицава баба.

— Напомни ми да не те търся за съдебна заседателка — казах аз.

— Няма и да се навия, освен ако ми осигуриш брачни свиждания с Чарли — намигна ми баба.

— Какво в това брачни? — попита Кип.

— Не те засяга — отвърна сластолюбивата ми баба. После сложи на масата кана с лимонада и с е обърна към мен. — Няма ли кой да му каже на онзи дърт пръч, че вечерята е готова?

Чарли Ригс моментално изникна на прага, разтривайки очи.

— За вечеря ли стана дума? — попита той.

Доктор Лорънс Шейн пръсна струя вода по жилавите зелени листа на храст диво кафе и каза:

— Озеленяване с пустинни растения. Екологично и полезно за почвата.

След броени секунди Шийн завъртя маркуча към едно тамариндово дръвче, обсипано с буйни пурпурни цветове.