През открехнатите щори на прозорците в гостната видях вътре да се въртят перките на вентилатори. Стените бяха облицовани с полирана чамова ламперия. На едната стена висеше препарирана глиганска глава, на другата — еленови рога. Клечах в някакъв незнаен бодлив храст и при всяко движение се натъквах на тръни колкото щикове. През прозорците виждах горе-долу половината стая. Над облегалката на кожения диван стърчеше голото теме на Лорънс Шийн. Нейде в невидимата част стоеше Гай Бърнхард.

— Съжаления ли? Не, по дяволите! — долетя откъм ъгъла гласът на Гай. Сега го зърнах до барчето, пускаше кубчета лед в чаша за коктейл. — И двамата с теб си имаме куп стари кирливи ризи, затова чуй съвета ми: гледай само напред. Не се озъртай назад.

— През целия си живот съм се борил да отворя заключените врати, да разкрия страшните тайни на миналото — каза Шийн.

— Спести ми тия хипократовски тъпотии, ако обичаш.

Пролазих още по-близо и притиснах буза до стъклото. Бърнхард се върна към Шийн с две чаши в ръцете.

— Той дали ще се сети? Преди делото, искам да кажа.

— Подозирам, че ще се сети — отвърна Шийн. — Приятелят му казва, че е по-умен, отколкото изглежда.

Бърнхард подаде едната чаша на Шийн, после се настани в коженото кресло срещу дивана. Макар да знаех, че не може да ме види в тъмното зад прозореца, неволно затаих дъх, когато погледна право към мен.

— И после? Какво ще направи? — попита Бърнхард.

— Ще се сблъска с морална дилема.

— И?

Шийн помълча, преди да отговори.

— Кой знае? Маклийн казва, че бил честен.

Нейде в далечината залая куче. А нейде в главата ми задрънчаха цимбали.

— Значи така се уреждаме по-добре, отколкото ако й бяхме намерили някой талантлив адвокат — каза Бърнхард.

Мъчех се да обработя цялата информация.

Въпросният той очевидно бях аз.

Талантливият адвокат определено не бях аз.

А с каква морална дилема щях да се сблъскам?

— Знаеш ли какво си мислех? — попита Бърнхард и продължи, без да чака отговор: — Татко би се гордял с мен.

— Това е прозрачно оправдание, Гай.

— Не, изслушай ме. Татко взе парите на Касълбъри и ги умножи десетократно. А това, което върша аз… то е още по-голямо.

— Ами методите ти, Гай? Какво ще речеш за методите?

Бърнхард избухна в мрачен смях.

— Нищо им няма. Посъветвах се с детето в мен.

— Добре де, подигравай ми се.

Бърнхард пак се разсмя.

Какво крояха тези типове? За какви методи говореха? Кучето пак се разлая и след секунда — пляс! Кална буца се приземи в храста и тъй ме стресна, че отхвръкнах назад, увенчан с корона от тръни. Дрън — едно камъче отскочи от прозореца. Мачка му! Завъртях се и зърнах Роберто отчаяно да размахва ръце.

— Какво беше това? — долетя от къщата гласът на Бърнхард.

Докато Бърнхард пристъпваше до прозореца, аз се притисках към меката пръст и захлупих главата си с длани. Усещах го как наднича само на метър над мен.

Кучето залая по-силно, после млъкна. Дали не беше Баскервилското куче? Или може би Бърнхардското.

Гай Бърнхард обърна гръб на прозореца. Надигнах глава и видях, че Роберто Кондом е изчезнал.

Бърнхард пак каза нещо, но чух само последната дума:

— … вода.

— Наред ли са разрешителните? — попита Шийн.

— Всичко е тип-топ.

— Ти си човек, изпреварил своето време.

— Имаш право — каза Бърнхард. — След двайсет години ще пишат книги за мен.

За какво говореха дявол да го вземе? Прекалено много въпроси, прекалено малко отговори. Но нямах време да мисля за това, защото чух нейде зад себе си дрезгав глас:

— Кротко, мойто момиче! Не се дърпай!

Само на десетина метра от себе си зърнах край ъгъла силуетите на човек и немска овчарка. В едната си ръка човекът стискаше каишката на кучето, в другата — пушка. Запращя радиостанция и той каза:

— Тук втори пост, при къщата съм. Хубавелка нещо е пощуряла. Май пак надуши някой опосум.

Хубавелка. Е, по-приятно звучеше, отколкото Зъбла или Фурия.

— Разбрано. — Пазачът изключи радиото. — Добре де, бягай, момиче, само да не ми домъкнеш някоя жертва на трудова злополука.

Защо ли трудова злополука ми прозвуча като адвокатска шега? Или по-точно като предсмъртна адвокатска шета.

Чух го как освободи каишката и Хубавелка се втурна запъхтяна право към мен с наведена глава и отпуснати рамене.

Изхвръкнах от храста, преодолявайки яростната съпротива на тръните.

— Мамка му! — викна пазачът. — Стой! Не мърдай!

Побягнах на зигзаг през розите. Хубавелка се втурна подир мен с мощен лай.

Прогърмя изстрел и сачмите изсвистяха високо над главата ми.

Естествено. Не искаше да застреля кучето. Гърмежът трябваше да ме сплаши, за да спра. Вместо това аз удвоих скоростта. Изглежда, че редовните тренировки от едно време си казваха думата.

Когато светнаха прожекторите, аз вече бях в манговата градина. Продължавах да бягам на зигзаг и по едно време открих, че Хубавелка подтичва край мен. Отдавна можеше да ме спре с едно яко захапвано по прасеца, но само лаеше на поразия. Изглеждаше напълно доволна да ми прави компания. Сигурно беше много по-интересно, отколкото да обикаля, вързана на каишка.

Намалих скоростта и тя стори същото. Протегнах ръка, Хубавелка я близна, после пак се разлая. В далечината крещяха хора, светнаха фаровете на джип.

— Тихо, Хубавелке — казах аз.

Тя се разлая още по-силно.

Посегнах нагоре, откъснах едно манго и го търкулнах настрани. Хубавелка изтича и го захапа. Тишина. После тя донесе мангото, пусна го до краката ми и пак залая.

Вдигнах мангото и го запокитих колкото се може по-надалече. Хубавелка се втурна нататък с радостен лай, а аз хукнах в обрата посока.

Вече почти наближавах насипа, когато чух как се включи двигател. В тъмното дебнеше още един джин. Фаровете блеснаха и ме парализираха. Джипът полетя с рев право към мен. Завъртях се и побягнах на четири крака нагоре по насипа. Чух как джипът спря и зад мен се раздадоха викове.

На върха на насипа коляното ми не издържа. Затъркалях се към водата. Отекна изстрел и наблизо се разхвърчаха буци пръст. Хубавелка пече я нямаше, тъй че можеха да гърмят както си искат.

Не знам дали се гмурнах във водата, или просто паднах, иначе тя се оказа достатъчно дълбока и бърза, за да ме понесе. Поех дъх, гмурнах се и заплувах по течението. След малко подадох глава, чух нов изстрел и пак се гмурнах. Виковете се отдалечаваха. Носех се сред изобилие от бистра, чиста вода, току-що изпомпана от земните дълбини.

След няколко минути водата стана още по-дълбока, течението се ускори. Опитах се да докосна дъното, но не успях. Легнах по гръб и оставих водата да ме носи. Не е лесно да преценяваш хода на времето, когато си напомпан с адреналин. Може би минаха десет минути, или пък четирийсет, но по някое време течението стана бавно. Наблизо плаваше клон и аз го сграбчих. После усетих мирис на застояла пола и разбрах, че наближавам залива.

От влажната почва се вдигаше нощна мъгла и изведнъж зърнах през нея над себе си призрачна светлина. После още една.

Носех се през оранжевото сияние на редица от ярки лампи и в мъглата над себе си виждах смътните очертания на сграда. Или по-точно скелета на строеж. Стоманени греди и рамки, високи десетина етажа, стърчаха като гледка от неразбираем сън. Беше нещо голямо, по-голямо от всяко друго здание по тия места — може би колкото електростанция, с грамаден бетонен комин, щръкнал отстрани като ядрена ракета.

После всичко изчезна. Блясъкът на лампите помръкна и изгасна. Докато се носех надолу по канала, в съзнанието ми изплува странна мисъл. Наистина ли бях видял зданието в мъглата, или то просто бе плод на моето въображение, на страховете и сънищата ми? Доктор Мили Сантяго, къде си точно когато ми трябваш?

Течението отново забърза. Опитах да плувам към насипа, но се оказах толкова изтощен, че оставих водата да ме носи. След малко течението пак намали скорост, после спря. Изведнъж водата стана по-топла. И солена. И безкрайна. Намирах се в Бискайския залив. Ако продължах на изток, рано или късно щях да стигна африканския бряг.