— Да.
— След като Криси сподели своя план да убие баща си, вие навярно грабнахте телефона и се обадихте на Гай Бърнхард.
— Не. Не го направих.
— Тогава сигурно позвънихте на Хари Бърнхард да го уведомите, че животът му е в опасност.
— Не.
Старателно изобразих изумление и попитах:
— Съобщихте ли на полицията за опасната си пациентка?
— Не. Не я смятах за опасна.
— Макар че й бяхте поставили диагнозата посттравматичен стресов синдром, известна още като виетнамски синдром същото заболяване, от което някои ветерани изпадат в убийствено безумие?
— Случва се сравнително рядко.
— Значи казвате на съдебните заседатели, че не сте предупредили Хари, не сте предупредили Гай и не сте вдигнали тревога в полицията, това ли е?
— Това е.
— Тогава да видим какво точно направихте. Потърсихте ли съдебно решение за принудително лечение в болнични условия?
— Не. Опитах се да я разубедя.
— Как? Чрез думите „не мога да поема отговорност за подобна постъпка“? Доста суров аргумент, докторе.
Съдията се изкашля.
— Мистър Ласитър, въздържайте се от язвителни коментари, ако обичате.
— Съжалявам, ваша чест — неохотно отвърнах аз. Без язвителни коментари бих се чувствал като нападател с два леви крака. Отново се завъртях към свидетеля. — Докторе къде бяхте вечерта на шестнайсети юни?
— Вечерях с един колега в хотел „Астор“ на Саут Бийч.
— Как узнахте за стрелбата?
— Полицаите съобщили на Гай. Той ми се обади в хотела и поръча да ме потърсят. Каза, че баща му е в интензивното отделение на „Връх Синай“.
— И че иска час по-скоро да отидете в болницата?
— Ами… да. Гай се намираше на един час път от Маями, а аз бях много по-близо.
— Каза ли ви кой е стрелял по баща му?
— Да.
— А вие случайно не му ли казахте: „Между другото, Гай, преди четирийсет и осем часа Криси заплаши да убие баща ти. Ужасно съжалявам, че забравих да ти съобщя“?
— Не. Пазех тайната на разговорите си с пациентката.
— Възхитителна лекарска етика — казах аз и съдията Стангър ме стрелна със заплашителен поглед. — Между другото, докторе, защо вие и Гай не бяхте в „Параноя“ с Хари Бърнхард?
— Защо да бъдем?
Отворих малкото черно бележниче, което бях получил съвсем наскоро от прокуратурата.
— Защото според бележника за срещи на Хари Бърнхард, той е имал уговорка да се види там с вас и Гай в осем вечерта.
— Не знам такова нещо — бързо отвърна Шийн. — Трябва да питате Гай.
Възнамерявах да сторя това, но първо, както би казала баба, имах други риби за пържене.
— Какво сторихте, след като научихте за стрелбата? — попитах аз.
— Незабавно платих сметката, качих се в колата и подкарах към болницата „Връх Синай“.
— По кое време напуснахте хотела?
— Не помня. Не се сетих да погледна часовника.
Оставих бележника на Хари, отворих друга папка и извадих компютърна разписка от ресторант.
— Ако сте платили сметката в единайсет и една минута, би ли било правилно да предположим, че сте напуснали ресторанта в следващите три-четири минути, да речем към единайсет и пет?
— Да.
— След пристигането си в болницата вие се отправихте към стаята на Хари в интензивното отделение, прав ли съм?
— Да.
— В съзнание ли беше той?
— Не съвсем. Събуждаше се от упойката.
— Колко време останахте?
— Само няколко минути. Слязох във фоайето да използвам телефона. Свързах се с Гай, който пътуваше към Маями. Докато бях долу, чух тревожния сигнал. Изтичах обратно към интензивното отделение, но, разбира се, не ме допуснаха до Хари. Малко по-късно съобщиха, че е мъртъв.
Оставих полицейския доклад и взех папката с медицинската документация на Шийн. Той си мислеше, че сме приключили. Бяхме прегазили цялата история в хронологичен ред. Генерал Джордж Патън никога не отстъпвал — казвал, че не обича да плаща два пъти за един и същ имот. Аз имам други възгледи. Готов съм да копая нивата по три-четири пъти, докато изровя скъпоценния камък.
— Нека се върнем на четиринайсети юни, деня на заплахата.
Шийн въздъхна. Хайде пак!
— По това време — казах аз — Криси Бърнхард страдаше от депресия, нали?
За момент той като че се замисли накъде го водя, после отговори:
— Не, не мисля, че беше депресия в клиничния смисъл на думата.
Когато свидетел опитва да се изкопчи, винаги прави грешки. Понякога чистосърдечното признание е по-безобидно от цяла торба хитрини.
— Бяхте ли й предписали „Дезирел“ предния месец?
— Струва ми се, че да.
— С каква цел?
— Лекарството действа благотворно в множество отношения.
— Защо го предписахте на Криси Бърнхард?
— Заради душевното й състояние.
Караше ме да му вадя думите с ченгел.
— Заради депресията?
— Да — призна неохотно той.
— А няколко седмици преди това й предписахте „Прозак“?
— Мисля, че да.
— За депресия?
Той измънка нещо през зъби. Искаше ми се да ги разчекна със зъболекарски клещи.
— Докторе?
— Да, за депресия.
Работата започваше да става дебела.
— И „Ативан“?
— Да, срещу страхова невроза и депресия, мистър Ласитър.
Един от заседателите шушукаше на съседа си. Едва ли обсъждаха величавата архитектура на съдебната сграда.
— И тъй, доктор Шийн, не е ли вярно, че Криси Бърнхард страдаше от депресия?
— Без съмнение тя имаше известни проблеми — отговори трескаво той, — но се оправяше с тях доста добре.
Понякога почнат ли да се измъкват, сами си копаят гроба.
— Справяше се доста добре — повторих аз. Взех документации на Шийн и се престорих, че я проучвам. Всъщност бях научил най-важното наизуст. — Каква беше вашата диагноза за състоянието на Криси Бърнхард?
— Имаше различни проблеми, но вървеше към подобряване.
Обърнах се към съдията.
— Ваша чест, свидетелят не оказва съдействие.
— Доктор Шийн, изслушвайте въпроса внимателно и отговаряйте — нареди Стангър.
Пратих му благодарна усмивка. Общественото порицание подсказваше на всички присъстващи, че докторът потулва нещо.
— Каква беше вашата диагноза? — повторих аз.
— Посттравматичен стресов синдром, невротично-депресивен синдром, възможни отклонения в поведението.
— Но тя „се справяше доста добре“.
Когато вражеският свидетел се издриска на метеното, обичам да му натрия носа.
— Беше адекватна, чиста и спретната, осъзнаваше къде се намира и какво върши — отговори той. — Повярвайте ми, мистър Ласитър, лекувал съм далеч по-тежки случаи.
Едно трябва да му призная на Шийн — не се предаваше слез първия ритник по топките.
— Продължаваше ли тя да взима „Ативан“, „Прозак“ и „Дезирел“ на четиринайсети юни? — попитах аз.
— Да, струва ми се.
— Какво друго?
Той прелисти записките си.
— „Меларил“ срещу натрапчиви спомени, „Ксанакс“ срещу страхова невроза, „Ресторил“ срещу безсъние и литий срещу рязка смяна на настроенията.
— Има ли още нещо в тази торба с еликсири и магически питиета?
Той плъзна длан по голата си глава.
— Не, доколкото си спомним.
Пристъпих към масата на секретарката с цяла шепа малки шишенца.
— Моля да бъдат протоколирани за разпознаване.
Когато тя приключи с надписването на етикетите, аз награбих шишенцата и се обърнах към съдията.
— Мога ли да се приближа до свидетеля?
Стангър ми махна с ръка и аз пристъпих напред. Досега бях стоял в неутралната зона, спазвах задължителната дистанция за разговор между непознати. Минавайки по-наблизо — през личната зона, която е на една ръка разстояние и граничи с интимната зона, — аз засилвах натиска върху свидетеля. Подпрян с една ръка на парапета, надвиснах над него толкова близо, че да усети полъх на ригатони и бира. Той стрелна поглед от мен към заседателите, после към шишенцата.