— Да.

— След като Криси сподели своя план да убие баща си, вие навярно грабнахте телефона и се обадихте на Гай Бърнхард.

— Не. Не го направих.

— Тогава сигурно позвънихте на Хари Бърнхард да го уведомите, че животът му е в опасност.

— Не.

Старателно изобразих изумление и попитах:

— Съобщихте ли на полицията за опасната си пациентка?

— Не. Не я смятах за опасна.

— Макар че й бяхте поставили диагнозата посттравматичен стресов синдром, известна още като виетнамски синдром същото заболяване, от което някои ветерани изпадат в убийствено безумие?

— Случва се сравнително рядко.

— Значи казвате на съдебните заседатели, че не сте предупредили Хари, не сте предупредили Гай и не сте вдигнали тревога в полицията, това ли е?

— Това е.

— Тогава да видим какво точно направихте. Потърсихте ли съдебно решение за принудително лечение в болнични условия?

— Не. Опитах се да я разубедя.

— Как? Чрез думите „не мога да поема отговорност за подобна постъпка“? Доста суров аргумент, докторе.

Съдията се изкашля.

— Мистър Ласитър, въздържайте се от язвителни коментари, ако обичате.

— Съжалявам, ваша чест — неохотно отвърнах аз. Без язвителни коментари бих се чувствал като нападател с два леви крака. Отново се завъртях към свидетеля. — Докторе къде бяхте вечерта на шестнайсети юни?

— Вечерях с един колега в хотел „Астор“ на Саут Бийч.

— Как узнахте за стрелбата?

— Полицаите съобщили на Гай. Той ми се обади в хотела и поръча да ме потърсят. Каза, че баща му е в интензивното отделение на „Връх Синай“.

— И че иска час по-скоро да отидете в болницата?

— Ами… да. Гай се намираше на един час път от Маями, а аз бях много по-близо.

— Каза ли ви кой е стрелял по баща му?

— Да.

— А вие случайно не му ли казахте: „Между другото, Гай, преди четирийсет и осем часа Криси заплаши да убие баща ти. Ужасно съжалявам, че забравих да ти съобщя“?

— Не. Пазех тайната на разговорите си с пациентката.

— Възхитителна лекарска етика — казах аз и съдията Стангър ме стрелна със заплашителен поглед. — Между другото, докторе, защо вие и Гай не бяхте в „Параноя“ с Хари Бърнхард?

— Защо да бъдем?

Отворих малкото черно бележниче, което бях получил съвсем наскоро от прокуратурата.

— Защото според бележника за срещи на Хари Бърнхард, той е имал уговорка да се види там с вас и Гай в осем вечерта.

— Не знам такова нещо — бързо отвърна Шийн. — Трябва да питате Гай.

Възнамерявах да сторя това, но първо, както би казала баба, имах други риби за пържене.

— Какво сторихте, след като научихте за стрелбата? — попитах аз.

— Незабавно платих сметката, качих се в колата и подкарах към болницата „Връх Синай“.

— По кое време напуснахте хотела?

— Не помня. Не се сетих да погледна часовника.

Оставих бележника на Хари, отворих друга папка и извадих компютърна разписка от ресторант.

— Ако сте платили сметката в единайсет и една минута, би ли било правилно да предположим, че сте напуснали ресторанта в следващите три-четири минути, да речем към единайсет и пет?

— Да.

— След пристигането си в болницата вие се отправихте към стаята на Хари в интензивното отделение, прав ли съм?

— Да.

— В съзнание ли беше той?

— Не съвсем. Събуждаше се от упойката.

— Колко време останахте?

— Само няколко минути. Слязох във фоайето да използвам телефона. Свързах се с Гай, който пътуваше към Маями. Докато бях долу, чух тревожния сигнал. Изтичах обратно към интензивното отделение, но, разбира се, не ме допуснаха до Хари. Малко по-късно съобщиха, че е мъртъв.

Оставих полицейския доклад и взех папката с медицинската документация на Шийн. Той си мислеше, че сме приключили. Бяхме прегазили цялата история в хронологичен ред. Генерал Джордж Патън никога не отстъпвал — казвал, че не обича да плаща два пъти за един и същ имот. Аз имам други възгледи. Готов съм да копая нивата по три-четири пъти, докато изровя скъпоценния камък.

— Нека се върнем на четиринайсети юни, деня на заплахата.

Шийн въздъхна. Хайде пак!

— По това време — казах аз — Криси Бърнхард страдаше от депресия, нали?

За момент той като че се замисли накъде го водя, после отговори:

— Не, не мисля, че беше депресия в клиничния смисъл на думата.

Когато свидетел опитва да се изкопчи, винаги прави грешки. Понякога чистосърдечното признание е по-безобидно от цяла торба хитрини.

— Бяхте ли й предписали „Дезирел“ предния месец?

— Струва ми се, че да.

— С каква цел?

— Лекарството действа благотворно в множество отношения.

— Защо го предписахте на Криси Бърнхард?

— Заради душевното й състояние.

Караше ме да му вадя думите с ченгел.

— Заради депресията?

— Да — призна неохотно той.

— А няколко седмици преди това й предписахте „Прозак“?

— Мисля, че да.

— За депресия?

Той измънка нещо през зъби. Искаше ми се да ги разчекна със зъболекарски клещи.

— Докторе?

— Да, за депресия.

Работата започваше да става дебела.

— И „Ативан“?

— Да, срещу страхова невроза и депресия, мистър Ласитър.

Един от заседателите шушукаше на съседа си. Едва ли обсъждаха величавата архитектура на съдебната сграда.

— И тъй, доктор Шийн, не е ли вярно, че Криси Бърнхард страдаше от депресия?

— Без съмнение тя имаше известни проблеми — отговори трескаво той, — но се оправяше с тях доста добре.

Понякога почнат ли да се измъкват, сами си копаят гроба.

— Справяше се доста добре — повторих аз. Взех документации на Шийн и се престорих, че я проучвам. Всъщност бях научил най-важното наизуст. — Каква беше вашата диагноза за състоянието на Криси Бърнхард?

— Имаше различни проблеми, но вървеше към подобряване.

Обърнах се към съдията.

— Ваша чест, свидетелят не оказва съдействие.

— Доктор Шийн, изслушвайте въпроса внимателно и отговаряйте — нареди Стангър.

Пратих му благодарна усмивка. Общественото порицание подсказваше на всички присъстващи, че докторът потулва нещо.

— Каква беше вашата диагноза? — повторих аз.

— Посттравматичен стресов синдром, невротично-депресивен синдром, възможни отклонения в поведението.

— Но тя „се справяше доста добре“.

Когато вражеският свидетел се издриска на метеното, обичам да му натрия носа.

— Беше адекватна, чиста и спретната, осъзнаваше къде се намира и какво върши — отговори той. — Повярвайте ми, мистър Ласитър, лекувал съм далеч по-тежки случаи.

Едно трябва да му призная на Шийн — не се предаваше слез първия ритник по топките.

— Продължаваше ли тя да взима „Ативан“, „Прозак“ и „Дезирел“ на четиринайсети юни? — попитах аз.

— Да, струва ми се.

— Какво друго?

Той прелисти записките си.

— „Меларил“ срещу натрапчиви спомени, „Ксанакс“ срещу страхова невроза, „Ресторил“ срещу безсъние и литий срещу рязка смяна на настроенията.

— Има ли още нещо в тази торба с еликсири и магически питиета?

Той плъзна длан по голата си глава.

— Не, доколкото си спомним.

Пристъпих към масата на секретарката с цяла шепа малки шишенца.

— Моля да бъдат протоколирани за разпознаване.

Когато тя приключи с надписването на етикетите, аз награбих шишенцата и се обърнах към съдията.

— Мога ли да се приближа до свидетеля?

Стангър ми махна с ръка и аз пристъпих напред. Досега бях стоял в неутралната зона, спазвах задължителната дистанция за разговор между непознати. Минавайки по-наблизо — през личната зона, която е на една ръка разстояние и граничи с интимната зона, — аз засилвах натиска върху свидетеля. Подпрян с една ръка на парапета, надвиснах над него толкова близо, че да усети полъх на ригатони и бира. Той стрелна поглед от мен към заседателите, после към шишенцата.