Сър Уилям се запъти към клуба. От всички страни се стичаха хора. Като минаваше покрай Струанови, хвърли поглед към зданието, доволен, че е оцеляло, както и това на Брокови. „Добро предзнаменование! — Една от двете компании със сигурност ще е новата Търговска къща. А Брокови са къде-къде по-добре с Горнт за управител вместо Норбърт.“ Забеляза, че Анжелик стои на прозореца си, и й махна. Тя му отвърна. „Горката Анжелик, дали Анри й е казал за Андре?“ Откъм клуба до ушите му долетя глъчка, обичайните крясъци, ругатни и звън на чаши. Сър Уилям въздъхна и насочи мислите си към проблемите на Колонията.
Щом той влезе, настъпи тишина. Клубът бе претъпкан до такава степен, че дори по стълбите навън стояха хора. Наблъсканите потни редици се отдръпнаха и му сториха път. Той се отправи към обичайното си място край бара и поздрави останалите дипломати, Сьоратар, Ерлихер и Сергеев, чието лице бе бинтовано заради изгарянията, а ръката му висеше на превръзка през рамо. Присъстваха всички знатни личности, а също и недотам знатните. Мнозина бяха превързани, други — със счупени крайници, но лицата им горяха. Неколцина бяха вече пияни и дремеха по масите.
— Добро утро. Радвам се да ви съобщя, че имахме изключителен късмет…
Прекъснаха го дюдюкане и викове:
— Топки, разорен съм!
— Какви ги дрънка тоя, за Бога…
— Оставете го да се изкаже…
Сър Уилям изчака и продължи с по-суров глас:
— Наистина сме имали късмет. Засега знаем със сигурност, че е мъртъв единствено Андре Понсен… — Осезаем печален шепот премина, тъй като всички високо ценяха свиренето му… — И никой друг от Колонията. Господин Сьоратар разпозна тялото, а погребението ще се състои утре. За нещастие загубихме двама войници — тяхното погребение също ще се състои утре. В Пияния град липсват още неколцина, но имената им са неизвестни. Войската ни е невредима, всички огнестрелни оръжия, снаряди и муниции също, както и флотът. Наистина сме големи късметлии и предлагам да благодарим на Бога. — В настъпилата мъртва тишина посланикът добави: — Помолих свещеника да отслужи благодарствен молебен довечера. Чувствайте се поканени. Някакви въпроси?
— Какво ще стане с фирмите ни? — запита Лънкчърч. — Изгорях до шушка.
— Нали затова са застраховките срещу пожар, господин Лънкчърч? — прекъсна го гръмогласен смях. — Какво има?
Хевънли Скай, застрахователният агент на Йокохама за Хонконг, където се акцентираха всички полици, се обади:
— С прискърбие трябва да ви съобщя, Сър Уилям, че срокът на полицата на Барнаби изтече миналата седмица и тя стана невалидна. За да спечели пари, той отказа да я поднови до първо число на идния месец. — Краят на изречението му също потъна в смях и подигравки.
— Много жалко. Така или иначе с днешния пакбот официално ще обявя пред губернатора на Хонконг нашата колония за зона на бедствие. Това се отнася за всички…
Думите му бяха посрещнати с одобрителни крясъци и възклицания:
— Да живее Уили! — тъй като подобно изявление означаваше, че всички искове ще бъдат разгледани експедитивно…
— … за зона на бедствие за всички основателни искове, които до един трябва да бъдат потвърдени от моя подпис, за да се смятат за валидни…
Последва нов рев, този път гневен, тъй като Сър Уилям бе прочут със своята педантичност, за разлика от някои чиновници на изпълнителната власт в Хонконг. Мнозина автоматично бяха сметнали пожара за златна възможност да раздуят инвентара си. Когато врявата поутихна, дипломатът добави ласкаво:
— Няма да правя изключение за никого и колкото по-скоро исковете се озоват на бюрото ми, толкова по-бързо ще бъдат одобрени и изпратени… — Присъстващите масово се запътиха към изхода и той ревна с неочаквано силен за толкова слаб човек глас: — Не съм свършил, за Бога! Второ: някои лекомислени люде смятат за най-разумно да напуснем базата си тук. Правителството на Нейно величество не предвижда подобно действие. Ни най-малко! — Дочуха се доводи в полза на противното, но Сър Уилям ги пресече хладно: — Трето: желателно е да си помагате един на друг като британски джентълмени и…
— Ми к’во да правим с проклетите янки? — изкрещя някой сред общи подигравки и одобрителни възгласи за и против.
— И на тях също — извика той в отговор. Беше си възвърнал доброто настроение. — Някои от тях наистина са джентълмени, пък и останалите биха могли да станат. — Отново избухна смях. — И тъй, дръжте се като джентълмени и незабавно се заемете с възстановителните работи. Това е много важно. Налага се да затвърдим своето положение тук, тъй като — последно и най-важно: носят се слухове, че пожарът е предизвикан от умишлен палеж.
— Точно тъй, моята мусуме ми каза същото.
— Според един подобен донос подпалвачът е самураят Накама, когото Бакуфу издирват като метежник, въпреки че Тайърър и аз, а надявам се, че и господин Макфей го смятахме за мил, безобиден и за непресъхващ извор на сведения.
— Точно така — обади се Джейми, ободрен от грижите на Морийн. — Не ми се вярва да е подпалвач. Поне аз така смятам.
— Както и да е, знаем със сигурност, че е загинал. Бил е открит при подозрителни обстоятелства. Всички трябва да сме нащрек, в случай че наистина е било умишлен палеж. Лично аз не съм убеден в това. Ако пожарът е бил предумишлено деяние срещу нас, значи ще последват и други. Ако е стихийно бедствие, е… това е Божа работа…
— Амин — прошепнаха мнозина от благодарност, че са останали живи.
— И тъй, пазете се от възможни опасности, но нека се държим както обикновено и да се заемем с работата си. Благодаря ви, приятен ден.
— Ами какво ще правим с Йошивара и със заведението на госпожа Фъдърингил?
Сър Уилям се смая. „Боже мой, навярно остарявам — помисли си той. — Въпросът за Йошивара въобще не ми хрумна, а тъкмо Йошивара прави Япония поносима и дори желана за повечето мъже.“
— Госпожа Фъдърингил навярно ще получи добро обезщетение от застраховките си. А що се отнася до първото… Веднага ще открием фонд за набиране на средства. В срок от една седмица. Като начало давам двайсет гвинеи и… е, тъй като Йошивара е част от нашата бедствена зона, правителството на Нейно величество ще ни възстанови всички обезщетения до последната лира.
Сред одобрителни възгласи и насърчения Сър Уилям размени няколко думи с останалите посланици и за тяхна изненада им съобщи, че срещата с Йоши ще се проведе — те двамата със Сьоратар щели да се отправят към Йоши, но биха ли имали нещо против колегите му да вечерят при него тази вечер, за да се посъвещават насаме.
На главната улица британският посланик избърса потта от челото си и удовлетворен се запъти към вкъщи.
— Я виж! — провикна се някой зад гърба му.
Той се извърна и заедно с хората, излизащи от клуба, се загледа със завист и възхищение.
На мястото на опустошеното село гъмжеше от трудолюбиви мъже, жени и деца, които с мравешко усърдие работеха и разчистваха, за да възстановят унищоженото.
„Жалко, че нашите хора съвсем не са толкова чевръсти“ — помисли с благоговение Сър Уилям.
Отвъд рова през поправения мост — Моста към рая — кипеше още по-усилен труд. Вече бе издигната временна порта.
Оттук разчиташе обикнатите незабравими китайски йероглифи, написани на нея. Отдолу бе надраскан и английският превод: „Не потискай страстта си, за нея нещо направи.“
Същия следобед при благоприятно море и облачно небе катерът на Струанови зави към кея на Йокохама на връщане от срещата с Йоши в Канагава. Вимпелът на Сър Уилям красеше главната му мачта. Сър Уилям, Сьоратар и Тайърър дремеха в кабината — всъщност Тайърър спеше като пребит. Боцманът наду сирената, за да накара катерите, скупчени около дока, да дадат път, но в отговор се чуха само яростни крясъци: „Що не си чакаш реда бе“, съпроводени от най-разнородни псувни. Сър Уилям отвори очи и извика на боцмана:
— Свали ни на кея на Брокови. — Боцманът предположи, че това никак няма да се хареса на господин Макструан, но Сър Уилям изрева: — Прави каквото ти се казва!
