— Може би, може би. Аз… аз… наистина не се чувствам много добре. — Андре погледна Анжелик. — Съжалявам — каза той с тих и спокоен глас, задържа очите си върху нейните, пак заприлича на предишния Андре, цялата странност, страст и буйство бяха изчезнали. — Лека нощ, Анжелик, не се бой от нищо, никога. Господин Вервен е съвсем прав.

— Да… да, благодаря ти, Андре. — Анжелик се насили да се усмихне и тогава той си отиде. Тя се бе взряла втренчено, искаше да прочете истината в очите му. Те гледаха приятелски, нищо повече. Но не можеше да се довери на онова, което видя. Въпреки всичко знаеше, че трябва да сключи примирие с него, да приеме неизбежните му извинения — да се престори, че е забравила всичко и е сметнала нападението за моментна лудост — и отново да станат приятели. Привидно.

Девойката потръпна. Дълбоко в себе си тя също проумя, че в края на краищата ще трябва да му даде всичко, което той поиска. Докато е жив.

Ори трепереше, сгушен до обърната рибарска лодка на каменистия бряг. На двадесетина ярда е шипене се разбиваше прибоят.

— Ти си напълно бака — ахна той, гневът му бе насочен към самия него. Преди да се усети какво върши, той бе блъснал по кепенците, а след това, ужасен от глупостта си, бе побягнал; прехвърли оградата, намери греблото, което използваше за маскировка, метна го на рамо и хукна безпрепятствено през пътя, а гласове на гай-джин го следваха по петите…

„Хирага трябва да е прав — помисли си той, отвратен, объркан, сърцето му се свиваше в гърдите, рамото му туптеше, а гореща струйка кръв се стичаше от раната, която стремителното бягство му бе причинило. — Може би тази жена наистина ме е подлудила. Лудост бе да удрям по кепенците — за какво ми беше? Има ли някакво значение, ако още някой спи с нея? Защо избухнах, а сърцето ми се качи в гърлото? Не я притежавам и не искам да я притежавам, какво значение има, ако някой гай-джин я обладае доброволно или насилствено! Някои жени се нуждаят от известно насилие, за да се възбудят, както много мъже… о, почакай, щеше ли да е по-добре, ако тя се бе борила с мен, вместо да ме приеме с готовност, колкото и упоена да беше или да се преструваше, че е?

Преструваше ли се?“

За първи път му хрумна подобна мисъл. Малко от яда му се изпари, но сърцето му продължаваше да тупти и болката зад слепоочията не го отпускаше. „Възможно ли е да се е преструвала? Ийе, възможно е, ръцете й ме прегърнаха и краката й ме обхванаха, а тялото й се движеше като никое друго досега — всички жени в леглото се движат чувствено, със стонове и въздишки, а понякога и с малко сълзи и «О, колко си силен, как ме изпразни, никога не съм имала късмет с такъв мъж по-рано…», но всеки клиент знае, че това са само думи без съдържание, заучени наизуст, част от тяхното обучение, нищо повече.

Тя не беше като тях, всеки момент означаваше нещо за мен. Няма значение дали се е преструвала на упоена или не — вероятно го е направила, жените са толкова коварни. Не ме е грижа, не трябваше да блъскам по капака като безумен, да издавам присъствието си и скривалището си. Навярно провалих завинаги всички възможности да получа достъп дотам!“

Гневът му отново избухна. Юмрукът му разцепи дървото на корпуса.

— Бака! — изграчи той, искаше му се да го изкрещи високо.

По чакъла се чуха стъпки. Той се пъхна по-дълбоко в сенките, луната криеше опасност, долови гласовете на приближаващи се рибари, които бъбреха помежду си, и се прокле, че не е бил по-бдителен. Грубоват, на средна възраст рибар заобиколи кила на лодката и спря?

— Внимавай! Кой си ти, страннико? — ядоса се мъжът, приготвяйки късата мачта, която носеше като тояга. — Какво правиш тук?

Ори не помръдна, само го изгледа, както и другите двама, които се приближиха до него. Единият също бе на средна възраст, другият по-млад, малко по-голям от самия Ори. И двамата носеха гребла и рибарски мрежи.

— По-добре е да не задаваш такива въпроси на по-високопоставени — каза Ори. — Ама че възпитание!

— Кой си ти, ти не си саму… — Мъжът млъкна вцепенен, тъй като Ори скочи в краката му, мечът мигновено се озова в ръката му с опасно извадено наполовина от ножницата острие.

— На колене, сган, преди да изтръгна вашите бака сърца — прическата не ме прави по-малко самурай! — Рибарите тутакси паднаха на колене, заровиха глави в пясъка и запелтечиха извинения, безпогрешно разпознали и знатната особа, и начина, по който държи меча. — Млъкнете! — изръмжа Ори. — Къде сте тръгнали?

— За риба, господарю, на половин левга в морето, моля да ни извиниш, но в тъмното и твоята прическа не е норм…

— Млъкни! Избутай лодката във водата. Мърдай!

Щом се озова в безопасност в морето, преодолял заслепилия го гняв на соления пречистващ въздух, Ори се извърна към Колонията. Във Френската и Британската легация все още светеше, както и в сградата на Струан и клуба, който му бе посочил Хирага. Петролните улични лампи по прая и няколко прозореца светеха в другите къщички и складове. Пияният град трептеше както обикновено през цялата нощ, дюкяните на туземците никога не затваряха.

Но цялото му внимание бе насочено към Френската легация. „Защо? — не спираше да се пита. — Защо съм обзет от такава ревност, това е точната дума. Безумна ревност. Да ревнувам от друг мъж е бака!

Дали Хирага не беше прав: «Тайра каза, че техният обичай е като нашия сред по-висшата класа, мъжът не спи преди сватбата с жената, за която ще се ожени…» — което означава, че тай-панът няма да се люби с нея, а тъй като тя е дала дума, никой друг няма това право. За да не дам на оня мъж да легне с нея, ли ударих по капаците — или за да я предпазя?

Или само защото не исках никой друг да се забавлява с нея, докато не го сторя аз — това е още по-глупаво, как мога да знам? Защото й бях първият ли? Прави ли това любенето по-различно: само защото си я притежавал неповторимо? Спомни си, китайците винаги са вярвали, че девствеността е най-възбуждащото нещо навред между Небето и Земята. Затова ли почуках, защото спах с нея?

Не, бе внезапен порив. Вярвам, че тя е вълчица, която трябва да убия — за предпочитане, след като спя с нея още веднъж — за да се избавя от магията й.

Но как и кога? Трябва сега.

Твърде опасно е да остана в Колонията или в Йошивара. Хирага сигурно ще чуе, че не съм тръгнал. Свършено е с мен, ако ме открие. Дали да не рискувам и да остана още три дни, а ако тя не падне в капана ми, бързешката да ида в Киото, а Хирага и хабер няма да си има? По-безопасно е да тръгна сега. Какво да избера?“

— Ей ти, старче, къде живееш?

— Втората улица, петата къща, господарю — запелтечи рибарят. И тримата бяха силно изплашени, тъй като отдавна бяха разбрали, че това ще да е единият от ронините, скрит в Колонията, за да избяга от наказателните патрули на Торанага.

Неделя, 12 октомври

Църковните камбани призоваваха вярващите в хубавото свежо утро.

— Май не са много вярващите в Йокохама — сподели Джейми Макфей със Струан. Раменете и гърбът на Макфей го боляха, църквата и приближаващата служба не му харесваха, нямаше нищо общо с пуританската шотландска презвитерианска църква от детството му. — Не че съм истински богомолец, вече не — продължи той; беше нащрек, не бе сигурен как ще се чувства Струан след буйната им кавга предишния ден. — Майка ми все още е изключително ревностна, ходи и на трите служби в неделя!

— Като моята, макар да е от англиканската църква — съгласи се мрачно Струан. Той вървеше бавно и едва-едва превит и подпрян на бастуните, сред групите мъже, стичащи се по пътя към църквата, която се намираше надолу по Хай стрийт и разположена навътре, в своята собствена градина, в превъзходен парцел с изглед към морето. — Църквата обаче е хубава. Придава на Йокохама някаква дълготрайност.

„Света Троица“, или „Светата цицка“, както мъжете тайно я прекоросваха, беше гордостта на Колонията. Бе осветена миналата година от епископа на Хонконг. Камбанарията й бе висока и звънът на камбаните — мелодичен, напомнящ на всички прокудени за вкъщи — толкова далеч оттук. Дограмата, хоросанът и тухлите бяха от Шанхай. Имаше красиви градини и малко гробище само със седем гроба: болестите бяха рядкост в Йокохама — за разлика от Хонконг с неговата чума и смъртоносната треска в „Хепи вали“, малария — и седмината бяха умрели от нещастни случаи, с изключение на един, починал от старост. Да се работи двайсет години в Азия бе рядкост и малко мъже надхвърляха възрастта за пенсиониране.