— Тес няма да го погребе според волята му. Смятам, че това е най-малкото, което мога да сторя за приятеля си. Ще уредя нещата с катера — рече Джейми, вдигна вестника и отново го зачете.

Доктор Хоуг пристигна през нощта в Легацията в Канагава, разположена в едно крило на будистки храм. Посрещна го Тауъри, дежурният сержант, спретнат в своята гвардейска униформа, с висока шапка, алена туника, бели панталони и черни ботуши.

— Не ви очаквахме преди изгрев, докторе.

— Просто трябва да се уверя, че всичко е готово. Ще тръгнем рано.

Докато го придружаваше до частта от храма, използвана за морга, Тауъри се засмя:

— Ако сте го оставили готов, докторе, сигурно е готов, защото той не ходи на разходки. — Отвори вратата. Помещението бе просторно, с мръсен под и достъп до градините през залостените врати. Тауъри подуши въздуха.

— Още не вонят като трупове. Искате ли да ви помогна?

— Не, благодаря. — Два празни ковчега лежаха върху подпори, капаците им бяха до тях, други бяха изправени до стената. Телата лежаха върху мраморни плочи, покрити с чаршафи. В другия край имаше големи варели с лед. От тях се процеждаше вода и се просмукваше в отъпкания пръстен под.

— Ами туземецът? Докога ще го държим?

— До утре. — На Хоуг внезапно му премаля при мисълта, че според обичая тялото ще бъде изискано за кремация според шинтоисткия ритуал, но този път нямаше да има тяло.

— Какво става, докторе?

— Нищо, просто… благодаря, сержант. — Сърцето му отново заби спокойно, тъй като си спомни, че мъжът бе кореец, един от няколкото рибари корабокрушенци, които едва свързваха двата края, нямаше как да бъде изпратен у дома, нежелан и презиран от местните. Бабкот се бе съгласил да кремират тялото му в будисткия крематориум. — Всъщност можеш да ми помогнеш, сержант.

Тялото на Малкълм бе измито и облечено след аутопсията от японските им помощници стажанти. Сержантът го хвана за краката и те го преместиха в ковчега.

— Изглежда много добре за труп. — Лицето на Малкълм излъчваше умиротворение. — Нека да преместим и другия, докторе. Няма нужда да си навличате херния, нали, този малък негодник тежи не по-малко от двайсетина кила.

— По-добре да го увием в чаршафа му. Кореецът бе само кожа и кости. Дизентерията го бе свършила. Двамата заедно го поставиха в ковчега.

— Благодаря. Само ще подредя нещата, после ще си легна.

— Добре, докторе. Ще проверя дали стаята ви е готова.

Щом остана сам, Хоуг залости вратата. Със съгласието на Анжелик бяха решили да се откажат от традиционното излагане на мъртвеца в отворен ковчег за отдаване на последна почит. Лекарят внимателно плъзна капака на място. Закова го много бързо.

А сега — другия ковчег. Щеше да има голяма разлика в теглото. „Какво да използвам? Пръст! Лопатата на гробокопачите лежеше от едната страна — не всяко тяло се кремираше. Отвън пръстта бе мека. Нощта бе студена, лек вятър шумолеше в растенията. Той копаеше бързо и внасяше пълните лопати, разпръсваше пръстта около и върху трупа и я отъпкваше силно. С няколко клонки запълни пролуките. Доволен, Хоуг постави капака и го закова с пирони. Облегна се на ковчега, дишаше учестено, бе изпотен и мръсен и още по-разтревожен. «Небесният» е прав — помисли си той, докато си миеше ръцете в кофата. — Няма да успеем.“

— Вие сте смахнат, докторе — бе казал Скай с хриптяща кашлица, — и тя също, а и аз, задето се съгласявам. Аз съм „вътре“. Дребосъкът Уили ще се побърка, но както и да е — утре през нощта. — Разговаряха преди няколко часа в клуба — шумен и свадлив както обикновено. — Да пийнем по още едно.

— Ще пия кафе, благодаря, после най-добре да тръгвам.

— Нейната история ми напомня за моята Нели, докторе. Ожених се, когато бях стажант чиновник на шестнайсет, а тя на петнайсет. Поне се преструвахме на женени и живеехме в една мансарда на Флийт стрийт, близо до старата чешърска кръчма на Сам Джонсън. Тя умря при раждане, хлапето също. — Той предложи пура човека с количката: „Изнесете вашия мъртвец“, и повече не ги видях. През оная година върлуваше холера, също и дизентерия, гробищата бяха претъпкани до краен предел. — „Небесният“ се изплю в плювалника. — Не бях се сещал за малката Нели от години. Били ли сте женен, докторе?

— Да, веднъж, тя също умря в Лондон.

— Още едно съвпадение, а? Никога не съм чувствал желание да се оженя след Нели — заклех се никога повече да не бъда беден без значение как — все бях в движение, пътувах твърде много. Имах много момичета, но никога не хванах сифилис. А вие, докторе?

— Не. — Хоуг се бе прекръстил. — Все още не.

— Хей, и вие ли сте суеверен като мен?

— Да. Сигурен ли сте за законното ни право в тая работа?

— Повече от сигурен, но ако Дребосъка Уили поиска, ще измъдри десетки обвинения, не бойте се. Слушайте, каквото и да се случи. Тес Струан няма да ви прости, а с вашата заплата е свършено и вие ще се озовете в бързей без гребло.

— Не. Ще се върна в Индия…

„Странно как лошото води към добро и доброто към лошото. Всичко това наистина ме накара да взема решение. Този път наистина ще се върна, ще се върна в Куш Бехар в Бенгалия, където бях разквартируван и откъдето бе тя. Ще намеря семейството й и… и после ще видим. Имам достатъчно спестени пари и ми остава някоя и друга година, синът и дъщеря ни вече са големи, сраснали са се с Лондон, получиха добро образование, платих за възможно най-доброто, сестра ми и съпругът й са истинските им родители. И двамата са пълноценни англичани.

Аз съм добър лекар, а Господ е свидетел, че в Индия се нуждаят от лекари, дори от некадърни, така че, кой знае, може да намеря малко щастие… дори не очаквам това, само малко покой след вледеняващия ужас, че я убих.“

Вече уморен, Хоуг огледа двата ковчега. Последен поглед да провери дали всичко е, както трябва. Взе петролната лампа, излезе и залости вратата зад себе си.

Полумесецът хвърляше сянка през отворените прозорци. Тихо се помръдна още една сянка. Сержант Тауъри надникна в моргата. Беше объркан. „Защо доктор Хоуг пристигна посред нощ и защо копа в градината като презрян крадец на гробове, за да сложи в ковчега на туземеца пръст?

Който много знае, рано остарява, мойто момче, но не и вашият покорен слуга, не когато съм дежурен. Утре ще огледаш по-отблизо, преди добрият доктор да се събуди и преди, всемогъщи Боже, да пристигне Палидар на оглед. Току-виж, той намерил отговора.“

Канагава

Петък, 14 декември

— Е, докторе? — запита Палидар с леден глас.

Току-що го бяха повикали. Хоуг седна на края на стола, чувстваше се неловко и бе бледен. Изпънат и в униформа, Палидар изглеждаше внушителен, макар да бе настинал. На бюрото лежеше шапката му с перо, до нея сабята му, ранната утринна светлина проблясваше по сърмените ширити. Зад него стоеше сержант Тауъри. Камбаните от храма биеха зловещо.

Хоуг кротко сви рамене.

— Баласт.

— За Бога, докторе, тук не е военен трибунал и мен лично не ме интересува дали си напълнил ковчезите с кравешки лайна. Само бъди любезен да ми кажеш защо си направил това снощи.

— Аз… аз си помислих, че не е лошо.

— Искам да зная, сега… — Кашлицата го прекъсна. Раздразнен, Палидар си издуха носа и се изкашля, изхъмка и отново се закашля.

Хоуг се оживи:

— Аз… ние имаме специален нов сироп за кашлица в клиниката, настинката ще ти мине веднага. Съдържа хинин, опиум. — Той понечи да се изправи. — Ще взема малко…

— Седни! Ковчегът, за Бога, а не настинката ми! Сержантът те е видял. Длъжен бе да ми докладва. Сега ми обясни, защо?

Хоуг въртя, сука, но капанът си беше капан. Изруга сержанта наум и заяви:

— Може ли… може ли да поговорим насаме, Сетри, приятелю? Моля те!

Палидар го изгледа кръвнишки.

— Добре, сержант! — Тауъри отдаде чест и излезе с отсечена стъпка. — Е?